Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (8) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Шеста глава

— В интерес на истината забелязаното от Асад ни подтикна към сериозен размисъл, Карл — призна началникът на „Убийства“, метнал коженото си яке на раменете си.

След десет минути му предстоеше оглед на кървавата локва от снощната престрелка в Северозападния квартал. Карл изобщо не му завиждаше.

— Значи и ти като Асад смяташ, че между пожарите има връзка?

— Еднаква вдлъбнатина в костта на кутрето на жертвите в два от три пожара. Това определено не е случайно. Ще изчакаме заключението на съдебните лекари. В момента извършват повторна аутопсия. Но моят нюх… — потупа носа си; малко носове се бяха ровили из толкова много гнили случаи.

Асад и Якобсен сигурно бяха прави. Между пожарите имаше връзка. Карл сам го усещаше.

— В такъв случай, предполагам, поемате и случая от езерото Дамхус — Карл се опитваше да придаде тежест на гласа си. Преди десет сутринта това се оказваше почти невъзможно.

— Засега да. Засега.

Карл кимна. Слезе в подземието и отбеляза стария случай с пожарите като разкрит.

Какво ли не правеше, само и само да разкраси статистиката в полза на специалния отдел „Q“!

 

 

— Ела, Карл. Росе иска да ти покаже нещо! — Гласът на Асад отекна, все едно в коридора имаше нашествие на маймуни викачи от Борнео.

Асад определено не страдаше от ларингит.

Посрещна Карл ухилен и с тесте листове в ръка. Доколкото Карл успя да види, не бяха досиета, а увеличени копия на фрагменти от нещо, което човек при най-добро желание би нарекъл „неясно“.

— Виж какво е открила.

Асад посочи преградната стена, поставена от дърводелеца, за да предпазва от ронещия се азбест, или по-скоро мястото, където се очакваше да се вижда стена. Защото в действителност и стената, и вратата в нея бяха покрити с налепени върху тях фотокопия и образуваха цялост. Ако някой искаше да мине оттам, му трябваше ножица.

От разстояние десетина метра се виждаше, че колажът представлява уголемено копие на писмото от бутилката.

Надписът „ПОМОЩ“ пресичаше коридора.

— Общо шейсет и четири листа. В момента държа последните пет. Двеста и осемдесет на височина и седемдесет на ширина. Невероятно, нали? Росе е голяма работа, а?

Карл се приближи с няколко метра, докато Росе, с вирнат задник, залепяше в ъгъла копията, донесени от Асад.

Карл огледа първо дупето й, после творбата. Силното увеличение имаше и плюсове, и минуси. Личеше от пръв поглед. Участъците, където размитите букви бяха попили в хартията, изглеждаха още по-неясни, но на други места, досега съвсем непонятни, криви букви, които шотландските реставратори напразно се бяха опитвали да възстановят, бяха придобили четлив вид.

Общо взето излизаше, че в резултат от усилията на Росе и Асад се сдобиха с още най-малко двайсет букви от тайнственото послание.

Росе се обърна за секунда към Карл, пренебрегна опита му да й махне за поздрав и премести подвижната стълба в средата на коридора.

— Качвай се, Асад, а аз ще ти диктувам къде да поставяш точки, ясно?

Росе избута Карл и се настани на неговото място.

— Не натискай твърде силно, Асад. Нали после може да се наложи да ги трием.

Той кимна и вдигна молива, готов за работа.

— Започваме под „ПОМОЩ“. Май виждам една буква. Ти как мислиш?

Асад и Карл погледнаха петното с форма на сиво-черен пересто-купест облак пред сравнително ясната буква „а“. Асад кимна и постави точка върху петното.

Карл се поотдръпна. Росе имаше право. Под най-горната дума, ПОМОЩ, наистина се виждаше неясно петно. Морската вода и кондензът си бяха свършили работата. Написаната с кръв буква отдавна се беше размила и попила в хартиената маса. Да можеха да отгатнат коя е!

Карл наблюдаваше мълчаливо как Росе командва Асад. Начинанието на двамата му помощници му се струваше предварително обречено на провал. Какво щяха да постигнат в крайна сметка? Часове наред щяха да се лутат в догадки. И с каква цел? Нищо чудно бутилката да е престояла във водата няколко десетилетия. Все още не бяха изключили вероятността да се касае за хлапашка шега. Буквите изглеждаха толкова нескопосно изписани, сякаш от ръката на дете. Скаутски лагер. Някой си порязва пръста. И ето ти сценарий. Дали?

— Честно да ти кажа, Росе, май трябва да изоставим тази история — предпазливо подхвана той. — Чакат ни куп други дела.

