Беър Грилс
Гореща зона (13)

12.

Нарова посочи надраскания лист.

— Трябва да го пратим на моите хора. Последните думи — Катави и Чома Малайка — със сигурност ще им говорят нещо.

— Много си уверена в твоите хора. В способностите им.

— Те са най-добрите. Във всеки смисъл на думата.

— Което ме подсеща да попитам, кои са твоите хора? Не мислиш ли, че отдавна ми дължиш това обяснение?

Нарова сви рамене.

— Така е. Точно затова моите хора те канят да се срещнеш с тях.

— И с каква цел по-точно?

— За да бъдеш привлечен. Да се присъединиш към нас. Разбира се, ако можеш да докажеш, че си наистина… готов.

Йегер се навъси.

— Искаше да кажеш достоен, нали?

— Няма значение. Няма значение какво мисля. И без това решенията не ги вземам аз.

— И какво те кара да смяташ, че бих поискал да се присъединя към вас? Към тях?

— Просто е. — Нарова го погледна. — Заради жена ти и детето ти. В момента моите хора предлагат най-добрия шанс, който ще имаш, да ги намериш.

Йегер почувства как емоциите се надигат и го обсебват. Три ужасни години — адски много време да търсиш любимите си същества, особено когато всички следи говорят, че са пленници на безмилостен противник.

Преди да успее да измисли подходящ отговор, телефонът му избръмча. Есемес. Хирургът на Летисия Сантос поддържаше връзка с него чрез съобщения и той си помисли, че вероятно има новини.

Погледна евтиния екран. Тези телефони за еднократна употреба често бяха най-сигурните. Ако държиш батерията им извадена и го включваш само колкото да провериш за съобщения, на практика не можеха да се проследят. Иначе телефонът ти можеше да издаде къде си по всяко време.

Съобщението беше от Раф, който по принцип не беше от многословните. Йегер го отвори.

Спешно. Среща на обичайното място. И прочети това.

Йегер щракна върху изпратения адрес. Появи се новинарско заглавие: „Експлозия в лондонско студио — подозрения за терористична атака“. Отдолу имаше снимка на сграда, обгърната в пушек.

Снимката подейства на Йегер като удар в стомаха. Познаваше добре мястото. Това беше „Джойнт“ студиото, където правеха последните редакции на телевизионния филм, разказващ историята за експедицията им в Амазония.

— Боже мой… — Той обърна телефона и го показа на Нарова. — Започна се. Ударили са Дейл.

За момент Нарова се взираше в екрана, без да показва никаква външна реакция. Младият австралиец Майк Дейл беше операторът пътешественик, заснел епичното им пътуване за няколко телевизионни канала.

— Предупредих те — изтъкна тя. — Казах ти, че ще се случи. Ако не приключим с тези хора, ще ни преследват до последния човек. Още повече след Куба.

Йегер прибра телефона в джоба си и грабна якето и каската.

— Имам среща с Раф. Не отивай никъде. Ще се върна с новини… и отговор.

Колкото и да му се искаше да форсира мотора, за да даде отдушник на натрупалия се гняв, Йегер си наложи да кара спокойно. Точно сега не беше най-подходящият момент да се размаже някъде, особено като се има предвид, че може да са изгубили още един човек от екипа.

Отначало отношенията между Йегер и Дейл бяха доста проблематични. Но през прекараните в джунглата седмици Йегер бе започнал да уважава и цени оператора и да харесва компанията му. Накрая Дейл бе станал човек, на когото гледаше като на близък приятел.

„Обичайното място“ беше „Кръстинг Пайп“, стар бар в някогашното мазе на една къща в центъра на Лондон. С ниския си, пожълтял от тютюневия дим сводест тухлен таван и дървените стърготини по пода заведението имаше атмосферата на свърталище на пирати, луди глави и джентълмени крадци.

Мястото пасваше идеално на Раф, Йегер и другите от тяхната порода.

Йегер паркира мотора на калдъръмения площад, мина през тълпата и слезе в мазето, като вземаше по две стъпала наведнъж. Завари Раф в обичайното им сепаре, което предлагаше толкова уединеност и потайност, колкото бе възможно да се желае.

На старата очукана маса имаше бутилка вино. На светлината на свещта до нея се виждаше, че вече е наполовина празна.

