Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (29) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и седма глава

Случеше ли се някой да се поинтересува от детството на Исабел Йонсон — а това определено не се случваше често — тя отговаряше, че е израснала в страната на „Таперуер“ — световноизвестния производител на пластмасови кухненски кутии и купи с разнообразно предназначение. Възпитана от двама добропочтени родители, собственици на автомобил „Воксхол“ и къща от жълти тухли. И двамата имаха солидно образование и мнението им много рядко се различаваше от общоприетите дребнобуржоазни схващания. Детството на Исабел бе преминало в щателно дезинфекцирана и вакуумирана атмосфера. В нейното семейство всеки си знаеше мястото. Лактите не се опират на масата, картите за бридж стоят в бюфета. Майката и бащата любезничеха — заповядай, добър апетит, приятен ден — и поздравяваха децата си със сухо ръкостискане: и Исабел за успешно положения прогимназиален изпит, и брат й, когато постъпи в армията, въпреки че при жребия изтегли най-голямото число и го освободиха от задължението да отбива военна служба.

Исабел пренебрегваше тези здраво вкоренени навици само когато, потна и разгорещена, се хвърляше в обятията на някой силен мъж или — както в момента — сядаше зад волана на пребоядисания си форд „Мондео“ от 2002 година. На хартия моделът развиваше максимална скорост от двеста и пет километра в час, но нейният форд вдигаше двеста и десет и получи възможност да се развихри, когато двете с Рахил полетяха по главен път 13 и се вляха в Е45.

Джипиесът предвиждаше да пристигнат в 17,30, ала Исабел възнамеряваше да съкрати разчетното време.

— Имам предложение — обърна се тя към Рахил, която стискаше тревожно телефона си. — Само обещай да не откачаш.

— Ще се опитам — отвърна тихо майката.

— Ако на адреса във Ферслеу не открием нито него, нито децата ви, най-вероятно ще трябва да му дадем искания откуп.

— Да. Нали вече го обсъдихме.

— Освен ако не искаме да спечелим още време.

— В смисъл?

Исабел даде знак с мигащи дълги светлини и без да намали, изпревари колоната от автомобили. Изви се цял кортеж от вдигнати средни пръсти, но тя изобщо не им обърна внимание.

— Ами… само недей да истерясваш, Рахил. Мисълта ми е, че нямаме представа как ще постъпи с децата ти, дори да си получи парите. Разбираш ли?

— Според мен няма да им посегне — Рахил натъртваше всяка дума. — Ако му изплатим исканата сума, ще ги пусне. Разполагаме с прекалено много сведения за него. Няма да посмее да им стори нещо лошо.

— Ето това ме притеснява. Ако той си получи парите, а вие — децата, какво ще ви спре да съобщите за отвличането в полицията? Схващаш ли?

— Сигурно ще напусне страната половин час след като си получи парите. Ще му е все едно какво ще предприемем после.

— Дали? Той не е никак глупав, Рахил. Знаеш го не по-зле от мен. Бягството зад граница не е решение. Повечето ги хващат.

— Е, и? — Рахил се размърда неспокойно на седалката. — Ще намалиш ли малко? Ако ни спрат за превишена скорост, ще ти вземат книжката.

— Ако я вземат — вземат. Тогава ти ще седнеш зад волана. Нали шофираш?

— Шофирам.

— Добре тогава — Исабел изпревари отдясно хромирано беемве, натъпкано с млади емигранти, нахлупили бейзболни шапки с козирката назад. — Нямаме време за губене. Ето какво: не е ясно как ще постъпи той, дори да си получи парите. Не знаем и какво ще предприеме, ако не му платите откупа. Затова през цялото време трябва да сме крачка напред. Важно е ние да диктуваме условията, не той. Разбираш ли?

Рахил поклати глава толкова отривисто, че Исабел видя реакцията й с периферното си зрение, без да отлепя поглед от пътя.

— Не, нищо не разбирам.

