Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (38) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и шеста глава

— Строй се, преброй се! — изкомандва коридора Юрса и само след секунда главата й се появи пред Карл.

Като гледаше щръкналите й къдрици, явно доста беше бързала.

— Кажете, че ме обичате — изчурулика тя и шляпна тесте въздушни снимки върху бюрото на Карл.

— Откри ли хангара? — извика нетърпеливо Асад и доприпка светкавично от килерчето с принадлежностите за почистване.

— Не. Открих няколко постройки, близки до това, което търсим, но засега точно хангар няма. Подредила съм снимките както бих ви препоръчала да ги преглеждате. Най-вероятните къщи съм оградила с кръг.

Карл взе купчината и преброи снимките. Петнайсет фотографии и нито следа от хангар. Значи не бе свършила кажи-речи никаква работа.

Огледа датите. Повечето снимки бяха правени през юни 2005-а.

— Чакай малко, Юрса. Обектите са заснети девет години след убийството на Поул Холт. За толкова време може да са съборили хангара седемнайсет пъти.

— Защо седемнайсет? — учуди се Асад. — Защо не девет?

— Просто израз, Асад — Карл си пое дълбоко дъх. — Не откри ли по-стари снимки?

Юрса премига. Ти бъзикаш ли се с мене, питаше физиономията й.

— Знаеш ли какво, господин заместник криминален комисар? Ако са съборили хангара, значи каузата е загубена.

— Не е така, Юрса — поклати глава Карл. — Възможно е все още постройката да се води на името на убиеца и по тази следа да стигнем до него, нали? Качвай се обратно при Лис и потърсете по-стари снимки.

— На същите петнайсет обекта ли? — тя посочи купчината.

— Не, Юрса. Искам снимки от цялото крайбрежие около фиордите отпреди 1996-а. Какво толкова трудно има за разбиране?

Тя подръпна къдриците си, завъртя се на туристическите си обувки и излезе тихомълком от кабинета.

— Мина й меракът да работи — отбеляза Асад и размаха ръка, все едно се беше опарил. — Забеляза ли колко се ядоса, че не е съобразила онази подробност с датата?

Карл долови бръмчене и вдигна глава. Мухата месарка кацна на тавана за пореден път. Явно пак ще му се перчи, че не е успял да я размаже.

— Майната й, Асад. Ще се оправи.

Асад поклати глава.

— Нали знаеш какво казват хората, Карл? Колкото по-дълбоко се наденеш на заострен кол, толкова повече ще те боли задникът, като станеш.

Карл се намръщи. Каква житейска мъдрост илюстрираше тази поговорка? Поне му се отвори възможност да смени темата.

— Я ми кажи, Асад, в речника ти всички мъдрости ли са свързани със задници?

Асад се засмя.

— Не, знам и други. Но те са доста по-постни.

Доколкото Асад беше представителна извадка за чувството за хумор на сирийците, лицевите мускули на Карл Щяха да закърнеят, ако, не дай боже, помощникът му го покани да посети родината му.

— Какво ти каза Мартин Холт, Карл?

Карл придърпа бележника си. Беше си записал само две-три неща, но и те щяха да му свършат работа.

— Противно на представата ми, Мартин Холт не се оказа толкова неприятен. Копието на писмото, което с Юрса закачихте на стената, бързо го върна към реалността.

— И съгласи ли се да говори за сина си?

— Да. И то в продължение на половин час. Едва владееше гласа си.

Карл извади цигара от горния си джоб и я потъркаля между пръстите си.

— Човекът направо беше зажаднял да си излее душата. От години не бил споменавал името на сина си, защото не понасял болката.

— Какво си записа в бележника, Карл?

Карл запали цигарата и със злорадство се сети за незадоволения никотинов глад на Якобсен. Когато човек се издигне прекалено високо, в един момент престава да е господар на желанията си. Карл определено нямаше намерение да се катери по кариерната стълбица.

— Мартин Холт разгледа портрета и установи, че е сносен, но очите на убиеца в действителност са по-раздалечени. Мустаците били по-къси, косата — по-дълга покрай ушите.

— Ще го изпратиш ли за корекция? — попита Асад, докато размахваше енергично ръце да разсее дима.

