Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (15) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Тринайсета глава

— Лоша работа, Карл — изсумтя Асад.

Карл нямаше представа за какво говори помощникът му. След двуминутен репортаж по интернет канала на Датската национална телевизия за космическите суми, глътнати при производството на екологично чисти опаковки за пакети с хуманитарна помощ, Карл се бе пренесъл в страната на сънищата.

— Какво е станало, Асад? — чу той гласа си сякаш отдалече.

— Рових къде ли не и със сигурност мога да заявя, че откакто в Балеруп съществува улица „Лаутрупванг“, няма никакви данни за похитени лица в района.

Карл разтърка очи. Това действително не беше добра новина. Ако — трябва да се отбележи — посланието от писмото в бутилката не е просто майтап.

Асад държеше пластмасова кофичка, изпъстрена с арабски букви и пълна с нещо, напълно непознато на Карл. Докато се усмихваше очаквателно, Асад отряза парченце от загадъчната субстанция с нож за картофи и го лапна. Над главата му неотменно бръмчеше познатата стара муха.

Карл вдигна глава. „Май ще трябва да си дам малко зор, за да я размажа“, помисли си той.

Размърда сънливо глава в търсене на подходящо летално оръжие и фиксира едно върху бюрото. Захабено шишенце от твърда пластмаса с канцеларски коректор. Мухата определено не би оцеляла след стълкновението с него.

„Нужно е само да се прицеля добре“ — прецени той, запрати шишенцето към насекомото и чак тогава разбра, че капачката не е добре завинтена.

Нещо пльосна в стената, Асад се обърна зашеметен и видя как към пода се стича бяла лепкава маса.

Мухата изчезна.

— Странна работа — промърмори Асад, докато дъвчеше. — Преди съм си представял, че „Лаутрупванг“ е улица с жилищни сгради, а тя се оказа пълна с офиси и промишлени цехове.

— И? — Карл се мъчеше да определи на какво мирише бежовият буламач в пластмасовата кофичка. На ванилия?

— И какво е правил отвлеченият там? Сред офиси и фирми.

— Може да е работел там? — предположи Карл.

Лицето на Асад се изкриви в скептична физиономия.

— Замисли се, Карл. Кой ще го вземе на работа? Та той дори не може да изпише правилно името на улицата.

— Възможно е датският да не му е майчин език. Нали се сещаш? — Карл се обърна към компютъра и въведе името на улицата. — Погледни. Наблизо има доста фирми и образователни центрове, където работят и учат хора от чуждестранен произход. — Карл посочи върху картата. — Например в училището на тази улица се обучават деца със затруднена социална интеграция и емоционални проблеми. Значи е възможно все пак писмото да е измишльотина. Когато успеем да дешифрираме и останалата част, не е изключено да излезе, че някакви хлапета са решили да се изгаврят с учител или нещо подобно.

— Дешифрираме, изгаврят… Използваш много странни думи, Карл. Добре де, да предположим, че авторът на писмото е работил в някоя от фирмите там. Като гледам, има доста.

— Да. Но в такъв случай колегите му нямаше ли да подадат в полицията сигнал за изчезнал сътрудник? Разбирам какво ми казваш, но не забравяй, че никъде не откриваме данни за отвличане, за каквото се споменава в писмото. Впрочем дали улица със същото име няма и в други градове?

Асад поклати глава.

— Значи не ти се вярва отвличането да е истина?

— Нещо такова.

— Според мен грешиш, Карл.

— Възможно е. Но помисли, Асад. Дори да става дума за реално отвличане, откъде знаем дали близките на похитения не са го откупили още тогава? Това е съвсем възможно, нали? После историята е била забравена. В такъв случай пак ще стигнем до задънена улица. Не е изключено малцина да са знаели за инцидента.

— Прав си, Карл. Не знаем дали е така и никога няма да разберем, ако решиш да изоставим случая.