Исабел навлажни устни. Ако нещо се обърка, тя щеше да е виновна. Същевременно имаше чувството, че в момента дава на отчаяната майка съвет, по-ценен от злато.

— Ако този негодник наистина е регистриран на мястото, където отиваме, значи сме се приближили към него повече, отколкото си е представял и в най-ужасните си кошмари. И той ще впрегне целия си психопатски ум да размишлява къде е сбъркал. Ще започне да се бои от следващия ни ход, схващаш ли? Това ще го направи уязвим, а ние целим точно това.

Изпревариха цели петнайсет коли, преди Рахил да отговори:

— Може ли да поговорим за това по-късно? Точно сега ми се иска никой да не ме занимава с нищо.

Исабел я погледна, докато хвърчаха по моста над Малкия белт. Не се чуваше никакъв звук, но устните на Рахил мърдаха непрекъснато. Тя седеше със затворени очи и стискаше до побеляване телефона с две ръце.

— Наистина ли вярваш в Господ? — попита Исабел.

Рахил първо довърши молитвата и после отвори очи.

— Да, вярвам. Вярвам, че Божията майка е призвана да закриля нещастни жени като мен. Затова измолвам застъпничеството й и тя ще ме чуе, сигурна съм.

Исабел смръщи вежди, но кимна и си замълча.

Възражения и спорове само биха влошили състоянието на Рахил.

 

 

Ферслеу се гушеше насред земеделски площи до фиорда Исефюрен и излъчваше безметежност и идилия в пълен контраст с онова, което се криеше в една от къщите, както двете жени знаеха.

Исабел усети как с приближаването към адреса пулсът й се ускори. Отдалече къщата почти не се виждаше от пътя, защото отпред нагъсто растяха дървета. Рахил хвана ръката на Исабел и я помоли да отбие.

Пребледняла, непрекъснато разтриваше бузите си, сякаш за да активизира кръвообращението. По челото й избиха капчици пот. Тя стискаше устни.

— Спри тук — помоли, когато наближиха дърветата.

Едва слезе от колата, просна се на колене в канавката и започна да повръща. Стенеше при всяка струя, изригваща от устата й, и се постара да изпразни цялото съдържание на стомаха си.

— Добре ли си? — И Исабел слезе от форда.

Покрай тях профуча голям мерцедес.

Беше повече от очевидно, че Рахил не е добре, но нали доброто възпитание изисква да попиташ.

— А сега какво? — промълви Рахил, след като се тръшна на седалката и избърса устата си с опакото на дланта.

— Отиваме до къщата. Той си мисли, че брат ми е изцяло в течение. Ако негодникът е вътре, ще пусне децата, като ме види. Няма да посмее да ги задържи. Ще гледа да офейка час по-скоро.

— Паркирай така, че да не му препречиш пътя. Иначе рискуваме да направи нещо отчаяно.

— Грешиш. Ще направим точно обратното: ще спрем напряко на шосето. Така той ще се види принуден да хукне пеша през полето. Иначе, ако тръгне с колата, може да отведе и децата.

Рахил пак пребледня, но преглътна усилено няколко пъти и се окопити.

— Знам, Рахил. Не си свикнала с такива неща. И аз не съм. И на мен ми е кофти, но се налага да проявим твърдост.

Рахил я погледна с насълзени, но студени очи.

— Преживяла съм повече, отколкото си мислиш — заяви тя изненадващо сурово. — Страхувам се не за себе си. Просто не искам да оплескаме нещата.

 

 

Исабел паркира напряко на черния път, двете с Рахил се притаиха зад дърветата и зачакаха.

От покрива гукаха гълъби. В сухата, избуяла трева шушнеше слаб ветрец. Освен дишането си двете жени не долавяха никакви други признаци на човешко присъствие.

