Беър Грилс
Гореща зона (11)

10.

Йегер зави наляво по изхода към Харли стрийт, един от най-скъпите райони на Лондон. От кубинската мисия бяха изминали три седмици и той все още беше схванат и контузиите, които бе получил във вилата, продължаваха да го болят. Но неговият припадък беше съвсем краткотраен — противогазът беше спасил главата му от по-сериозно нараняване.

Нарова беше изяла истинския пердах. В затвореното помещение не й беше останала друга възможност, освен да се метне върху гранатата. Беше използвала тялото и бронята на стрелеца, за да се защити от взрива, с което даде на Йегер и Летисия миг да намерят някакво прикритие.

Йегер спря пред клиника „Байоуел“, като паркира своя мотоциклет на едно от свободните места. Моторът се движеше бързо през трафика и рядко имаше проблеми с намирането на място за паркиране. Това беше едно от удоволствията да се придвижваш на две колела в града. Свали якето си „Белстаф“ и остана само по риза.

Пролетта витаеше във въздуха, чинарите по лондонските улици започваха да се раззеленяват. Ако се налагаше да бъде в града вместо на открито в провинцията, това бе най-любимото му време да е тук.

Току-що беше научил новината, че Нарова се е върнала в съзнание и е поела първата си твърда храна. Хирургът дори беше споменал, че е възможно скоро да я изпишат.

Нарова беше корава, в това нямаше място за съмнение.

Измъкването от кубинския остров се оказа предизвикателство. След като се свести от взрива, Йегер се беше изправил с мъка на крака и бе измъкнал Нарова и Летисия Сантос от мазето. После двамата с Раф изнесоха двете жени от обгазената вила и прекосиха двора.

Щурмът беше станал прекалено шумен и Йегер не знаеше кой друг на острова може да е чул стрелбата и експлозиите. Вероятно вече беше дадена тревога и първата им задача беше да се пръждосат колкото се може по-скоро оттук. Владимир и хората му трябваше да обясняват на кубинските власти какво е станало.

Тръгнаха към близкия кей, където похитителите държаха надуваема лодка, способна да плава в открито море. Качиха Нарова и Сантос на борда, включиха двата мощни двигателя и поеха на изток към британската отвъдморска територия Търкс и Кайкос, на сто и осемдесет километра навътре в океана. Йегер познаваше лично губернатора на островите и той ги очакваше.

Щом излязоха в открито море, Йегер и Раф стабилизираха Нарова и спряха кървенето й. После положиха нея и Летисия удобно на кърмата на лодката, върху купчина спасителни жилетки.

След това се заеха да се отърват от екипировката си. Оръжия, защитни костюми, противогази, експлозиви, газови гранати — всичко, което можеше да ги свърже с мисията, беше изхвърлено зад борда.

Когато стигнаха целта си, не беше останало почти нищо, което да ги свързва с някаква военна операция. Приличаха на четирима цивилни, излезли да се позабавляват в морето и навлекли си малко неприятности.

Бяха се погрижили да заличат следите си и на острова, като събраха използваните газови гранати. След тях бяха останали само няколко десетки гилзи, които нямаше как да бъдат проследени. Дори отпечатъците на кубинките им бяха маскирани от ботушите на защитните костюми.

Във вилата имаше охранителни камери, но след като Раф бе изпържил електрическата верига, те бяха угаснали. Пък и на Йегер му беше интересно кой би могъл да ги разпознае с противогазите.

Бяха останали единствено парашутите им, но теченията би трябвало да са отнесли и тях навътре в морето.

Откъдето и да погледнеше, бяха чисти.

Докато се носеха през спокойния тъмен океан, той изпитваше благодарност, че все още е жив; че целият му екип е жив. Беше усетил горещата, невероятна тръпка да излезе на бойното поле и да оцелее.

Животът никога не изглеждаше по-истински, отколкото в моментите, след като си се разминал на косъм със смъртта.

Може би именно заради това в ума му изникна неканена картина. На Рут — тъмнокоса, зеленоока, с фини, деликатни черти, с някаква мистична келтска атмосфера около нея; и на Люк — осемгодишен, но въпреки това одрал кожата на баща си.