Асад излезе от кабинета с клюмнала глава и без да обели дума. Остави кофичката с лепкавата маса и ножа върху бюрото на Карл. Какво, по дяволите, му ставаше? Дали се засегна от намека за правописните грешки на емигрантите? Та той носеше на много по-груби майтапи. Или пък случаят така го бе обсебил, че не можеше да съсредоточи мислите си върху друго?

Карл наклони глава и се заслуша в гласовете на Асад и Юрса в коридора. Мрън, мрън, мрън — сто процента недоволстваха.

Сети се за питането на Антонсен и стана.

— Може ли да ви обезпокоя за малко, гълъбчета?

Приближи се до увеличеното писмо. Юрса му предаде годишните счетоводни отчети на трите фирми и повече не мръдна оттам. Общо бе прекарала четири-пет часа пред гигантското копие, без да драсне и буква върху бележника, който бе хвърлила на пода.

— Гълъбчета! Съветвам те да центрофугираш мислите в черепа си, преди да си отваряш устата — Юрса се обърна отново към писмото.

— Асад, полицейският комисар в Рьовре е получил заявление от Самир Гази с молбата да го преместят отново в местния участък. Да знаеш нещо по въпроса?

Асад погледна Карл с недоумение, но видимо застана нащрек.

— И защо да знам?

— Старателно избягваше Самир, нали? Дали пък той не е предпочел да се махне заради търкания помежду ви? Има ли нещо такова?

Асад май се засегна.

— Не познавам добре този човек. Навярно просто иска да се върне на старото си работно място. — По лицето на Асад се изписа подозрително широка усмивка. — Или тук не се чувства в свои води.

— Това ли да предам на Антонсен?

Асад сви рамене.

— Успях да отгатна още няколко думи — похвали се Юрса.

Вдигна стълбата и я премести на по-удобно място.

— Ще пиша с молив, за да може да трием, ако се наложи — обясни тя от предпоследното стъпало. — Ето как разсъждавам аз. Това, разбира се, е само предложение. Особено след думата „има“ на четвъртия ред съм тълкувала доста свободно. Авторът на писмото действително е скаран с правописа, но на някои места това дори ме улеснява.

Асад и Карл се спогледаха. Та нали й бяха обяснили съвсем същото?

— Например, убедена съм, че под „плаши“ авторът всъщност има предвид, че ги е заплашвал.

Тя огледа отново творението си.

— А „сии“ не е нищо друго, освен „син“, защото описва миниван.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

….. … .. ….. Има белег на дясното …

к… син миниван Тато и мама го познават — Фред. . ….с Б —

плаши ни с… — ще ни убие —

.р..инс. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувахме почти. час. … .. водата …тур….

Смърди. По……те Б… ..е

.юрг.. .. ..а. … …. .. ..

П… ….

 

 

— Е, как ви се струва? — попита Юрса, без да ги поглежда.

Карл го прочете няколко пъти. Беше длъжен да признае, че текстът звучи убедително. Изобщо не приличаше на опит на ученици да набедят учител или друг възрастен, за да му отмъстят за някоя дреболия.

Но колкото и автентично да му се струваше писмото, това все пак беше субективна преценка. Карл държеше да се посъветва със специалист. Ако и той го потвърди, работата ставаше дебела. „Татко и мама го познават“. Едва ли някой би си измислил такова нещо. И още: „ще ни убие“. Не „може би“. Ще.

— Само че още не сме отгатнали къде по тялото на похитителя се намира проклетият белег и това ми лази по нервите. Ще ме прощавате за хамалския език — добави Юрса, докато усукваше златистите си къдрици.

— Частите на човешкото тяло с три букви са няколко. Вие за кои се сещате?

— Ухо, око — обади се Карл. — Чело, рамо, бедро — ако част от буквите са се размили и само си мислим, че думата е трибуквена. Друго не ми хрумва. Съмнявам се да е бедро, защото белегът явно се е виждал.

— А кои части от тялото се виждат през февруари в тази ледена страна? — попита Асад.

— Ами ако се е събличал? — лицето на Юрса грейна. — Може да е блудствал със заложника. Да отвлича с такава цел.