Прозорците на селската къща тъмнееха. Или защото бяха мръсни, или защото завесите отвътре бяха спуснати. От разстояние не личеше. Покрай стената бяха нахвърляни ожулени, ръждясали градински инструменти, а боята на дървенията навсякъде се лющеше. Цялото място изглеждаше мъртво и необитаемо. Много обезпокоително.

— Ела — и Исабел тръгна право към входната врата.

Потропа силно няколко пъти на равни промеждутъци. Отстъпи крачка встрани и почука с кокалчетата на пръстите си по прозорчето на вратата. Не настъпи никакво раздвижване.

— Пресвета Божия Майко! Ако са вътре, сигурно се опитват да ни дадат знак — Рахил се отърси от обзелия я транс, грабна решително една кирка със счупена дръжка, захвърлена върху паветата до къщата, и строши прозореца до вратата.

После увеси металната част на кирката на рамото си, провря ръка и вдигна райберите на прозореца. Личеше, че е жена с богат опит в земеделската работа. Беше решена да използва кирката като оръжие срещу похитителя, ако децата са вътре; готова да му покаже, че ще трябва да премисли много внимателно следващата си стъпка.

Докато обхождаха къщата, Исабел я следваше плътно. Освен четири-пет газови бутилки, подредени в антрето, и няколко стола, предвидливо поставени пред пролуките в завесите, за да изглежда, че къщата е обитавана, на приземния етаж нямаше нищо. Прах покриваше всички хоризонтални повърхности и пода. Нямаше нито вестници, нито реклами, нито посуда, нито спално бельо, нито празни еднократни опаковки.

Нямаше дори тоалетна хартия.

Очевидно тук не живееше никой и тази къща не беше купена с цел да бъде обитавана.

Към горния етаж водеше стръмно стълбище. Двете жени го изкачиха с предпазливи, премерени крачки.

Посрещнаха ги талашитени стени и тапети във всевъзможни десени и разцветки. Безразборна смесица от несъвместими стилове и очебиен недоимък. В трите стаи жените откриха една-единствена мебел — олющен, светлозелен гардероб с открехната врата.

Приглушеното следобедно слънце си проправи път и освети стаята, когато Исабел разтвори завесите. Дръпна вратата на гардероба и се задъха панически.

За скорошното му присъствие там свидетелстваха дрехите по закачалките — повечето ги беше носил, докато живееше при нея. И якето от велур, и светлосивите дънки „Вранглер“, и ризите от „Еспри“ и „Морган“. Скъпото облекло контрастираше натрапчиво с окаяната обстановка.

Рахил потръпна. Исабел я разбираше отлично. Дори само миризмата на афтършейва му стигаше да й се догади.

Исабел дръпна една риза и я огледа набързо.

— Не е прана и при необходимост ще послужи за извличане на ДНК — посочи косъм под яката. По цвета му прецени, че не е неин. — Хайде, да извадим всички дрехи. Не вярвам да открием нещо в джобовете, но си струва да опитаме.

Взеха повечето ризи и дънките. Исабел хвърли поглед към плевнята и към посипаната с чакъл алея. Чак сега забеляза вдлъбнатините в настилката. Пред плевнята бяха издълбани коловози. Личеше, че по камъчетата съвсем наскоро е минал автомобил.

Спусна завесите.

Прескочиха парчетата стъкло в антрето, затръшнаха вратата и се огледаха трескаво. В лехата за билки не забелязаха нищо необичайно. Нито там, нито по земята, нито между дърветата. Двете жени са насочиха към плевнята, заключена с катинар.

Исабел посочи кирката, увесена на рамото на Рахил, и Рахил кимна. За по-малко от пет секунди изкърти планката с катинара.

Вратата се отвори. И двете задишаха учестено.

В плевнята стоеше миниванът. Светлосиньо пежо „Партнър“ със записания от Исабел регистрационен номер.

До нея Рахил започна да се моли.

— О, не позволявай децата ми да лежат мъртви в тази кола, Пресвета Майко! Не ми ги отнемай. Смили се.

