Беър Грилс
Гореща зона (85)

84.

Хеликоптерът „Уайлдкат“ се издигаше бързо в утринното небе.

Йегер клечеше на студения стоманен под при носилките, стиснал ръцете на жена си и сина си. И двамата бяха много зле. Дори не беше сигурен дали Рут все още го разпознава.

Погледът й вече бе мътен и отнесен — етапът точно преди да премине в изцъкления поглед на ходещ мъртвец. Същия поглед беше видял в очите на маймуните, преди да ги избави от мъченията им.

Йегер бе обхванат от ужасно безсилие и мрачна безнадеждност — заливаха го вълни на изтощение, смесени със смазващото чувство за пълен провал.

През цялото време Камлер бе с една крачка пред тях. Беше ги примамил в капана си и ги бе изплюл отново като мъртви, сухи черупки. А спрямо Йегер беше задействал върховното си отмъщение и бе гарантирал, че последните му дни ще бъдат невъобразимо ужасни.

Йегер беше парализиран от мъка. Потопен изцяло в нея. Три дълги години бе търсил Рут и Люк и най-сетне ги беше открил — но в това състояние.

За първи път в живота му го споходи ужасна мисъл — за самоубийство. Щом беше принуден да види с очите си как Рут и Люк загиват по такъв неописуем и кошмарен начин, по-добре да умре с тях — от собствената си ръка.

Реши, че ще направи точно това. Щом му ги отнемаха за втори път — при това завинаги, — щеше да избере смъртта. С куршум в главата.

Поне така щеше да лиши Камлер от пълната победа.

Не им беше отнело много време да решат да изоставят Чумавия остров. Там не можеха да направят нищо — нито за Рут и Люк, нито за себе си, нито за човечеството.

Не се самозалъгваха. Нямаше лек. Не и за това — не и за вирус отпреди пет хиляди години, върнат от небитието. Всички на хеликоптера бяха обречени, както и огромното мнозинство от населението на планетата.

Хеликоптерът беше кацнал на плажа преди около четиресет и пет минути. Преди да се качат на борда, всички бяха минали през палатката за обеззаразяване и се бяха освободили от защитните си костюми, след като се обляха с химикала и махнаха стъклените сачми.

Не че това можеше да промени факта, че са заразени.

Както им бе казал Камлер, всички бяха вирусни бомби. За незаразените, дъхът им бе потенциална смъртна присъда.

Именно затова бяха избрали да носят маските си. Респираторите филтрираха не само въздуха, който вдишваха благодарение на една модификация на Хиро Камиши можеха да филтрират и издишвания въздух, за да не разпространяват вируса.

Приспособлението на Камиши беше грубо и носеше допълнителни рискове, но бе най-доброто, с което разполагаха. Всички бяха закрепили допълнителни филтри, подобни на хирургически маски, към отворите за издишвания въздух. Те създаваха по-голямо съпротивление, но пък белите дробове не можеха да изхвърлят вируса.

Вместо това Gottvirus се натрупваше в самия респиратор — около очите, устата и носа. Това увеличаваше количеството му в организма и ускоряваше инфекцията, което можеше да предизвика бързо развитие на симптомите. Иначе казано, за да не заразят другите, те рискуваха да поемат двойна доза отрова.

Но това нямаше особено значение, щом цялото човечество изглеждаше обречено.

Йегер усети как някой слага утешително ръка на рамото му. Беше Нарова. Той и отвърна с измъчен и пуст поглед, след което отново се втренчи в Рут и Люк.

— Намерихме ги… Но накрая всичко се оказа толкова безнадеждно.

Нарова клекна до него. Очите й — онези поразителни, ясни, леденосини очи — се изравниха с неговите.

— Може би не. — Гласът й бе напрегнат и настойчив. — Как Камлер е разпространил вируса по света? Помисли. Каза, че вирусът вече бил отприщен. „В момента той се разпространява по четирите краища на света“, бяха думите му. Това означава, че го е превърнал в оръжие. Как го е постигнал?