Карл поклати глава. Нямаше как да преценят кой е дал по-точно описание — Трюгве или Мартин Холт. Възприемането на човешкото лице е субективен процес.

— Най-важното сведение от разказа на Мартин са условията, поставени от похитителя за получаване на откупа. Искал да му хвърлят парите в чувал от влака при подаден със стробоскоп сигнал и…

— Какво представлява стробоскопът?

— Какво представлява ли? — Карл си пое дълбоко дъх. — Мигаща светлина. Стробоскопи има в дискотеките. Като силна светкавица.

— Ааа! — усмихна се Асад. — Сещам се! И виждаш хората да се движат насечено като в стар филм.

Карл огледа намръщено цигарата си. Откъде дойде в устата му този вкус на захарен сироп?

— Холт описа точно на кое място е трябвало да доставят откупа: по отсечката между Слеелсе и Сорьо, където асфалтовият път се доближава до жп линията. — Карл извади пътна карта и показа нагледно. — По-точно по шосето между Вебюсьонер и Линебер Люнге.

— Изглежда удобно. Хем е близо до релсите, хем не е далече от магистралата и похитителят може бързо да отпраши.

Карл плъзна поглед по линията, с която бе обозначен железният път. Асад действително имаше право. Идеалното място.

— А похитителят как е накарал бащата на Поул да отиде дотам? — попита Асад.

Карл вдигна кутията с цигари и я огледа критично. Беше почти сигурен, че на дъното са засъхнали капки от захарен сироп.

— Похитителят го е инструктирал в колко часа да се качи на влака от Копенхаген до Корсьор и го е предупредил да очаква стробоскопска светлина. Трябвало е да се настани в купе първа класа от лявата страна на влака и като види светлината, да хвърли чувала с парите през прозореца.

— Бащата кога е разбрал, че негодникът е убил Поул?

— Онзи му се обадил по телефона да му обясни откъде да си прибере децата. Но когато бащата и майката отишли на посоченото място, открили само Трюгве, проснат на земята в безсъзнание. Бил упоен, най-вероятно с хлороформ. Трюгве разказал на родителите си как похитителят е убил Поул и им е предал ултиматума на убиеца: ако някой от семейството спомене и дума за отвличането, ще се простят с още деца. От ужасната новина за кончината на сина си родителите изпаднали в шок, а тежкото психическо състояние на Трюгве оставило незаличим отпечатък върху цялото семейство.

Асад потръпна и сви рамене до ушите си.

— Ако беше посегнал на моите деца… — прокара показалец по гърлото си и главата му клюмна театрално.

Карл изобщо не се съмняваше в думите му. Насочи вниманието си към записките от разпита.

— В заключение Мартин Холт ми каза нещо, което може да ни свърши добра работа.

— Какво?

— На ключодържателя си похитителят носел минитопка за боулинг с числото 1.

Телефонът върху бюрото на Карл иззвъня. Навярно Мона искаше да му благодари за топлия прием.

— Здравей, Мьорк — обади се боботещият тембър на Клес Томесен, — искам само да ти съобщя, че двамата със съпругата ми се възползвахме от хубавото време и преплавахме останалата част от маршрута. От водата не видяхме хангар, но пък на доста места растителността е много гъста и на картата отбелязахме съмнителните райони.

Клес Томесен беше поредното доказателство, че ветераните в бранша продължават да са ценни кадри за системата.

— Кои райони ти се струват най-обещаващи? — попита Карл и угаси цигарата в пепелника.

— Ами… — Карл сякаш виждаше Клес с лулата в уста. Навярно Томесен още плаваше с лодката близо до вълнолома. — Най-вероятно ще трябва да се съсредоточиш върху Източната гора до Сьонербю, Богнес и Северната гора. На няколко места забелязахме гъста растителност около брега, но както казах, не открихме нищо конкретно. По-късно днес ще се видя с лесничея на Северната гора. Може той да знае нещо.

Карл си записа споменатите райони и благодари. Обеща на Клес да поздрави неколцина от бившите му колеги — впрочем те от няколко години не работеха в Управлението, но защо да навлизат в такива подробности? — и приключиха с размяната на любезности.