Карл кимна. Трябваше да допуснат и такава версия. Уви.

— Да предположим, че не се е гаврил с похитения. През зимата се вижда само главата — разсъждаваше Асад и се взираше в ухото на Карл. — Ако косата не е дълга, ушите се виждат. А очите? Изобщо възможно ли е човек да има белег в окото? — Асад явно се опита да си го представи. — Не — заключи той. — В окото няма как да имаш белег.

— Предлагам да оставим въпроса да отлежи, дружина. Очаквам част от въпросителните да добият яснота, ако съдебните генетици успеят да извлекат ДНК отпечатък от бутилката. Трябва да се заредим с търпение, защото такива процедури отнемат време. Имате ли предложения как да организираме работата си за в бъдеще?

— Време е да хапнем нещо! — възкликна Юрса и се обърна към тях. — Искате ли по едно хлебче с кардамон? Донесох си тостера.

Когато скоростната кутия скърца, трябва да се смаже, а в момента специалният отдел „Q“ определено се затрудняваше да включи на по-висока предавка.

„Време е да сменим маслото“ — помисли си Карл.

— Ще си дадем почивка и после ще се опитаме да погледнем нещата от друг ъгъл. Тази стратегия ми се струва най-продуктивна. Съгласни?

Кимнаха. Асад малко колебливо, вероятно заради струпването на сложни думи.

— Чудесно. Сега Асад ще поеме годишните финансови отчети, а Юрса ще разпита по телефона фирмите и центровете по улица „Лаутрупванг“.

Карл беше доволен от решението си. Единствено свежо девичо гласче като на Юрса би подтикнало канцеларските плъхове да се поразтърсят из архивите.

— Накарай служителите от деловодството да разпитат по-възрастните си колеги. Може някой от тях да си спомня за неочаквано изчезнали ученици или колеги. И им подскажи за какво става дума: февруари 1996-а и така нататък. Напомни им, че тогава в квартала са се нароили много нови сгради.

На Асад явно всичко му дойде в повече и той се изниза в бърлогата си. Новото разпределение на ролите определено не му допадаше. Но така или иначе, тук Карл възлагаше задачите и на Асад, ще не ще, му се налагаше да се примири. По разследването на пожарите разполагаха с по-конкретни данни, а това щеше да даде възможност на Карл да натрие носовете на колегите от отдел „А“ — факт, съвсем не за пренебрегване.

И така, Асад трябваше да преглътне разочарованието си и да запретне ръкави. А междувременно загадката с писмото от бутилката щеше да крета немощно в ръцете на Юрса.

Карл изчака тя да излезе и набра номера на Клиниката за лечение на гръбначни заболявания в Хорнбек.

— Искам да говоря със завеждащия отделението и с никой друг — заяви той с ясното съзнание, че не е в позиция да поставя каквито и да било условия.

След пет минути се обади заместник-главният лекар. Не преливаше от ентусиазъм.

— Да, знам отлично кой сте — изморено въздъхна той. — Искате да говорим за Харди Хенингсен, предполагам?

Карл му обрисува положението в най-едри щрихи.

— Аха — промърмори под нос лекарят.

Защо, по дяволите, всички доктори започват да говорят така носово, поиздигнат ли се в йерархията?

— Интересува ви дали в случая на Харди е възможно проходимостта по сетивните пътища да се възстанови спонтанно? — продължи лекарят. — Проблемът е, че ние отдавна нямаме възможност да го наблюдаваме всекидневно и не следим показателите му. Изписахме го по негово изрично желание, а не по наша преценка. Не сте забравили, нали? От страна на медицинския екип не липсваха предупреждения.

— Така е, но ако беше останал в болницата, досега да беше умрял. В момента си е възвърнал поне донякъде желанието за живот. Това не е ли важно?

Мълчание отсреща.

— Няма ли начин някой от отделението да дойде да го прегледа у дома? При промени в състоянието му не е изключено да преосмислям решението си. И той, и аз.

