Беър Грилс
Гореща зона (81)

80.

Донал Брайс надникна през решетките в най-близката клетка. Почеса нервно брадата си. Едър и тромав, той неотдавна бе постъпил в карантинното отделение на летище „Дълес“ във Вашингтон и още не беше съвсем сигурен как точно работи цялата проклета система.

Като новак му се падаха доста нощни смени. Реши, че е напълно нормално, и всъщност се радваше. Трудно беше успял да намери тази работа. Болезнено неуверен в себе си, Брайс имаше навика да прикрива несигурността си с изблици на гръмък, оглушителен смях.

Това не му помагаше особено на интервютата за работа — най-вече като се има предвид, че все се смееше на неподходящи неща. С две думи, радваше се, че си е намерил работа в маймунската къща, и бе твърдо решен да се представи добре.

Но Брайс разбираше, че онова, което вижда, не е добро. Една от маймуните изглеждаше наистина зле. Болна.

Краят на смяната му наближаваше и беше дошъл в маймунската къща да даде на животните сутрешната им храна. Последното му задължение, преди да си вдигне партакешите и да се прибере у дома.

Неотдавна пристигналите животни вдигаха ужасна врява, блъскаха по мрежите, скачаха из клетките си и крещяха: гладни сме.

Но не и този мъник.

Брайс клекна и се вгледа внимателно във верветката. Тя се бе свила в дъното на клетката, обгърнала телцето си с ръце, и със странно, замаяно изражение на иначе симпатичното си лице. Носът на горкия мъник течеше. Нямаше съмнение, не беше добре.

Брайс се помъчи да си спомни процедурата при откриване на болно животно. Екземплярът трябваше да се извади и да се изолира, за да не се допусне разпространение на заболяването.

Брайс беше безнадежден любител на животните. Още живееше с родителите си, които гледаха какви ли не домашни любимци. Чувстваше се странно раздвоен относно работата си тук. Определено обичаше да е близо до маймуните, но не му харесваше особено фактът, че те са тук, за да бъдат използвани за изпитания на лекарства.

Отиде до склада и взе комплекта за преместване на болно животно — дълъг прът със спринцовка в единия край. Зареди спринцовката, върна се при клетката, пъхна пръта вътре и колкото се може по-внимателно заби иглата в маймуната.

Тя бе твърде зле, за да реагира. Брайс натисна лостчето откъм своя край и инжектира упойката. Около минута по-късно отвори вратата на клетката — върху която беше изписано името на вносителя, „Катави резерват — примати“ — и бръкна да вземе упоеното животно.

Отнесе го в изолатора. Беше си сложил хирургически ръкавици, но не и от допълнителните предпазни средства — маска и костюм, каквито имаше струпани в ъгъла на склада. Все още нямаше съобщения за болести в маймунската къща, така че нямаше защо да го прави.

Сложи приспаното животно в клетката на изолатора и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато си спомни нещо, което му бе казал един от по-дружелюбно настроените работници. Ако животното е болно, обикновено можеш да го надушиш в дъха му.

Зачуди се дали да не опита. Може пък да натрупа малко точки пред шефа си. Припомни си обяснението на колегата, наведе се към клетката и помаха с длан пред муцуната на животното, като вдиша дълбоко два-три пъти. Не успя да долови нищо особено — само слабата миризма на стара урина и храна в клетката.

Сви рамене, затвори вратата, пусна резето и си погледна часовника. Смяната му беше приключила преди няколко минути. А Брайс бързаше. Днес беше събота, големият ден на „Оусъм Кон“ в центъра. Беше се изръсил сериозно за билети за „Гийкенд“ и за ВИП събитието „Пауър Рейнджърс 4-Пак“.

Трябваше да побърза.

Час по-късно се намираше пред центъра „Уолтър Е. Уошингтън“, като по пътя бе прескочил през дома си да захвърли работните дрехи и да вземе костюма си. Родителите му бяха възразили, че сигурно е уморен след нощната смяна, но той ги увери, че вечерта ще си навакса с почивката.

Паркира и влезе вътре. Буботенето на огромните климатици беше като насърчителен фон за говора и смеха, изпълващи огромния като пещера център. Навсякъде цареше трескаво оживление.

Насочи се направо към закусвалнята. Умираше от глад. След като се нахрани и утоли жаждата си, отиде в кабинката за преобличане и след няколко минути се появи като… супергерой.

Децата се скупчиха около Хълк. Притискаха се в него, за да се снимат с всесилния герой от комиксите пък и Хълк изглеждаше доста по-усмихнат и забавен на живо, отколкото във филмите.

Донал Брайс — Хълк, — щеше да прекара уикенда, правейки онова, което обичаше най-много — да се смее с гръмкия си геройски смях на място, където всички го харесваха и никой нямаше нищо против него. През целия ден щеше да се смее и да диша, да диша и да се смее, а огромните климатици щяха да рециклират издишания от него въздух…

И да го смесят с дъха на десетки хиляди други, нищо неподозиращи хора.