Беър Грилс
Гореща зона (25)

24.

Питър Майлс — някогашният Петер Фридман — стоеше пред тях в бившия съветски команден бункер на комплекса „Фалкенхаген“. Обстановката за предстоящия инструктаж бе интересна.

Бункерът беше масивен и разположен невъзможно дълбоко под земята — за да стигне до него, Йегер трябваше да се спусне по стълбище с шест площадки. Имаше висок куполообразен таван, на който се пресичаха масивни стоманени греди, приличаше на гнездо на гигантска птица робот; построено в недрата на земята.

Отляво и отдясно стоманени стълби водеха до люкове в стените. Никой не знаеше какво се открива зад тях, защото отвъд основните помещения се простираше лабиринт от големи и малки тунели, тръби и вертикални шахти, както и редици огромни стоманени цилиндри, където вероятно се е съхранявал произведения от нацистите N-stoff.

В голата отекваща зала имаше малко удобства. Йегер и екипът му седяха на подредени в полукръг евтини пластмасови столове около гола дървена маса. Раф и Дейл бяха тук, както и останалите от амазонския екип. Йегер огледа всеки от тях.

Най-близо до него бе чернокожият американец Луис Алонзо, бивш тюлен. По време на експедицията в Амазония Йегер беше получил доста добра представа за него. Обичаше да играе ролята на едър, мускулест и неудържим, но не и най-острия инструмент в кутията.

В действителност беше вярно тъкмо обратното. Умът му беше внушителен почти като физиката. Иначе казано, Алонзо съчетаваше мускулите на Майк Тайсън с външността и острия ум на Уил Смит. Освен това бе искрен, безстрашен и с невероятно щедро сърце.

Йегер му имаше доверие.

Следваше сравнително миниатюрната фигура на Хиро Камиши, бивш член на японските специални сили Токуша Сакусен Гун. Камиши бе нещо като съвременен самурай, воин от по-висшия път. Изповядващ мистичното воинско кредо на Изтока — бушидо, — той и Йегер бяха развили дълбоко приятелство през дните, прекарани в Амазония.

Трети бе Джо Джеймс, грамаден като мечка и може би най-незабравимият от бившия амазонски екип на Йегер. С дългата си рошава коса и масивната си брада той приличаше на кръстоска между бездомен скитник и рокер от „Ангелите на ада“.

В действителност Джо беше бивш член на новозеландските САС, може би най-коравите и прочутите от семейството на специалните авиационни служби. Роден ловец и следотърсач, той бе отчасти маор, което го правеше естествен другар на Такавеси Рафара.

След като бе участвал в безброй мисии на САС, Джеймс бе имал проблеми да приеме загубата на толкова много бойни другари. Но през годините Йегер се бе научил никога да не съди за една книга по корицата й. Джеймс имаше несравнима нагласа да свърши възложената работа, независимо от всичко. Освен това бе надарен и с неимоверен талант да мисли извън установените правила.

Йегер го уважаваше дълбоко като професионалист.

Разбира се, тук бе и Ирина Нарова, макар че двамата с Йегер почти не бяха разменили дума след бруталното му изпитание.

През изминалите двайсет и четири часа Йегер до голяма степен се бе примирил със станалото и го беше приел такова, каквото бе — класически пример на тренировка за издържане на разпит, известен в занаята като ТИР.

Всеки надяващ се да влезе в САС беше подлаган на ТИР като кулминация на убийствения процес на подбор. Изпитанието съдържаше много от онова, което бе понесъл Йегер тук — шок, изненада, дезориентация и ужасяващи игри с психиката.

През дните на симулираното физическо и психологическо изпитание кандидатите бяха подробно проучвани за всичко, което би могло да издаде склонност към пречупване или издаване на другарите. Ако отговореха на някой от задаваните им въпроси по начин, който би могъл да издаде мисията им, биваха изхвърляни от процеса на подбор.

Оттук и отговорът, научен като животоспасяваща мантра — „Не мога да отговоря на този въпрос, сър“.

Във „Фалкенхаген“ изпитанието бе дошло така неочаквано и бе проведено толкова безмилостно, че на Йегер никога не би му хрумнало, че всичко може да е мрачна и жестока игра. А след като Нарова изигра съвършено ролята си, той беше убеден, че е станал жертва на пълно предателство.

Бяха го изиграли, пребили и докарали до ръба, но той беше жив и се намираше една крачка по-близо до откриването на Рут и Люк. И точно сега това бе единственото, за което го беше грижа.

— Господа, Ирина, благодаря, че дойдохте. — Думите на Питър Майлс върнаха ума на Йегер в настоящето. Възрастният мъж плъзна поглед по постройката от бетон и стомана. — Много от онова, заради което сме тук, има корени на това място. В неговата ужасяваща история. В тези мрачни стени.

Той насочи вниманието си изцяло към аудиторията. В погледа му имаше напрегнатост, каквато Йегер не бе виждал досега. Той изискваше вниманието им.

— Германия. Пролетта на 1945 г. — обяви той. — Отечеството е прегазено от Съюзниците, германската съпротива се сгромолясва бързо. Мнозина от ключовите нацисти вече са в ръцете на победителите.

Върховните командващи били откарани в център за разпити с кодово име „Дъстбин“ недалеч от Франкфурт. Там те се опитали да отрекат напълно, че Райхът е имал оръжия за масово поразяване и че е планирал да ги използва, за да спечели войната. Но един от заловените най-сетне се пречупил и признал нещо, което на пръв поглед изглежда поредица от невероятни откровения.

След продължителен разпит той разкрил, че нацистите са разработили три страховити химически агента — нервнопаралитичните газове табун и зарин, както и прословутия Kampfsoffe или отровен газ, известен като N-stoff, вещество N. Освен това признал какви са мащабите на Chemicplan на Хитлер, проект за производство на хиляди тонове химични агенти, които да смажат противника. Невероятното е, че всичко това било напълно неизвестно за Съюзниците и съответно те не са разполагали със защита срещу подобни агенти.

Как е било възможно това? Първо, както сте забелязали, комплексът „Фалкенхаген“ е разположен дълбоко под земята. От въздуха той е повече или по-малко невидим. А най-страховитите агенти са били произвеждани на места като това. Второ, Хитлер е възложил изпълняването на програмата си за химични оръжия на цивилна компания, огромния индустриален комплекс „И. Г. Фарбен“, ръководен от Ото Амброс.

Майлс натисна копче на лаптопа си и на стената на бункера се появи снимка. На нея се виждаше мъж на средна възраст с рошава руса коса и странно усмихващи се, лисичи очи. Около него витаеше усещането за лукавство.

— Амброс — обяви Майлс. — Умът зад създаването на тези фабрики за смърт. Задачата би била почти неизпълнима, ако нацистите не разполагали с на практика неограничена работна ръка. Подземните комплекси като „Фалкенхаген“ били построени от милионите злочести души, изпратени в концентрационните лагери. Нещо повече, на опасните производствени линии също работели концлагеристи, които и без това били осъдени на смърт.

Майлс остави последните си думи да увиснат във въздуха. Йегер се размърда неловко на стола си.

Имаше чувството, че в помещението се е промъкнало странно призрачно присъствие, което стиска с ледени пръсти разтуптяното му сърце.