— Усещал китката си? — обади се най-сетне бялата престилка. — По време на болничния му престой регистрирахме леки спазми в ставите на пръстите му. Навярно се заблуждава, че това е китката. Сигурно са рефлекси.

— Значи при гръбначен стълб с толкова тежки увреждания като неговия е изключено да има подобрение. Правилно ли ви разбрах?

— Господин Мьорк, в момента изобщо не обсъждаме дали Харди Хенингсен ще проходи отново, защото това е невъзможно. Харди е прикован завинаги към леглото. Парализиран е от врата надолу. Това е положението. Друг въпрос е дали ще си възвърне чувствителността в части от ръката. Не очаквам повече от случайни контракции, а според мен и те са крайно невероятни.

— И няма да си движи ръката?

— Не допускам.

— Значи отказвате да го прегледате у дома?

— Не съм казвал такова нещо. — Чу как шумолят някакви книжа. Навярно лекарят разлистваше графика си. — Кога искате да ви посетя?

— Възможно по-скоро.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Карл се отби в хралупата на Асад, но не го завари там.

На бюрото имаше бележка. „Това са числата“, гласеше краткото послание, а отдолу се мъдреше официалното: „Сърдечни поздрави, Асад“.

Наистина ли се беше засегнал?

— Юрса! — извика Карл. — Знаеш ли къде е Асад?

Никакъв отговор.

„Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината“, помисли си Карл и се насочи към кабинета й. Едва надникнал вътре, той се закова като ударен от гръм.

Дори десетгодишно момиченце с естетически вкус, безвъзвратно увреден от манията по куклите Барби, не би могло така да опропасти спартанския черно-бял, подчертано хладен интериор на Росе. Всевъзможни розови дрънкулки и джунджурии висяха по стените.

Карл едва преглътна от ужас. Прикова поглед в Юрса.

— Да си виждала Асад?

— Да, излезе преди половин час. Днес няма да се връща повече.

— Къде отиде?

Тя сви рамене.

— Почти съм готова с доклада за аферата от „Лаутрупванг“. Искаш ли да го погледнеш?

— Откри ли нещо?

— Ни-щич-ко — усмихна се тя с яркочервените си устни. — Някой казвал ли ти е, че имаш усмивката на Гуинет Полтроу?

— Това не е ли жена?

Юрса кимна.

Карл се върна в кабинета си и набра домашния номер на Росе. Още ден с Юрса в състава можеше да се окаже пагубен за специалния отдел „Q“. Ако искаха да опазят репутацията си що-годе чиста, щеше да се наложи Росе да се върне зад бюрото си.

Този път се включи телефонният секретар.

— Това е секретарят на Росе и Юрса. Съобщаваме ви, че двете дами са на аудиенция при кралицата. Щом тържественото събитие приключи, ще ви върнем обаждането. Ако не търпи отлагане, оставете съобщение.

После прозвуча звуковият сигнал.

Карл не бе в състояние посмъртно да определи коя от двете го е записала.

Тръшна се на стола и потърси цигарите си. Наскоро му подхвърлиха, че в пощата предлагали сносни заплати.

Звучеше му райски съблазнително.

 

 

Положението не се подобри, когато след час и половина влезе в дневната си. Вътре завари лекар, надвесен над леглото на Харди, и — по-лошото — Вита.

Карл поздрави учтиво медицинското лице и дръпна Вита настрана.

— Какво правиш тук? Нали сме се разбрали да не идваш без предупреждение? Знаеш колко мразя такива спонтанни хрумвания.

— Карл, захарче — погали го по бузата и дланта й изхрущя по наболата му брада.

Крайно обезпокоително.

— Мисля за теб всеки ден и реших да се прибера — заяви решително тя.

Карл опули очи. Заклетата фенка на циркаджийските одежди, с която почти се бе развел, изобщо не се шегуваше.

— Няма начин, Вига. Предложението ти не представлява интерес за мен.

Тя премига объркано.

— Но аз искам да се върна. Пък и половината от къщата е моя. Нали не си забравил, скъпи?

