Беър Грилс
Гореща зона (4)

3.

Наши дни

Пилотът на товарния С-130 „Херкулес“ се обърна към Уил Йегер:

— Приятел, не е ли малко прекалено да наемате цял „Херкулес“ за такава малка група? — Говореше със силен южняшки акцент, най-вероятно тексаски. — Само тримата сте, нали?

Йегер погледна към товарния отсек и двамата си другари, седнали на сгъваемите платнени седалки.

— Да. Само тримата сме.

— Малко е прекалено, не мислиш ли?

Йегер се бе качил на самолета, сякаш беше готов за скок от голяма височина — с плътен шлем, кислородна маска и обемист парашутистки екип. Пилотът нямаше никакви шансове да го познае.

Поне засега.

Йегер сви рамене.

— Е, можехме и да сме повече. Знаеш как е, някои просто не успяват. — Замълча за момент. — Закъсаха в Амазония.

Последните му думи увиснаха за няколко секунди във въздуха.

— Амазония ли? — попита пилотът. — Джунглата, нали? Какво е станало? Скокът не е минал добре ли?

— По-лошо. — Йегер разхлаби ремъците на шлема си, сякаш имаше нужда от повече въздух. — Не успяха… защото загинаха.

Пилотът се сепна.

— Загинали? Как са загинали? Някакъв инцидент при скока ли?

Йегер заговори бавно, като наблягаше на всяка дума.

— Не. Не беше инцидент. Не и от моя гледна точка. По-скоро много добре планирано и преднамерено убийство.

— Убийство? По дяволите. — Пилотът се пресегна и намали оборотите на двигателите. — Приближаваме крайцерска височина… Сто и двайсет минути до скока. — Пауза. — Убийство? Кой е бил убит? И защо, по дяволите?

В отговор Йегер свали шлема си. Копринената маска за лице още беше нахлупена плътно, за да му пази топло. Винаги си я слагаше, когато скачаше от девет хиляди метра. На подобни височини можеше да е по-студено, отколкото и на Еверест.

Пилотът пак не беше в състояние да го познае, но можеше да види погледа му. И точно сега той беше убийствен.

— Смятам, че беше убийство — подчерта той. — Хладнокръвно убийство. Странното е, че се случи след скок от С-130. — Той огледа кабината около себе си. — Всъщност, съвсем като този…

Пилотът поклати глава. Личеше си, че започва да се изнервя.

— Приятел, съвсем ме обърка… Но хей, гласът ти ми звучи някак познато. Така е с вас, британците. Всички звучите по един и същи начин, да ме прощаваш за думите.

— Няма проблем. — Йегер се усмихна. Но усмивката не стигна до очите му. Те бяха смразяващи. — Е, предполагам, че си служил в АПСО. Преди да започнеш на частно.

— АПСО ли? — изненадано повтори пилотът. — Ами, всъщност да. Но как… Познавам ли те отнякъде?

Погледът на Йегер беше твърд като кремък.

— Веднъж нощен сталкер, винаги нощен сталкер. Нали така казвахте?

— Да, точно така. — Пилотът вече беше уплашен. — Но пак те питам, приятел, познавам ли те отнякъде?

— Наистина ме познаваш. Макар че сигурно ще ти се прииска никога да не си ме срещнал. Защото сега, приятел, аз съм най-лошият ти кошмар. Преди време ти ме закара с хората ми в Амазония и за съжаление, никой не остана да живее щастливо след това…

Преди три месеца Йегер беше повел екип от десет души на експедиция в Амазония, за да търсят изгубен самолет от Втората световна война. Бяха наели същата частна фирма за чартърни полети. По пътя пилотът бе споменал, че навремето е служил в американския Авиационен полк за специални операции, известен като „нощни стапкери“.

АПСО беше отряд, който Йегер познаваше добре. Докато служеше в специалните части, на няколко пъти техни пилоти го бяха изваждали с хората му от лайната. Девизът на АПСО беше „Смъртта дебне в мрака“, но Йегер нито веднъж не си беше представял, че той и екипът му ще се превърнат в техни мишени.

Той вдигна ръка и свали маската си.

— Смъртта дебне в мрака… Определено дебнеше, особено когато ти помогна за насочването на удара. За малко да ни избиеш всичките.

За момент пилотът се облещи невярващо към него. После се обърна към втория пилот.

— Поеми самолета, Дан — тихо нареди той и предаде управлението. — Трябва да поговоря с нашия… английски приятел. И Дан, обади се на Далас, Форт Уърт. Отмени полета. Трябва да ни насочат…

— Не бих го направил — прекъсна го Йегер. — Не и ако бях на твоето място.

Движението бе толкова бързо, че пилотът едва го забеляза и нямаше никакъв шанс да окаже съпротива. Йегер беше извадил компактния си „ЗИГ Зауер“ Р228 от скришното му място в комбинезона. Това бе предпочитаното оръжие на елитните агенти и сега дулото му беше опряно в тила на пилота.

