Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (53) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Петдесет и първа глава

Дали заради шум отвън, или заради болките в ранения хълбок, той се сепна от съня си и се огледа объркан.

Спомни си какво се беше случило и си погледна часовника. Беше спал близо час и половина.

Все още замаян, се надигна от дивана и огледа дали раната не е прокървила.

Шевът изглеждаше сух и стегнат. Кимна, доволен от свършеното. Прилично като за дебют.

Изправи се и се протегна. В кухнята имаше сокове в картонени кутии и консерви с храна. Чаша сок от нар и парче риба тон върху сухар ще подпомогнат организма му да възстанови изгубената кръв. Ще хапне няколко залъка и после ще слезе до хангара.

Включи лампата в кухнята и се загледа през прозореца. После спусна щорите. По-добре да не привлича излишно внимание със светещия прозорец. Предпазливостта преди всичко.

Неочаквано замръзна и се намръщи. Шум ли чу? Дрънчене на метален предмет? Постоя неподвижно. Наоколо пак се бе възцарила тишина.

Птица ли бе изкрякала? Посред нощ?

Вдигна щорите и се вторачи натам, откъдето му се стори, че е дошъл звукът. Присви очи и пак застина на място.

В тъмнината не се виждаше почти нищо, но той успя да различи смътните очертания на нещо черно, което се движи пред бараката. Силуетът изчезна.

Мъжът се отдръпна рязко от прозореца.

Сърцето му биеше бързо, ала той нехаеше.

Внимателно издърпа кухненското чекмедже и избра дълъг тесен нож за филетиране. Никой не би могъл да оцелее след прецизно нанесени пробождания с това оръжие.

Намъкна панталоните си и излезе в тъмното бос.

 

 

Вече чуваше ясно звуците от хангара. Някой сякаш се опитваше да изтръгне нещо и дърпаше силно. Дървесината пукаше.

Спря за миг и се ослуша. Сети се какво правят. Опитваха се да изтръгнат веригите от болтовете, с които ги бе занитил към стената.

Кой обаче бе действащото лице?

Ако са полицаи, значи разполагат с много по-качествено оръжие от неговото, но той притежаваше много важно предимство: познаваше терена. Освен това мракът работеше в негова полза.

Мина покрай бараката и забеляза, че светлата ивица под вратата се е разширила.

Точно така. Вратата стоеше притворена, а след като се отби да провери температурата в резервоара, я беше затворил плътно. Беше сто процента сигурен.

Ами ако някой от полицаите дебнеше наоколо?

Вмъкна се бързо вътре с гръб към стената и се замисли. Познаваше бараката като петте си пръста. Ако вътре има външен човек, ще го прониже за нула време. Ще се прицели в уязвимата точка под гръдната кост и ще забие ножа. После, за броени секунди, ще го наръга на още няколко жизненоважни места. Няма място за колебание, когато животът ти виси на косъм.

Запристъпва с насочен напред нож и обходи с поглед празното помещение.

Личеше, че някой е влизал. Табуретката беше преместена, инструментите — пръснати. На пода лежеше гаечен ключ. Това, значи, го бе събудило.

Отстъпи крачка встрани и видя чука върху дърводелския плот. Беше свикнал с този инструмент. Чукът беше удобен за хващане. Неведнъж му бе служил вярно.

Излезе на пръсти навън и тръгна по пътеката през градината. Между пръстите на краката му се провираха плужеци. Проклети твари. Отдавна трябваше да ги изтреби.

Наведе се леко напред и зърна мъждива светлина в пукнатините около вратата на хангара. Отвътре долиташе сподавен шепот, но той не чуваше нито кой говори, нито какво казва. Това изобщо не объркваше плановете му.

Който и да беше вътре, от хангара имаше един-единствен изход. Нужно беше само да прибяга до вратата и да спусне клечката в мандалото. Дори да открият огън в опит да се измъкнат, той вече ще е донесъл тубата с бензин от колата и ще е подпалил хангара.

Вярно — горящата постройка ще се вижда отдалече, но какво друго му оставаше?

Спря се точно на това решение. Ще подпали хангара, ще събере всички книжа и пари и ще отпраши незабавно към границата. Който не умее да нагажда плановете си според обстоятелствата, е обречен на провал.

Затъкна тънкия нож в колана си и тръгна към вратата, но забеляза, че някой я отвори. Навън се подадоха два крака.

Тутакси се шмугна встрани. Ще ги пипне, след като излязат.

Краката стъпиха върху земята, а горната част от тялото продължаваше да стои в хангара.

— Какво е станало с родителите ми? — попита високо момчето отвътре и някой му изшътка.

После дребният тъмнокож полицай измъкна момичето през вратата, взе я на ръце и направи крачка назад право към притаилия се нападател. Същият арабин, който повали Папата в боулинг-залата.

Смая се. Как бяха разбрали за хангара?