— Какво значение има? Вирусът е на свобода. В кръвта на хората е. — Погледът Йегер се плъзна по жена му и детето му. — В тяхната кръв. Размножава се. Превзема ги. Какво значение има как се разпространява?

Нарова поклати глава и стисна рамото му.

— Помисли. Чумавият остров беше изоставен, при това не само от хората. Всички клетки за маймуни бяха празни. Взели са и приматите. По този начин е разпространил вируса по целия свят — изнесъл го е с пратките на КРП. Повярвай ми. Сигурна съм. А онези животни, които вече са показвали признаци на заболяването, са били пуснати на свобода в джунглата.

Плъхолова може да проследи пратките — продължи Нарова. — Възможно с маймуните все още да са под карантина. Това няма да спре напълно вируса, но ако успеем да унищожим маймунските къщи, ще можем поне да забавим разпространяването му.

— Но какво значение има? — повтори унило Йегер. — Освен ако самолетите не са още във въздуха и не успеем да ги спрем по някакъв начин, вирусът вече е на свобода. Вярно, може да спечелим малко време. Няколко дни. Но без лекарство крайният изход ще бъде същият.

Нарова посърна. Беше като удавник, мъчещ се да се хване за сламка, но всъщност надеждата й беше химера.

— Мразя да губя — промърмори тя. Понечи да прибере косата си на опашка, сякаш се готвеше за действие, но си спомни, че все още е с респиратор. — Трябва да опитаме. Длъжни сме. Това правим, Йегер.

Наистина трябваше, но въпросът бе как. Йегер се чувстваше напълно победен. Рут и Люк умираха до него. Вече не беше останало нищо, заради което да си заслужава да се бори.

Когато похитителите му ги бяха отнели, той се бе провалил като техен защитник. Досега беше вкопчен в надеждата да ги намери и спаси, да изкупи греха си. И ето че го беше направил, но сега се чувстваше напълно безсилен.

— Не можем да позволим Камлер да победи. — Пръстите на Нарова се впиха още по-дълбоко в рамото му. — Докато има живот, има надежда. Дори няколко дни могат да обърнат нещата.

Йегер я погледна в недоумение.

Тя посочи лежащите на носилките Рут и Люк.

— Докато има живот, има надежда. Трябва да ни поведеш. Да действаш. Ти, Йегер. Ти. Заради мен. За Рут. За Люк. За всеки човек, който обича, който се смее и диша. Действай, Йегер. Ще паднем с бой.

Йегер не отговори. Светът сякаш беше престанал да се върти, самото време бе спряло. После той стисна ръката на Нарова и бавно се изправи. С омекнали крака залитна към пилотската кабина. Гласът му звучеше студено и извънземно през говорителя на маската, докато се обръщаше към пилота.

— Свържи ме с Майлс на „Еърлендър“.

Пилотът изпълни искането и му подаде слушалки.

— Йегер е. Идваме. — Гласът му бе като стомана. — Караме двама души на носилки. И двамата са заразени. Камлер е изнесъл приматите от острова. Разпространява вируса чрез тях. Кажете на Плъха да се заеме. Да проследи полетите, да намери пратките и да ги унищожи.

— Разбрано — отговори Майлс. — Заемам се. Оставете го на мен.

Йегер се обърна към пилота.

— Имаме два спешни случая за „Еърлендър“. Покажи ни колко бързо може да лети това нещо.

Пилотът даде газ. Докато хеликоптерът се издигаше в небето, Йегер усети как духът му започва да се възвръща. Ще паднем в бои.

Щяха да влязат в тази битка и може би щяха да я загубят, но както казваше командирът на скаутите от детството му, цитирайки основателя на скаутското движение Бейдън-Пауъл, „Никога не казвай край, преди да си мъртъв“.

Разполагаха с няколко седмици, през които да спасят семейството му и цялото човечество.