В този миг Карл изпадна в страшен гневен пристъп. Лекарят се изплаши, а Вига избухна в сълзи и се метна на едно такси. Все още подвластен на емоцията, Карл грабна най-дебелия маркер, който намери, свали капачката и задраска с плътна линия името Вига Расмусен на табелката. Крайно време беше, дявол да го вземе!

Да става каквото ще.

И, естествено, в резултат от случката Карл почти не мигна през нощта. Седеше в леглото си и провеждаше безконечни диалози с въображаеми бракоразводни адвокати, напъхали алчните си пръсти дълбоко в портфейла му.

Разводът щеше да го доведе до просешка тояга.

В този смисъл дори обнадеждващото заключение на травматолога не му подейства утешително. Лекарят установи известна, макар и слаба моторна активност в едната ръка на Харди.

Активност, която го изненада приятно.

 

 

На следващата сутрин Карл се появи на портала на Главното управление още в пет и половина. Нямаше смисъл да продължава да лежи вкъщи.

— Какъв сюрприз! — отбеляза дежурният охранител. — Сигурно и помощникът ти ще остане смаян. Само внимавай да не го стреснеш, като слезеш долу.

— Какво? — Карл не вярваше на ушите си. — Асад дойде ли вече на работа?

— Да. Напоследък всеки ден идва по това време. Първо започна да пристига към шест, но днес цъфна още в пет. Ти не знаеше ли?

Определено не.

* * *

Асад без съмнение се бе молил в коридора, защото килимчето още лежеше там. Случваше се за първи път. Досега Асад винаги изпълняваше ритуала в бърлогата си. Молитвата все пак е интимен акт.

Карл чу, че помощникът му разговаря с някого по телефона на висок глас, все едно събеседникът му е с увреден слух. Общуваха на родния му език, а съдейки по тона, спореха или се караха, но все пак Карл не знаеше каква е нормалната интонация в арабския.

Карл пристъпи към вратата и видя как парата от врящата вода в чайника обгръща тила на Асад. Пред него стояха записки на арабски, а на компютърния екран потреперваше зърнистият образ на възрастен мъж с мустаци и огромни наушници. Чак сега Карл забеляза, че и Асад си е сложил слушалки. Значи говореше по скайп — най-вероятно със свой роднина от Сирия.

— Добро утро, Асад.

Карл не очакваше поздравът му да предизвикат толкова бурна реакция. Допускаше да сепне Асад, защото за пръв път идваше толкова рано на работа, но не и да стане свидетел на толкова драстичен нервен спазъм, който премина по цялото тяло на Асад. Помощникът подскочи и размаха ръце и крака.

Събеседникът му явно забеляза появата на друг човек и се приближи до екрана. Сигурно виждаше силуета на Карл зад Асад.

Старецът избъбри нещо набързо и прекъсна връзката. Асад се опита да си възвърне самообладанието. „Какво търсиш тук по това време?“ — питаха очите му, все едно Карл го бе хванал да бърка в касата, а не просто в кацата с мед.

— Извинявай, Асад. Не исках да ти взема акъла. Добре ли си? — Карл сложи ръка върху рамото му. Ризата му беше подгизнала от студена пот.

Асад кликна с мишката и минимизира прозореца със скайп, за да скрие с кого е разговарял.

Карл вдигна отбранително длани:

— Няма да те безпокоя. Довърши си личните дела. Като приключиш, ела в кабинета ми.

До момента Асад не бе обелил нито дума. Крайно, крайно несвойствено за него.

Карл се строполи върху стола. Вече се чувстваше изморен. Само допреди няколко седмици подземният етаж в Управлението беше неговият пристан. Работеше с двама души, с които се разбираше прилично, а в добри дни атмосферата се доближаваше до определението „приятна“. Сега мястото на Росе заемаше особнячка от нейния сорт, но със съвсем различен натюрел, а Асад стана неузнаваем. Във възникналата ситуация не беше никак лесно да даваш отпор на житейските несгоди. Карл се тревожеше какво ще се случи, ако Вига поиска развод и половината от земното му имущество.

