Беър Грилс
Гореща зона (6)

5.

Масивният С-130 се носеше ниско над вълните, почти докосвайки тъмните гребени.

Йегер и хората му бяха на позиция при отворената рампа, свирепият вихър от дирята ревеше в ушите им. Отвън зееше море от мрак.

От време на време Йегер забелязваше бели зайчета, когато самолетът прелиташе над някой риф, където вълните се разбиваха. Островът също беше заобиколен от назъбени корали — район, който трябваше да избягват на всяка цена. Водата щеше да им осигури сравнително меко кацане, докато коралът — счупени крака. Ако всичко минеше добре, избраното място за скок щеше да ги остави в океана зад най-вътрешния риф, съвсем близо до брега.

След като се убеди, че няма друг избор, освен да изпълни мисията, пилотът се беше отдал на нея повече или по-малко с цялото си сърце. И сега Йегер разбираше, че тези типове са точно онова, за което се представяха — бивши нощни сталкери.

Леденият нощен вятър бушуваше в отсека, когато закачиха четирите куки за спускане от двете страни на корпуса. Пилотът летеше кол кого се може по-ниско и управляваше масивната машина, сякаш беше състезателна кола на Формула 1.

Престоят в тъмния и пуст отсек щеше да бъде съсипващ за Йегер и хората му, ако не бяха свикнали с подобно возене.

Той се обърна към другарите си. Такавеси Рафара — Раф, беше истински великан, корав като камък маор, един от най-близките приятели на Йегер от годините им в САС. Железният Раф беше човекът, до когото Йегер би избрал да се бие редом, ако нещата тръгнеха на зле. Можеше да повери живота си на мъжа с дълга коса, сплетена на традиционна маорска плитка. Беше го правил неведнъж през годините им като войници, както и неотдавна, когато Раф бе дошъл да го спаси от злощастното му положение на края на света.

Вторият беше тиха, почти ефирна фигура с руси коси, които се развяваха около фините черти на лицето й. Бившият агент от руските специални части Ирина Нарова беше поразително красива, нито за миг не губеше самообладание и се беше доказала неведнъж по време на експедицията им в Амазония. Но това не означаваше, че Йегер нямаше едно наум за нея.

Ала колкото и да беше странно, той почти беше започнал да й се доверява, да разчита на нея. Въпреки непохватното й и понякога направо влудяващо държане, тя по свой начин беше желязна и твърда като Раф. И беше показала, че е също толкова смъртоносна — хладнокръвен, пресметлив убиец, нямащ равен на себе си.

Понастоящем Нарова живееше в Ню Йорк и имаше американско гражданство. Беше обяснила на Йегер, че е работила извън системата за някаква международна организация, чиято идентичност все още си оставаше донякъде загадка за него. Изглеждаше му съмнителна, но именно тази организация — хората на Нарова — финансираше сегашното начинание — спасяването на Летисия Сантос. И в момента това беше единственото, което имаше значение за Йегер.

Освен това Нарова имаше загадъчна връзка със семейството на Йегер, и по-точно с покойния му скъп дядо Уилям Едуард Йегер — Тед. Дядо Тед беше служил в британските специални части през Втората световна война и именно той бе вдъхновил Йегер да постъпи в армията. Нарова твърдеше, че възприемала дядо Тед като свой собствен дядо и че работи, за да почете паметта му.

Всичко това изглеждаше безсмислено на Йегер. Никога не беше чувал някой в семейството му да споменава за Нарова, включително и дядо Тед. В края на експедицията им в Амазония той се бе заклел да изтръгне някои отговори от нея, да разгадае енигмата, чието въплъщение бе тя. Но настоящата спасителна мисия беше взела приоритет.

Чрез хората на Нарова и връзките им с кубинския подземен свят екипът на Йегер бе в състояние да наблюдава мястото, където държаха Летисия Сантос. Бяха им подавали полезна информация и като бонус добавиха подробно описание на самия Владимир.

Но за тяхна тревога преди няколко дни Летисия беше преместена от една сравнително зле охранявана вила на отдалечен остров. Охраната й бе удвоена и Йегер се безпокоеше, че ако я преместят отново, може да я изгуби напълно.