Замахна с чука и удари с тъпата част тила на мъжа. Арабинът се свлече безмълвно на земята. Момичето — върху него. Тя вдигна апатичните си очи към похитителя. Отдавна се бе примирила с участта си. Затвори очи. От смъртта я делеше един-единствен удар, но щеше да почака. Момичето не представляваше заплаха.

Нападателят изчака другия полицай да излезе.

Първо се показаха краката му. Той увисна така, докато уверяваше момчето, че няма нищо страшно.

— Ще изляза пръв, а като ме последваш, ще се убедиш, че всичко е наред — каза мъжът и се провря през вратата.

Нападателят го цапардоса с чука и криминалният инспектор се смъкна на земята безшумно като помощника си.

Мъжът пусна чука и огледа двамата, изпаднали в безсъзнание. Заслуша се. Дърветата прошумоляваха, дъждът трополеше по плочите, а момчето отвътре пристъпваше предпазливо, но иначе не се чуваше.

Вдигна момичето и с едно движение я избута обратно в хангара, затръшна вратата и я залости.

Изправи се и се огледа. Цареше тишина, нарушавана единствено от протестите на момчето. Не се чуваха сирени или други обезпокоителни звуци. Поне не и засега.

Пое си дълбоко дъх. Какво ли му предстои? Дали се очаква подкрепление, или двамата каубои бяха действали на своя глава, за да впечатлят началството? Трябва непременно да разбере.

Ако двамата мъже не са уведомили никого за акцията, може спокойно да продължи да следва плана си. В противен случай се налага незабавно да се омете оттук. Така или иначе, след като се ориентира в ситуацията, ще се отърве и от четиримата.

С един скок се върна до бараката и грабна макарата със сизалово въже, окачена зад вратата.

Не за пръв път връзваше хора. Ще се справи бързо.

Докато стягаше ръцете на двамата мъже, още в несвяст, от хангара отекна бясно думкане. Момчето крещеше да ги пусне. Родителите му нямало да платят нищо, ако не си получат децата.

Кораво излезе това момче. Похвална смелост.

После то започна да рита по вратата.

Мъжът погледна мандалото. Беше монтирано преди много години, но дървото още не беше изгнило. Щеше да удържи на шутовете. Издърпа телата на двамата мъже към плочите, та светлината от бараката да озари лицата им. После изправи единия в седнало положение. Главата му се оброни върху гърдите.

Коленичи пред полицая и го плясна няколко пъти през лицето.

— Ей, събуди се! — изкомандва той, докато нанасяше шамар след шамар.

Накрая го свести.

Полицаят повдигна клепачи. Първо се показа бялото на еклерите му, той премига няколко пъти и успя да си възвърне зрението.

Гледаха се право в очите. Ролите бяха разменени. Неотдавна похитителят даваше обяснения в боулинг-центъра, а сега диктуваше положението.

— Мерзавец — изфъфли полицаят. — Няма да ни избягаш. Насам пътуват полицейски коли. Имаме отпечатъците ти.

Мъжът се вгледа в очите му. Инспекторът явно беше получил комоцио от удара. Зениците му реагираха мудно, когато нападателят се отдръпна и светлинката от бараката плъзна по лицето на ранения. Вероятно за това полицаят се държеше толкова спокойно. Или не му се вярваше, че похитителят е способен на четворно убийство?

— Подкрепление, ама друг път — изсмя се той. — Ако пък е истина, да заповядат. Оттук се вижда целият път от фиорда чак до Фредериксун. Няма как да минат по моста „Принц Фредерик“, без да забележа сините светлини. Преди да пристигнат, ще имам достатъчно време да довърша каквото съм си наумил.

— Ще дойдат от юг, от Роскиле, и няма да видиш нищо, идиот такъв — процеди криминалният инспектор. — Пусни ни и се предай. Ще излезеш след петнайсет години. Ако ни убиеш, си мъртъв. Помни ми думата. Или колегите ми ще те разстрелят, или ще изгниеш в затвора. В действащата система убийците на полицаи не оцеляват.

Мъжът се усмихна.

— Говориш несвързано и лъжеш. Ако не отговориш на въпросите ми, след… — той погледна ръчния си часовник — … да речем, двайсет минути, считано от този момент, ще потопя теб, помощника ти и двете деца в резервоара, който си видял в бараката. И още нещо… — завря лицето си пред очите на Карл. — Ще се измъкна.

Ударите по стените на хангара се усилиха. Станаха помощни, с металическа нотка. Инстинктивно погледна към мястото, където бе пуснал чука, преди да вдигне момичето.

И този път инстинктите му не го подведоха. Чука го нямаше. Момичето го беше грабнало незабелязано. А той бе бутнал детето обратно в хангара заедно с чука. Проклятие. Значи малката хитруша не е чак толкова омаломощена, колкото изглеждаше.

Извади ножа от колана си. В крайна сметка хладното оръжие щеше да тегли чертата.