Думите му предизвикаха повече от красноречива реакция. Цялото й тяло се разтрепери. Гърбът се превърна в тресящо се желе. Ако човек не я познаваше, би помислил, че ей сега ще избухне в смях. Ала Карл я познаваше добре и затова предвидливо се отдръпна — само крачка назад, но достатъчно да се предпази от експлозивната тирада ругатни и от пороищата хвърчаща слюнка.

Росе очевидно негодуваше от намесата му. Не беше нужно да си гений, за да стоплиш.

Карл кимна. Наистина бяха затрупани с книжа. Сещаше се за няколко много важни папки, които, разгънати по подходящия начин, щяха да покрият отлично лицето му, докато той наваксва системното си недоспиване. А през това време нека двамата му сътрудници си играят на скаути.

Росе веднага забеляза малодушното му отстъпление, извърна се бавно и прикова в него зениците си, прицелващи се с максимална точност.

— Добра идея, Росе. Отлична — побърза да я похвали той, но тя не се трогна от ласкателството.

— Ще ти дам две възможности, Карл — просъска тя, докато Асад въртеше предупредително очи на стълбата. — Или ще се затвориш устата, или си тръгвам. Ще изпратя близначката ми да ме замести. И знаеш ли какво ще стане тогава?

Карл поклати безмълвно глава. Не беше сигурен дали изобщо иска да разбира.

— Какво? Ще се домъкне с три деца, четири котки, четирима наематели и съпруга си, пълен развейпрах? И кабинетът ти ще се превърне в дядовата ръкавичка. Познах ли? — попита Карл.

Росе сложи юмруци на кръста си и се наведе към него.

— Не знам кой ти е втълпил такива нелепици. Юрса живее при мен и няма нито котки, нито наематели.

„Глупак!“ — святкаше от очертаните й с черен туш очи.

Карл вдигна отбранително ръце пред себе си.

Столът в кабинета му го призоваваше нежно.

 

 

— Каква е тази история със сестра й, Асад? Преди отправяла ли е такива заплахи?

Асад направи няколко пъргави крачки нагоре по стълбите, докато Карл усещаше как краката му се наливат с олово.

— Не го приемай толкова навътре, Карл. Росе прилича на пясък върху гърба на камила. Понякога сърби, попадне ли в дупето, друг път — не. Зависи колко ти е дебела кожата.

Обърна се към Карл и оголи два реда ослепително бели зъби. Явно животът бе принудил Асад да обръгне на всякакви пясъци.

— Споменавала ми е за сестра си. Казва се Юрса. Запомних името й, защото се римува с Ирма. Но май не се разбират много-много — добави Асад.

„Юрса? Нима все още има хора, които се казват така?“ — удиви се Карл. Когато се добра до втория етаж, сърцето му танцуваше фанданго.

— Здравейте, момчета — долетя познат глас иззад бюрото.

Лис се беше върнала на работа. Четирийсетгодишна хубавица, олицетворение на сентенцията „Здрав дух в здраво тяло“. Истински пир за всички сетива — за разлика от госпожа Сьоренсен, която се усмихна мило на Асад и вдигна злобно глава към Карл като раздразнена кобра.

— Лис, похвали се на господин Мьорк колко хубаво сте си прекарали с франк в Щатите — усмивката на проклетата кикимора не предвещаваше нищо добро.

— Друг път — избърза Карл. — Маркус ме чака.

И дръпна Асад за ръкава. Напразно. „За убиване си, Асад!“ — ядосваше се Карл, докато яркочервените устни на сияещата Лис разказваха как по време на едномесечна екскурзия из Съединените щати апатичният й съпруг се превърнал в сексуален звяр в двойното легло на караваната. А Карл с всички сили се мъчеше да се абстрахира от описваните картини, както и от мислите за принудителното си целомъдрие.

„Да вървиш по дяволите, Сьоренсен. И ти, и Асад, и мъжът, който се е уредил с Лис.“ Карл прокле и „Лекари без граници“, които примамиха Мона — епицентъра на страстта му — в тъмна Африка.

— Кога ще се прибере психоложката, Карл? — попита Асад на вратата към залата за инструктаж. — Как й беше фамилията на Мона?

Карл подмина закачливата усмивка на Асад и отвори вратата към кабинета на началника. Вътре се бяха събрали повечето колеги от отдел „А“ и търкаха сънливо очи. След няколко мъчителни дни в общественото тресавище откритието на Асад ги измъкна на сухо.

За десет минути Маркус Якобсен въведе ръководните кадри в новостите по случая. Двамата с Ларс Бьорн преливаха от ентусиазъм. На няколко пъти споменаха името на Асад и на няколко пъти всички погледи се насочиха към доволната физиономия на арабина. По лицата на присъстващите се четеше учудване, че този хигиенист-абориген неочаквано е станал част от разследващия екип.