В товарния отсек на самолета имаше и четвърта фигура. Диспечерът им се беше завързал здраво, за да може да излиза на рампата, без да бъде отнесен от вятъра. Той притисна слушалките, заслушан в съобщение от пилота. После кимна, изправи се и показа пет разперени пръста пред лицата им — пет минути до скока.

Йегер, Раф и Нарова станаха. Успехът на предстоящата мисия зависеше от три неща — бързина, агресивност и изненада. Затова бе жизненоважно да не са натоварени и да могат да се движат бързо и безшумно през острова. Съответно екипировката им бе сведена до абсолютния минимум.

Освен парашутите за ниски скокове, всеки от тримата носеше раница с гранати с „Колокол-1“, експлозиви, вода, порции храна, медицински пакет и малка остра брадва. Останалото място бе заето от костюмите им за ХБРЯ защита и дихателните маски.

Когато Йегер постъпи в армията, ударението беше върху ЯБХ — ядрена, биологична и химична защита. Сега тя бе станала ХБРЯ — химична, биологична, радиационна и ядрена защита, — отразявайки новите реалности на света. Когато врагът на Запада беше Съветският съюз, основната заплаха бе ядрена. Но в един раздробен свят, пълен с несигурни държави и терористични групи, химичната и биологичната война — или по-вероятно терористични атаки — бяха новата главна заплаха.

Йегер, Раф и Нарова бяха въоръжени със „ЗИГ Зауер“ Р228 с пълнители за двайсет патрона, като и шест резервни. И всеки имаше нож. Нарова носеше подарения й „Феърбеърн-Сайкс“, остро като бръснач оръжие за убиване отблизо. Това бе специален нож, с който бяха удостоявани британските командоси от Втората световна война. Привързаността й към оръжието беше още една от тайните, които така интригуваха Йегер.

Но тази нощ никой не възнамеряваше да използва куршуми или остриета, за да се справи с врага. Колкото по-тихо и чисто минеше операцията, толкова по-добре. Щяха да оставят „Колокол-1“ да си свърши работата.

Йегер погледна часовника си — три минути до скока.

— Готови ли сте? — извика той. — Не забравяйте, изчакайте газът да подейства.

Отговориха му с кимане и вдигнати палци. Раф и Нарова бяха абсолютни професионалисти — най-добрите — и той не забеляза никакъв признак за нервност от тяхна страна. Вярно, че противникът ги превъзхождаше десетократно, но „Колокол-1“ щеше донякъде да изравни съотношението. Разбира се, никой не изгаряше от щастие от идеята да използват газа. Но понякога, както посочи Нарова, е по-добре да използваш малкото зло срещу голямото.

Докато се настройваше за скока, Йегер изпита глождеща тревога — при скачане от ниска височина нямаше никакви гаранции.

Докато беше в САС, Йегер беше прекарал много време в изпитания на свръхмодерно оборудване. Беше работил с Обединената служба за въздушен транспорт — секретна организация, занимаващи се с технологии, достойни за Джеймс Бонд — и бе скачал от най-големите възможни височини.

Но напоследък британските военни бяха разработили съвсем различна концепция. Вместо скокове от самия край на атмосферата, СМВ парашутите бяха проектирани така, че човек да скочи от почти нулева височина и пак да оцелее.

На теория парашутът позволяваше скок от около седемдесет и пет метра, така че самолетът оставаше под радара. Иначе казано, той можеше да навлезе във вражеска територия, без да рискува да бъде засечен — което бе и причината да използват тази техника в мисията.

Парашутът разполагаше с части от секундата да се разтвори и бе проектиран с плосък и широк профил, за да улови максимално въздух. Но въпреки това той се нуждаеше от реактивна тяга, за да се разгъне напълно, преди скачачът да се размаже на земята. И дори с реактивния пакет — по същество механизъм, който изстрелва парашута високо във въздуха — човек разполагаше само с пет секунди, за да намали скоростта на падането си и да се приземи.

Това означаваше, че нямаше никакво място за грешки.

Но от друга страна, не даваше никакво време на врага да те забележи или да ти попречи да стигнеш до земята — или водата — жив.