Лицето на мъжа стана бяло като платно.

— Какво… какво става, по дяволите? Отвличаш самолета ли?

Йегер се усмихна.

— По-добре го повярвай. — Следващите му думи бяха насочени към втория пилот. — И ти ли си бивш нощен сталкер? Или си просто поредният долен предател като приятелчето ти?

— Какво да му кажа, Джим? — промърмори вторият пилот. — Как да отговоря на този кучи…

— Ще ти кажа как да отговориш — прекъсна го Йегер, като освободи пилотската седалка от заключеното й положение и я завъртя рязко така, че пилотът се озова обърнат срещу него. Йегер насочи 9-милиметровия си пистолет към челото му. — Бързо и честно, без никакви увъртания, или първият куршум ще пръсне твоя мозък.

Пилотът се опули, очите му сякаш щяха да изскочат.

— Казвай, Дан. Този тип е достатъчно луд, за да го направи.

— Да, и двамата бяхме в АПСО — изхриптя вторият пилот. — В един и същи отряд.

— Добре, хайде тогава да ми покажеш на какво сте способни от АПСО. Познавам ви като най-добрите. Всички в британските специални части ви смятат за такива. Докажи го. Поеми курс към Куба. Когато излезем от американското въздушно пространство, се спусни до гребените на вълните. Не искам никой да разбира, че идваме.

Вторият пилот погледна командира си, който кимна.

— Изпълнявай.

— Поемам курс към Куба — потвърди той през зъби. — Имаш ли предвид конкретно място? Защото може да се избира от няколко хиляди километра брегова линия, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Ще ни пуснеш над малък остров, където ще скочим с парашути. Ще получиш точните координати, когато приближим. Искам да стигнем над острова непосредствено след залез-слънце, под покритието на мрака. Нагласи скоростта така, че да се получи.

— Не искаш много — изръмжа вторият пилот.

— Поддържай постоянен курс на югоизток. А междувременно аз имам няколко въпроса към приятелчето ти.

Йегер разгъна седалката на навигатора, която се намираше в задната част на кабината, и се настани на нея, като свали пистолета надолу, докато дулото не се насочи към слабините на пилота.

— Така. Въпроси — замислено каза той. — Много въпроси.

Пилотът сви рамене.

— Добре. Както кажеш. Стреляй.

Йегер погледна пистолета и се усмихна жестоко.

— Наистина ли го искаш?

Пилотът се намръщи.

— Така се казва.

— Въпрос номер едно. Защо прати екипа ми към смъртта му в Амазония?

— Хей, нямах представа. Никой не беше казвал нито дума за убийства.

Пръстите на Йегер се стегнаха около дръжката на пистолета.

— Отговори.

— Парите — изломоти пилотът. — Винаги е за пари. Но изобщо не знаех, че ще се опитат да ви избият всичките, по дяволите.

Йегер не обърна внимание на протестите му.

— Колко?

— Достатъчно.

— Колко?

— Сто и четиресет хиляди долара.

— Добре, да направим сметката. Изгубихме седем души. По двайсет хиляди за човешки живот. Мен ако питаш, продал си ни евтино.

Пилотът вдигна ръце.

— Хей, нямах никаква представа, мамка му! Опитали са се да ви затрият? Как ли пък ще кажат на мен!

— Кой ти плати?

Пилотът се поколеба.

— Някакъв бразилец. Местен. Срещнахме се в един бар.

Йегер изсумтя. Не вярваше на нито една дума, но трябваше да продължи с натиска. Имаше нужда от подробности. От някакви реални сведения. От нещо, което ще го насочи към истинския враг.

— Знаеш ли името?

— Да. Андрей.

— Андрей. Значи си се срещнал в един бар с бразилец на име Андрей?

— Да. Е, май не приличаше много на бразилец. А по-скоро на руснак.

— Добре. Полезно е да си припомняш някои неща. Особено когато към топките ти е насочен пистолет.

— Това не съм го забравил.

— Значи, въпросният руснак Андрей се е срещнал с теб в бар. Имаш ли някаква представа за кого може да е работил?

— Знам само, че шефът беше някой си Владимир. — Пилотът замълча за момент. — Който и да е убил хората ти, той е човекът, дал заповедта.

Владимир. Йегер бе чувал това име. Беше се досетил, че той е водачът на групата, макар че над него със сигурност имаше други, по-могъщи хора.

— Срещал ли си се някога с този Владимир? Виждал ли си го?

Пилотът поклати глава.

— Не.

— Но въпреки това си взел парите.

— Да. Взех парите.

— По двайсет хиляди долара за всяко от момчетата ми. Какво направи с тях, организира парти с басейн ли? Или заведе децата в Дисниленд?

Пилотът не отговори. Стисна предизвикателно зъби. Йегер се изкушаваше да стовари дръжката на пистолета в главата му, но пилотът му трябваше в съзнание и с ума си.

Трябваше му, за да продължи да управлява самолета и да ги закара над бързо приближаващата се цел.