Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (46) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и четвърта глава

Тя видя за трети път как сутрешната светлина се процежда през кашоните и разбра, че това ще й е за последно.

От време на време си поплакваше, ала вече не й останаха сили дори за сълзи.

Опита се да си отвори устата, но се оказа, че устните й не могат да се отделят една от друга. Езикът й бе залепнал за небцето. Навярно бе изминало цяло денонощие, откакто за последно слюнката й стигаше да преглътне.

Мисълта за смъртта я споходи като избавление. Да заспи вечен сън и да се спаси от болката. И веднъж завинаги да се приключи с тази самота.

— Позволи на онзи, който стои на прага на смъртта; онзи, който знае какво ще го сполети след миг, онзи, който вижда как мигът го връхлита и всичко изчезва, да говори за живота — ехидно цитира веднъж мъжът й собствения си баща.

Мъжът й! Който никога не бе съзнавал какво означава да живееш! Как смееше той да се подиграва на баща си? Може би и тя щеше да умре след миг — или поне така се чувстваше — но поне беше живяла. Знаеше какво е да живееш пълноценно.

Дали?

Тя се опита да си спомни кога е живяла истински, ала всичко й се сливаше в едно. Годините се превръщаха в седмици, откъслечните спомени правеха скокове във времето и мястото и се сливаха в невъзможни комбинации.

„Първо умира умът“ — заключи тя.

Вече не усещаше дишането си. Бе станало толкова повърхностно, че тя дори не долавяше потреперване на ноздрите си. Трепереха единствено пръстите на свободната й ръка. Предния ден се опита да отмести кашона върху себе си и точно с тези пръсти напипа нещо метално. В течение на няколко минути тя се мъчеше да отгатне какво е, но не успя.

Сега пръстите й пак трепереха. Все едно движенията бяха подвластни на струни, дърпани от Всевишния. Трепереха и лекичко тупаха един в друг като крилца на пеперуда.

„Искаш ли нещо от мен, Господи? — питаше тя. — Това ли е първият ми досег с Теб, преди да ме отнесеш на небето?“

И тя пак се усмихна. За пръв път възприемаше Бог толкова близък. Нито изпитваше страх, нито се чувстваше самотна. Просто изморена. Вече почти не усещаше тежестта на кашоните. Само неимоверната умора.

Неочаквано нещо я прободе в гърдите. Прониза я изненадващо силна болка и тя облещи очи в мрака. „Удари сетният ми час“ — помисли си тя за частица от секундата.

Чу собственото си стенание, докато мускулите на гръдния й кош се свиваха конвулсивно около сърцето. Пръстите й се изпънаха неконтролируемо, лицевите й мускули се сковаха.

„О, колко боли, Господи, остави ме да умра най-сетне“ — молеше се непрекъснато тя. По едно време я преряза болка, още по-силна от първоначалната.

През следващите няколко секунди тя беше сигурна, че сърцето й е спряло. Чакаше мракът да я погълне веднъж завинаги. Устните й се разтвориха в мъчителен опит да си поеме дъх за сетен път. И този дъх се плъзна до онази частица от вътрешността й, където се криеха останките от инстинкта й за самосъхранение.

Усети как пулсът й затуптя в слепоочията и в долната част на крака й. Организмът й все още беше твърде силен, за да се предаде. Господ не беше приключил с изпитанията, предвидени за нея. Предзнаменованията за скорошна смърт секнаха.

Страхът от следващия му ход отново я тласна към молитвите. Помоли се да не изпитва такива болки и да се свършва по-скоро.

Чу как мъжът й отвори вратата и изрече името й, но моментът, когато беше способна да произнася думи, бе минал отдавна. Пък дори и да можеше, какво би й помогнало това?

Тя видя как показалецът и средният й пръст се изпънаха, макар и разтреперани.

Усети, че се впиха в дупката в горния кашон, а върхът на нокътя й опря в металния предмет, който бе напипала по-рано. Гладък и нереален. С неимоверно усилие, от което всичките й пръсти се вцепениха, тя установи, че по гладката хладна повърхност на предмета има издълбана буквата V.

Опита се да разсъждава рационално; да раздели нещата така, че нервните импулси от задръстените й черва, от клетките, крещящи неистово за вода, от кожата, изгубила сетивността си, да не попречат на способността и да си представи върху какъв метален предмет е гравирана буквата V.

Пак изпадна в униние. Пак я връхлетя празнотата, която растеше в ума й и я навестяваше на кратки промеждутъци.

В един момент в съзнанието й се заредиха върволици от гладки предмети: бутона за менюто на мобилния й телефон, циферблата на часовника й, огледалото на тоалетката й — всички тези предмети изскочиха пред очите й и се завихриха в бесен калейдоскоп. Всички гладки предмети, които бе виждала през живота си, се бореха за място в съзнанието й, където да им бъде обърнато внимание. И по едно време се появи той — никога неизползван от нея предмет, но тя добре си го спомняше от детските години, защото мъжете с гордост го вадеха от джобовете си. В миналото явно и мъжът й се бе увлякъл по този символ на висок статус и сега запалката „Ронсън“ лежеше захвърлена на дъното на кашона — вероятно с единственото предназначение да облекчи самотата на клетницата под него. Да предизвика някакво раздвижване в мислите й, а защо не и да й подскаже ново и окончателно решение как да прекара остатъка от и бездруго обречения си живот.