Исабел обаче се досещаше какво е станало. Грабливата птица бе отлетяла с плячката си. Хвана дръжката на багажника и го отвори. Той дори не си бе направил труда да го заключи. Толкова сигурен се чувстваше, че никой няма да разкрие скривалището му.

Исабел положи длан върху решетката на радиатора. Беше още топла. Направо гореща.

Излезе на чакълестата алея и се вторачи към отбивката покрай шосето, където Рахил повърна. Похитителят бе минал или оттам, или се бе спуснал към брега. В момента едва ли бе стигнал далече.

Бяха го изтървали на косъм.

До нея Рахил трепереше. Цялото нервно напрежение, което бе обуздавала по време на продължителното им пътуване, цялата неизразима с думи мъка, цялата болка, отпечатала се върху лицето й и позата на тялото й, изригнаха в един-единствен вик. Гълъбите се подплашиха, разплискаха крила и се изгубиха сред дърветата. Въздухът й свърши, носът й потече, а в ъгълчетата на устните й се бе събрала слюнка. Рахил си даде сметка, че единственият им сигурен коз е надцакан.

Не завариха похитителя на адреса. От децата нямаше следа. Въпреки всички изречени молитви.

Исабел кимна мълчаливо. Беше наистина ужасно.

— Рахил, не искам да те разстройвам, но мисля, че видях колата му, докато ти повръщаше — предпазливо подхвана тя. — Черен мерцедес. А такива с лопата да ги ринеш.

Дълго стояха в пълно мълчание, докато небето притъмняваше.

Ами сега?

— С Йешуа няма да му давате парите — сложи край на тишината Исабел. — Не бива да му предоставяте възможност да диктува условията. Трябва да печелим време.

Рахил стрелна Исабел, все едно гледаше безбожница, потъпкваща всичко, в което Рахил вярва и се кълне.

— Да печелим време? Не разбирам какви ги говориш, а и не съм убедена, че искам да разбера.

Рахил си погледна часовника. През ума им мина една и съща мисъл.

След малко във Вибор Йешуа щеше да се качи на влака с чувал, натъпкан с банкноти. В очите на Рахил това беше единственото решение. Ще хвърлят откупа и ще си получат децата. Един милион са много пари, но ще ги прежалят. Въпреки всичко. Цялото същество на Рахил предупреждаваше недвусмислено Исабел да не се опитва да саботира споразумението с похитителя.

— Виж, Рахил, и двете го познаваме — въздъхна Исабел. — По-долен тип едва ли съществува. Помисли как ни измами. Всички негови твърдения и декларации пред нас се оказаха пълна лъжа.

Исабел посегна към ръката на Рахил.

— Твоята доверчивост и моето детско заслепение по него се превърнаха в сигурни оръжия в ръцете му. Той удари там, където сме най-уязвими. Намери път към най-съкровените ни чувства и ние му повярвахме. Разбираш ли? Той проигра доверието ни. Не можеш да го отречеш. Досещаш ли се накъде бия?

Досещаше се, разбира се. Рахил не беше глупачка. Страхуваше се обаче за пореден път да изгуби почва под краката си. Боеше се да стъпче сляпата си вяра. Ала Исабел виждаше, че Рахил просто трябва да се гмурне в дълбините на закодираните от памтивека инстинкти, да освободи мисълта си и да надмогне бремето на всички догми и представи, внушавани й от нейната религия. Да предприеме мъчително пътуване към самопознанието. Исабел страдаше заедно с нея.

Рахил отвори очи. Личеше, че е осъзнала колко безнадеждно близо до ръба на бездната стои; че е възможно децата й вече дори да не са живи.

Пое си дълбоко дъх и стисна ръцете на Исабел. Беше готова.

— Какво си наумила? — попита Рахил.

— Ще спазим договорката. Видим ли мигащ прожектор, ще хвърлим чувала от влака според исканията му. Вътре обаче няма да намери пари. Като го отвори, ще открие предмети от тази къща — доказателство, че сме били тук.