Никой обаче не възрази, фактите си бяха факти: Асад бе открил връзка между старите и новите пожари и правотата на предположението му се бе потвърдила. Всички трупове, открити сред останките от палежите, имаха вдлъбнатина в кутрето на лявата си ръка. Само при една от жертвите липсваше целият пръст. Оказа се, че патоанатомите са отбелязали тази особеност в докладите си, но досега следователите не са обръщали внимание на общия признак.

Според резултатите от аутопсиите две от жертвите са носели пръстен на кутрето си. Съдебните лекари не смятаха, че вдлъбнатините се дължат на силното нагряване на пръстените вследствие от огъня, а най-вероятно са се образували, защото мъртвите са носели пръстените още от младежките си години. По тази причина украшенията оставили дълбоки следи по костната тъкан. Навярно тези пръстени са част от някаква култура както например някогашния обичай на китайците да бинтоват краката на малките момичета, за да оформят стъпало, красиво според техните естетически разбирания, предположи един от следователите, а друг съзря тайнствен ритуал.

Маркус Якобсен кимна в знак на съгласие. Да, нещо от този род. Самият той не изключваше да се касае за подчертаване на принадлежност към братство или тайна ложа, щом пръстените не са сваляни години наред.

А фактът, че при една от жертвите пръстът напълно липсваше, можеше да се дължи на редица причини; например на трудова злополука.

— Сега трябва само да открием мотива и извършителя — обобщи заместник-началникът Ларс Бьорн.

Почти всички кимнаха, а някои въздъхнаха. Оставаше само да разнищят случая. Нищо работа!

— Специалният отдел „Q“ ще ни уведоми своевременно, ако открие и аналогии с други случаи — заключи Якобсен.

Един от разследващите, явно далеч от този случай, потупа Асад по рамото.

Двамата с Карл излязоха в коридора.

— Е, кажи сега за Мона Ибсен — продължи разпита си любопитното. — Гледай да я убедиш да се прибере по-скоро, че иначе топките ти ще натежат като артилерийски снаряди.

 

 

Долу в подземието всичко си течеше постарому. Росе беше домъкнала табуретка пред уголеменото писмо на стената и се бе замислила толкова дълбоко, че бръчките на челото й личаха и отзад.

Очевидно бе стигнала до задънена улица.

Карл погледна гигантското копие. Задачата определено не беше лесна. В никакъв случай.

Росе беше удебелила надлежно буквите с флумастер: действие със спорна целесъобразност, но избистрящо нейната версия за наличната част от посланието.

С кокетно движение Росе прокара пръстите си — до един изпоцапани с флумастер — през черната си чорлава коса. Е, поне и флумастерът беше черен.

По-късно, вярна на имиджа си, щеше да лакира ноктите си в същата гама.

— Разбираш ли изобщо нещо от написаното? — попита Росе, докато Карл се взираше в писмото.

ПОМОЩ

.а.. …роар. ..уд…..ха

.. .фт….на.. .пи…до..ут.оп…. .

Бал …. — Мъж. .в….18. . …коса

….. … .. ….. … бел… .. .ясното…

к… син ….ван тат.. . …. .. ..зна… — Фр. д. . ….с Б —

плаш. .. с … — ..е.. ..ие —

.р..исн. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувах.. …..ц.. час. …д. вода.. …тур….

С….. По……те Б… ..е

.рюг.. .. ..а. … …. .. ..

П… ….

Зов за помощ, както вече установиха: някакъв мъж, брат, пътуване. Името в подписа започваше с П. И толкова. Карл се затрудняваше да свърже отделните срички и букви в цялостен смисъл.

Какво се беше случило? Къде, кога и защо?

— Сигурна съм, че това е подателят — Росе посочи с флумастера буквата П най-долу.

Значи все пак не беше съвсем малоумна.

— Освен това съм убедена, че след малкото си име е написал фамилията си, а всяко от имената се състои от по четири букви — добави тя и потупа точките, отбелязани от Асад с молив.

От ноктите й, наклепани с черен флумастер, Карл плъзна поглед към точките върху писмото. Дали пък не беше време да си прегледа очите? Откъде, за бога, Росе вадеше заключението, че всяко от двете имена е четирибуквено? Само защото Асад е отбелязал няколко точки върху петна с неизвестен произход? За Карл този извод съвсем не беше очевиден.

— Сверих с оригинала — допълни Росе. — И се консултирах с шотландския криминален експерт. Мненията ни съвпадат. Две имена от по четири букви.

Карл кимна. Шотландският криминален експерт, каза тя. Ако иска, да се допита и до исландска ясновидка с карирана рокля! В очите на Карл това беше не писмо, а поредица от драскулки.