„Успея ли да я извадя и да я запаля, всичко ще приключи за секунди — помисли си тя. — И всичко, което той притежава, ще изчезне заедно с мен.“

Вътрешно се усмихна. Мисълта й се стори животворна. Да изгори всичко. Така поне ще остави следа; ще забие трън, който мъжът й никога, никога няма да успее да изтръгне. Той щеше да изгуби всичко, което бе осмисляло злодеянията му.

Какво възмездие.

Тя притаи дъх и продължи да дращи по картона. Даваше си сметка колко е твърд. Безумно твърд. Ронеше картона парченце по парченце като осите, които рушат покритието на градинска маса. Представи си как прахът от кашона минава пред лицето й. Тези миниатюрни частички, взети заедно, съставляват препятствието пред запалката да мине през дупката, но ако пръстите й издържат и ако извади късмет, тя ще падне в ръката й.

Накрая дупката стана достатъчно голяма да отмести запалката с два-три милиметра, ала силите я напуснаха.

Затвори очи и си представи Бенямин — по-голям отсега, вече говори и подскача. Красиво момче, което тича към нея. С хубава кожена топка в ръка и палави очи. Как й се искаше да го види голям! Да чуе първото му изречете. Да присъства на първия му учебен ден. Да преживее признанието му, че тя е най-добрата майка в целия свят, докато я гледа с блеснали очи.

Усети вълнението като лека влага в ъгълчето на окото, но то беше налице: вълнението за Бенямин. За детето, което ще живее без нея.

Бенямин щеше да живее с… него.

„НЕ!“ — крещеше цялото й същество, ала каква полза?

Мисълта не й даваше мира. Ставаше все по-натрапчива. Той ще живее с Бенямин и това щеше да е последната й мисъл, преди сърцето й да спре.

Пръстите й отново задращиха по кашона, напипа точно мястото под запалката и драска, докато нокътят й се счупи. Единственият й инструмент се повреди. Задряма, докато се бореше с необходимостта да приеме реалността.

* * *

От двора долетяха викове и в същия миг мобилният й пак звънна в задния й джоб. Вече се чуваше по-слабо. След малко, съдейки по сигнала, батерията щеше да се изтощи.

Отдолу викаше Кенет. Дано мъжът й още не е излязъл от къщата. Дано отвори. Дано Кенет усети, че тук става нещо. Дано…

Пръстите й се раздвижиха. Нямаше друг начин да покаже, че е жива.

Входната врата обаче не се отвори. Миа така и не чу въжделената размяна на остри реплики между съпруга й и Кенет. Усети единствено как сигналът от телефона й отслабва и как запалката лекичко се плъзна през отвора и се опря в палеца й. Задържа се там, но дори едно-единствено погрешно движение криеше опасността жената да я изпрати в мрака под себе си.

Тя се опита да пренебрегне виковете на Кенет. Да не обръща внимание на затихващите вибрации в задния си джоб. Само едно леко помръдване на показалеца и щеше да хване запалката по-здраво.

Увери се, че запалката се е застопорила, и извъртя китката си, колкото успя. Едва ли повече от сантиметър, но минималният напредък я обнадежди. Безименният й пръст и кутрето бяха изгубили сетивността си, ала тя вярваше в успеха на начинанието си.

Натисна с всичка сила и когато клапата се отвори, чу тихото стичане на газ. Газта не стигаше догоре.

Как да натисне по-силно, та да изскочи искра?

Напрегна се да събере всичките си останали сили и да ги пренасочи към горната фаланга на палеца си. С това неистово усилие на волята целеше да покаже на околния свят как е прекарала последните часове от живота си и къде е издъхнала.

Отново натисна. Цялото й същество се напрегна, за да осъществи този натиск.

Искрата пламна пред очите й като падаща звезда, запали газта и проясни всичко. Извъртя китката си назад към кашона и остави пламъка да близне леко картона. После отпусна ръка и видя как тесният син пламък става жълт и се разширява. Бавно начерта огнена линия по кашона. След всеки завоюван сантиметър оставяше овъглена следа. Пламналият картон бързо изчезваше. Огънят стигна до капака. После обаче се изгуби.

По картона останаха само наситеночервени, студено тлеещи следи. След миг и те изчезнаха.

Тя чу виковете му, ала нямаше да събере сила да щракне отново запалката.

Затвори очи и си представи как Кенет стои на улицата пред къщата; с какви красиви деца можеше да я дари. С какъв прекрасен живот.

Вдиша миризмата на дим и в съзнанието й се заредиха още картини. Скаутски лагери до езерото. Празненства по случай Деня на Свети Ханс с момчета, по-големи от нея с една-две години. Уханията на панаира във френския град Витрол, където ходи на къмпинг заедно с родителите си и брат си.

Миризмата се усили.

Отвори очи и видя как златистото сияние от най-горните кашони се смесва с искряща синя светлина.

В следващия миг отблясъците от пламъците затанцуваха по нея.

Гореше.

Беше чувала, че почти всички жертви на пожари всъщност умират от обгазяване и за да го предотвратиш, трябва да легнеш по лице на пода, за да вдишваш въздуха под дима.

Искаше й се да умре от задушаване. Звучеше й като безболезнена смърт, изпросена от бога.

За зла участ обаче димът се вдигаше нагоре. Пламъците щяха да стигнат до нея преди дима. Щеше да изгори жива.

В този миг я връхлетя страхът.

Неумолим, всепоглъщащ страх.