Без да каже нито дума, Раф постави чаша пред Йегер и наля. После вдигна мрачно своята и пиха. И двамата бяха виждали достатъчно кръвопролития и бяха изгубили много приятели и другари по оръжие, за да знаят, че смъртта е техен постоянен спътник. Вървеше си с територията.

— Казвай — подкани Йегер.

В отговор Раф сложи на масата лист.

— Резюме от едно от ченгетата. Мой познат. Получих го преди около час.

Йегер бързо прочете текста.

— Ударът е бил нанесен някъде след полунощ — продължи Раф и лицето му потъмня още повече. — „Джойнт“ има сериозна охрана заради скъпото оборудване. Е, някакъв тип влязъл и излязъл, без да задейства алармите. Импровизираното взривно устройство е било заложено в студиото, където Дейл и екипът му правели последна редакция, скрито в масива от хард дискове.

Раф отпи дълга глътка.

— Устройството явно е било задействано от някого, който е влизал в помещението. Най-вероятно е настъпил детонатора. Така или иначе, взривът е постигнал две цели. Първо, затрил е целия филм за експедицията. И второ, превърнал половин дузина метални харддискове в шрапнели.

Йегер зададе очевидния въпрос.

— Дейл?

Раф поклати глава.

— Не. Излязъл, за да вземе кафе. За всеки от екипа. Годеницата му Хана била вътре. Тя и една млада асистентка. — Последва тежка пауза. — Не са оцелели.

Ужасеният Йегер поклати глава. През седмиците, в които Дейл работеше по филма, Йегер беше опознал добре Хана. Няколко вечери излизаха заедно и беше започнал да харесва ярката й одухотворена компания, както и симпатичната асистентка Криси.

А сега и двете бяха мъртви. Разкъсани на парчета от взривно устройство. Пълен кошмар.

— Как го приема Дейл? — попита Йегер.

Раф го изгледа мрачно.

— Познай. Двамата с Хана планираха да се женят това лято. Съсипан е.

— Има ли записи от камери? — попита Йегер.

— Казват, че били изтрити. Извършителят е професионалист. Имаме достъп до харддиска и може би разполагаме с човек, който ще успее да възстанови нещо. Но не храни големи надежди.

Йегер напълни отново чашите. Няколко секунди двамата седяха в мрачно мълчание. Накрая Раф се пресегна през масата и хвана ръката на Йегер.

— Знаеш ли какво означава това? Ловът е започнал. Те нас. Ние тях. Убиваш или си убит. Няма друг начин.

— Има и добри новини — каза Йегер. — Нарова се върна. В съзнание е. Гладна. Почти напълно възстановена. Сантос също се възстановява постепенно. Мисля, че и двете ще се справят.

Раф даде знак за още вино. Каквото и да ставаше, щяха да пият за загиналите. Барманът пристигна с втора бутилка и показа етикета на Раф, който кимна утвърдително. Той извади тапата и я предложи на Раф да провери дали бутилката е добра. Раф махна с ръка. Това все пак беше „Кръстинг Пайп“. Тук се отнасяха с внимание към виното.

— Франк, просто налей. Пием за отишли си приятели. — Той насочи вниманието си отново към Йегер. — Казвай, как е ледената кралица?

— Нарова ли? Не я свърта на едно място. Борбена е както винаги. — Кратка пауза. — Покани ме да се срещна с нейните хора. — Йегер погледна листа на масата. — И мисля, че след това трябва да идем при тях.

Раф кимна.

— Ако могат да ни осигурят достъп до онези, които са направили тази гадост, всички трябва да идем.

— Нарова като че ли вярва в тях. Напълно им се доверява.

— А ти? Сигурен ли си в нея? В хората й? Какво стана с подозренията, които имаше в Амазония?

Йегер сви рамене.

— Тя е трудна. Предпазлива. Недоверчива. Но смятам, че точно сега нейните хора са единствената ни възможност. И трябва да разберем какво знаят те.

Раф изсумтя.

— За мен това е достатъчно.

— Да. Прати съобщение. Предупреди всички. Да знаят, че сме преследвани. И им кажи да се приготвят за среща. Времето и мястото ще бъдат определени допълнително.

— Дадено.

— И ги предупреди да си отварят очите на четири. Онези, които са извършили това… Един миг невнимание и всички сме мъртъвци.