Сега Люк щеше да е на единайсет и след няколко месеца щеше да навърши дванайсет. Беше роден през юли и винаги успяваха да отпразнуват рождения му ден на някое вълшебно място, тъй като се падаше в разгара на лятната ваканция.

В ума му нахлуха спомени от рождените дни — как носи двегодишния Люк през Алеята на гигантите на дивия западен бряг на Ирландия; как сърфират на плажовете на Португалия, когато Люк беше на шест; как вървят по снежната пустош на Монблан, когато стана на осем.

А след това имаше само внезапна, пуста чернота… смразяваща загуба, продължила три дълги години. Всеки от пропуснатите рождени дни беше истински ад, двойно по-мъчителен, откакто похитителите на жена му и сина му бяха започнали да го измъчват от разстояние със снимките им.

Беше получил имейли, показващи Рут и Люк в окови, коленичили в краката на похитителите си, с изпити и измъчени лица и зачервени, изпълнени с кошмари очи.

Мисълта, че бяха живи и ги държаха някъде в пълна мизерия и отчаяние, беше докарала Йегер до ръба на обезумяването. Единствено ловът, обещанието, че могат да бъдат спасени, му помогна да се отдръпне от пропастта.

Раф стоеше зад кормилото, а Йегер играеше ролята на навигатор през тъмния океан с помощта на джипиеса си. Със свободната си ръка той развърза едната си кубинка и извади нещо, скрито под стелката й.

Освети го с фенера за момент и погледът му се спря върху лицата, които се взираха в него от малката измачкана снимка, която носеше със себе си на всяка мисия, независимо каква бе тя и къде се провеждаше. Беше направена на последната семейна ваканция — сафари в Африка. Рут беше увита в пъстър кенийски саронг, а почернелият от слънцето Люк стоеше гордо до нея по къси панталони и тениска с надпис СПАСЕТЕ НОСОРОГА.

Докато лодката се носеше през океана, Йегер отправи мислена молитва за тях, където и да се намираха. В сърцето си знаеше, че са все още живи и че кубинската мисия го е приближила с една стъпка до откриването им. Докато претърсваше вилата, Раф беше взел един айпад и няколко харддиска и ги бе напъхал в раницата си. Йегер се надяваше, че ще намерят в тях някаква информация.

Когато стигнаха до столицата на Търкс и Кайкос — Кокбърн Таун, той веднага позвъни в резиденцията на губернатора и задейства връзките си. Летисия и Нарова отлетяха направо за Великобритания с частен самолет, екипиран с модерна медицинска апаратура.

Клиника „Байоуел“ беше скъпа частна болница. На пациентите й почти не се задаваха въпроси, което беше удобно, когато имаш две млади жени, жертви на „Колокол-1“, като едната бе и с рани от шрапнел.

При експлозията парчета от гранатата бяха пробили защитния костюм на Нарова, на което се дължеше и отравянето с газа. Но дългото пътуване с лодката и свежият морски въздух бяха помогнали да се избегне най-лошото въздействие на токсина.

Йегер завари Нарова в болничната й стая, надигната върху купчина безупречно чисти възглавници. Лъчите на слънцето нахлуваха през притворения прозорец.

С оглед на всичко, през което беше преминала, тя изглеждаше забележително добре. Може би само малко изпита и бледа. С тъмни кръгове около очите. Тук-там с някоя превързана рана от шрапнел. Но само три седмици след атаката беше на път да се възстанови напълно.

Йегер седна на стола до леглото й. Нарова не каза нищо.

— Как си? — попита я той.

Тя дори не го погледна.

— Жива съм.

— Много изчерпателно — промърмори Йегер.

— Добре, какво ще кажеш за това? Боли ме главата, адски ми е писнало и страшно искам да се махна оттук.

Йегер неволно се усмихна. Винаги се изумяваше колко влудяваща можеше да бъде тази жена. Равният й, безизразен, като цяло официален тон придаваше на думите й леко заплашителна нотка, но в същото време нямаше съмнение в смелостта й и готовността й за саможертва. Като се беше хвърлила върху тялото с гранатата, тя бе спасила всички. Дължаха на Нарова живота си.

А на Йегер не му харесваше да е длъжник на човек, представляващ такава загадка.