— Почти убедена съм, че авторът е мъж. Все пак потърсих женски имена с четири букви, започващи с П. В подобна бедствена ситуация едва ли някой би се подписал с галеното си име, затова изключих глезотиите. Ето кои открих: Пака, Пала, Папа, Пеле, Пета, Пили, Пина, Пинг, Пири, Поси, Прие и Прюе. Сред тях няма нито едно датско.

Тя ги изброи на един дъх, без дори да погледне записките си. Тази Росе беше голям образ.

— Какво е това женско име Папа! — засмя се Асад.

Росе сви рамене. Не смяташе да се впуска в разсъждения. Важното беше, че всъщност няма датски женски имена с четири букви. Тоест писмото не го беше писала жена.

Карл погледна Асад. Бръчки, свидетелстващи за усилен размисъл, набраздяваха цялото лице на сириеца. Карл не бе виждал човек, чието вглъбяване в даден въпрос да се изписва толкова изразително върху физиономията му.

— И арабско име не е — заключи Асад. — Не ми хрумва друго, освен Пари, а то е иранско.

— Аха — ъглите на Карловите устни увиснаха. — А иранците в Дания със свещ да ги търсиш! Следователно е мъж и се казва Поул или Паул. Какво облекчение, че го разбрахме! Ще го открием за нула време, фасулска работа!

Бръчките по челото на Асад се вдълбаха още по-навътре.

— Какво общо има фасулът, Карл?

Карл си пое дълбоко въздух. Май скоро трябваше да изпрати помощника си на обучение при бившата си жена. Вига щеше да му вземе акъла с цветистите си фразеологизми.

Карл си погледна часовника.

— Единодушни ли сме, че се казва Поул? Аз ще си почина петнайсетина минути, а като се върна, гледайте да сте открили автора на писмото.

Росе се опита да не обръща внимание на интонацията му, но ноздрите й видимо се разшириха.

— Да, Поул е добро предложение. Или Пиет, Пеер, Петр. Както и Пете, Пиет… Има толкова много възможности, Карл. Живеем в мултиетническо общество и в употреба навлязоха какви ли не непознати доскоро имена: Пако, Паки, Паге, Паси, Педр, Пепе, Пере, Перо, Перу…

— За бога, имай мярка, Росе. Да не си назубрила поименния регистър? И защо включваш Перу? Това е държава, а не име на…

— … Пери, Пинг, Пино…

— Пино? И вината ли намесихме?

— Поне, Пран, Птах, Пири.

— Приключи ли?

Росе не отговори.

Карл отново огледа подписа на стената. Така или иначе, закономерно се налагаше изводът, че името на автора започва с П. Но кой се криеше зад това П? Едва ли Пиет Хайн^[1]. Тогава кой?

— Възможно е да има две малки имена, Росе. Сигурна ли си, че между двете имена няма съединителна чертица? — Карл посочи неясното петно. — Може да е някой Поул-Ерик, Пако-Паки или Пили-Пинг.

Опита се да зарази Росе с усмивката си, но на нея такива не й минаваха. Толкова по-зле за нея.

— Какво ще кажете да оставим това огромно писмо да си виси тук и да се заемем с по-належащи задачи, а Росе да си лакира опропастените нокти изцяло в черно? — предложи Карл. — От време на време, минавайки оттук, пак ще хвърляме по един поглед на писмото. Току-виж ни споходи някое прозрение. Същото като с кръстословицата. При всяко посещение в тоалетната попълваш по няколко квадратчета.

Росе и Асад го погледнаха с вдигнати вежди. Кръстословица в тоалетната? Явно нито тя, нито той прекарваха толкова време на „едното място“.

— Всъщност не ми се струва редно да оставим писмото да виси на тази стена. Оттук минават хора. Част от архива се съхранява зад вратата, нали знаете. Стари случаи, чували ли сте това понятие?

Обърна се и се насочи към удобния стол в кабинета си. Едва направи няколко крачки, и острият като шило глас на Росе го прониза до мозъка на костите:

— Обърни се, Карл.

Завъртя се бавно и видя как тя посочва шедьовъра си.

— Ако смяташ, че ноктите ми са грозни, изобщо няма да ги бутна, разбра ли? Виждаш ли думата най-отгоре?

— Да, Росе. Впрочем от цялото писмо прочитам единствено нея. Ясно е написано „ПОМОЩ“.

Тя протегна изпоцапаните си пръсти предупредително към него.

— Чудесно. Ще крещиш същата дума с цяло гърло, ако преместиш дори един лист от стената, ясно?

Той откъсна поглед от предизвикателните й очи и махна на Асад да го последва.

Май наближаваше мигът да й покаже истинското си аз.