По дяволите! Карл погледна обява за работа, която бе закачил на таблото преди няколко месеца. Търсеха подходящ кандидат за началник на националната полиция.

Какво по-хубаво от това, подчинените ти да ти се кланят и да угодничат, високопоставени лица да ти връчват рицарски звания, да пътуваш на преференциални цени и да получаваш заплата, която би затворила дори устата на Вига? Седемстотин и две хиляди двеста седемдесет и седем крони плюс допълнително материално стимулиране. Само да произнесеш това число отнема почти цял работен ден.

„Къде блях, та изпуснах срока за кандидатстване!“ — ядоса се Карл. Пред него изневиделица изникна Асад.

— Карл, трябва ли да говорим за случилото се?

За какво по-точно? Че го е заварил да говори по скайп? Че Асад е дошъл толкова рано на работа? Че се стресна от появата на Карл?

Въпросът се нуждаеше от прецизиране.

Карл поклати глава и си погледна часовника. До началото на работния ден оставаше цял час.

— Виж, Асад. Не ми дължиш обяснение с какво се занимаваш извън работно време. Разбирам желанието ти да си поговориш с хора, които не виждаш често.

По лицето на Асад се изписа облекчение. Интересно…

— Проучих счетоводните отчети на „Амунсен и Муяджич“ от Рьовре, на „К. Франсен“ от улица „Дортеа“, на „ЯПП Строителен обков“ и на „Пъблик Кънсълт“.

— И? Нещо интересно?

Асад се почеса по леко олисяло място сред черните къдрици.

— Като цяло изглеждат стабилни фирми.

— Но?

— Но през последните няколко месеца преди пожарите положението се е променило.

— Как точно?

— Изтеглили са кредити. Поръчките им са намалели.

— Значи първо поръчките им намаляват, приходите спадат и те теглят кредит?

— Точно така — кимна Асад.

— И?

— Последните три пожара станаха съвсем наскоро и е рано да се каже, затова ще говоря само за този в Рьовре.

— Какво си забелязал?

— След пожара им изплащат застраховката и с нея си погасяват заема.

Карл посегна към кутията с цигари, извади една и запали. Класика в жанра. Злоупотреба със застрахователни полици. Но защо всички трупове имат белег на кутрето си?

— За какви кредити става дума?

— За краткосрочни. Обикновено едногодишни. „Пъблик Кънсълт“ например са изтеглили шестмесечен заем.

— И изпитват затруднения при погасяването, така ли?

— Да.

Карл издиша струя дим, Асад се отдръпна и размаха ръце. Карл не му обърна внимание. Това беше неговият кабинет и щеше да пуши колкото си иска. Той шеф ли е, или лукова глава?

— Кой им е отпуснал кредитите?

— Различни кредитни фирми от Копенхаген.

— Ще ми трябват имена и кой стои зад тях.

Асад оклюма.

— Спокойно, де. След два часа. Още не са отворили. Не се притеснявай.

И това не успокои Асад. Тъкмо обратното, той съвсем посърна.

Тези двамата започваха здравата да лазят по нервите на Карл. Бъбреха за глупости и изобщо не криеха нежеланието си за работа. Сякаш Юрса и Асад взаимно си предаваха негативизма и искаха сами да определят задълженията си. „Ако продължават в същия дух, ще ги накарам да нахлузят гумените ръкавици и да излъскат пода в коридора до блясък“, закани се Карл.

Асад вдигна глава и кимна.

— Повече няма да ти преча, Карл. След като приключиш, действай.

— Моля?

Асад му намигна със загадъчна усмивка. Изражението му претърпя крайно объркваща трансформация.

— Днес ще ти се отворят доста ангажименти — пак му смигна.

— Ще опитам отново. Ще ми обясниш ли за какво говориш, по дяволите?

— За Мона, за какво? Само не ми разправяй, че не знаеш. Върнала се е.