Наведе се, вдигна катинара и металната планка от земята и ги претегли в дланта си.

— Ще сложим катинара и част от дрехите му в чувала и ще приложим бележка, че сме по петите му; че знаем къде се крие, под какво фалшиво име се представя и държим мястото под наблюдение. Стесняваме обръча около него и е въпрос на време да го пипнем. Ще си получи парите, но само ако измисли начин да ни гарантира, че ще си получим децата живи и здрави. В противен случай няма да види нито петак. Трябва да го притиснем. Иначе той ще поеме инициативата.

Рахил сведе поглед.

— Исабел, забрави ли, че се намираме в Северна Зеландия? Как ще стигнем до мястото, където Йешуа трябва да хвърли чувала? Как ще пъхнем вътре катинара и дрехите? Няма да се возим във влака, когато похитителят включи прожектира по отсечката Одензе — Роскиле. — Рахил погледна към Исабел и изкрещя в пълно безсилие: — Как тогава предлагаш да му хвърлим чувала, а? КАК?

Исабел хвана ръката й. Беше леденостудена.

— Рахил — спокойно подхвана тя, — ще смогнем. Веднага потегляме към Одензе и там ще пресрещнем Йешуа на перона. Имаме предостатъчно време.

В този миг Исабел видя една съвсем различна Рахил. Не майката, изгубила децата си, не и отрудената селянка от Долеруп. У нея не бе останало нищо провинциално, нищо родителско. Тя се бе преобразила. В съвършено друга жена.

— Замисляла ли си се защо той иска да сменим влака на Одензе? Има и други гари, нали? Ще ти кажа защо. Защото ни наблюдава. Поставил е свои копои и на гарата във Вибор, и в Одензе.

Рахил доби отсъстващ вид. Погледът й се насочи навътре. Задаваше въпроси, но не можеше да понесе техния отговор.

Исабел се замисли.

— Не ми се вярва. Просто се опитва да ви стресира. Сигурна съм, че действа сам.

— И откъде си толкова сигурна? — попита Рахил, без да я погледне.

— Иска да контролира всичко с маниакална страст. Планира подробно какво ще предприеме и кога. Притежава изключителна съобразителност. Само за няколко секунди ме е набелязал в нощното заведение като подходяща мишена. А броени часове по-късно ме докарваше до оргазъм. Носеше ми закуска и ми казваше неща, които не можех да забравя цял ден. Всяка дребна постъпка представляваше брънка в неговия замисъл и той изпълняваше сценария си виртуозно. Строг индивидуалист е, а и ако се раздели на две, откупът става прекалено малък.

— Ами ако грешиш?

— Какво, ако греша? Не е ли все едно? Нали ние ще му поставим ултиматум, а не той — на нас. Съдържанието на чувала само ще докаже, че сме били в скривалището му.

Исабел огледа занемареното имение. Кой беше той — този изпечен мошеник? Защо правеше всичко това? Мъж с толкова привлекателна външност, удивителен ум и заложби на манипулатор би постигнал успехи със съвсем законни средства.

Исабел недоумяваше какво подбуди го движат.

— Ще тръгваме ли? — попита тя. — Докато пътуваме, ще се обадиш на мъжа си и ще му опишеш положението. Ще му продиктуваме съдържанието на бележката, която ще пуснем в чувала.

— Не знам — поклати глава Рахил. — Страх ме е. Разбирам какво имаш предвид и донякъде съм съгласна с теб, но така няма ли да тласнем похитителя към отчаяни действия? Ами ако това го подтикне да зареже всичко и да избяга? — устните й се разтрепериха. — Какво ще стане тогава с децата ми? Ако реши да ги накълца на парчета или нещо още по-лошо? Всички сме чували какви ли не ужасии. — Очите й шареха трескаво. — Ако посегне на Самуел и Магдалена, какво ще правим тогава, Исабел? Кажи ми какво ще правим тогава.