— Нищо — съобщи Карл на Асад. — Томесен не е открил нищо конкретно, но има подозрения за три района. — Карл ги посочи върху картата. — Да видим дали Юрса ще намери нещо по-сериозно и ще сверим данните. Междувременно ти продължавай по твоите задачи.

 

 

След половинчасова освежаваща почивка с крака върху бюрото някакво гъделичкане върху носа го върна към действителността. Поклати глава, отвори очи и установи, че се е озовал в епицентъра на цяло ято зелено-сини мухи месарки, които търсеха други лакомства, освен засъхналата захар по дъното на кутията цигари.

— Какво, по… — промърмори Карл и размаха бурно ръце.

Две-три насекоми паднаха върху пода с вдигнати шест крака.

Чашата преля.

Карл надникна в кошчето за смет. От седмици не беше изхвърлял боклука, но вътре нямаше органични отпадъци, изкусителни за плодовита муха месарка.

Карл подаде глава в коридора. Още една муха. Дали не се бяха развъдили в някоя от екзотичните храни на Асад? Ами ако в тахана гъмжи от пъплещи насекоми или заедно със силно ароматизирания с розова вода локум Асад е внесъл гадини?

— Някаква представа откъде се взеха всички тези мухи, Асад? — извика Карл, преди да е стигнал до кибритената му кутийка.

Въздухът вътре бе просмукан от сладникава миризма. Не на обикновена захар, а на карамелизирана със запалка например.

Асад вдигна предупредително ръка. Изглеждаше силно съсредоточен с телефона до ухото си.

— Да — повтори той няколко пъти на събеседника си. — Но ще трябва да дойдем и лично да се уверим — добави важно-важно той с плътен глас.

Уговори час и затвори.

— Попитах те дали знаеш откъде се взеха толкова мухи — Карл посочи насекомите, накацали по плаката с едногърби камили насред пустинята.

— Намерих още едно пострадало семейство — съобщи Асад.

Лицето му изразяваше недоверието на човек, проверил номера на лотарийния си билет и установил, че е ударил десетмилионния джакпот; на човек, който почти с болка осъзнава, че най-голямата му мечта се е сбъднала.

— Какво си намерил?

— Семейство, чието дете е било отвлечено от нашия похитител.

— Онова семейство от Дома на Исус Христос, за което говореше ли?

— Да. Лис ги откри. Сменили са си адреса и фамилията, но са същите. Сверих с гражданските номера. Четири деца. Най-малкият, Флеминг, преди пет години е бил на четиринайсет.

— Попита ли ги направо къде е момчето в момента?

— Не, защото не ми се стори особено умно.

— А защо им каза, че трябвало да проверим на място?

— Представих се пред госпожата за служител от Данъчната служба и попитах защо най-малкият й син — единственият от децата, който не е емигрирал — не си подава годишната данъчна декларация, въпреки че отдавна е навършил осемнайсет.

— Асад, това е недопустимо. Нямаме право да се представяме за длъжностни лица от друго ведомство. Впрочем откъде си запознат толкова добре с данъчната система?

— Отникъде. Импровизирах.

Асад си потупа носа.

Карл поклати глава, но Асад бе постъпил доста далновидно. По принцип, ако не си извършил престъпление, посещение от данъчните няма да те изкара от равновесие.

— Къде отиваме и кога?

— Градчето се нарича Тьольосе. Госпожата обясни, че съпругът й се прибирал в четири и половина.

— Добре — Карл си погледна часовника, — ще отидем заедно. Страхотна работа, Асад, наистина се справи чудесно.

Карл се усмихна за секунда и после посочи купона, който мухите си бяха спретнали върху плаката.

— Хайде, Асад. Сещаш ли се каква храна привлича тези пущини?

Асад разпери ръце.

— Не знам откъде са се взели — лицето му се скова за миг. — Но, виж, този приятел го знам откъде се е пръкнал.

Посочи буболечка, много по-малка от мухите месарки. Крехкото безмозъчно създание загина моментално между жилестите мургави длани на Асад.

— Пипнах ли те! — победоносно възкликна той и избърса остатъците в бележника си. — Ето, тук се въдят — и посочи молитвеното си килимче.

Мигом се разкая за искреността си, защото в погледа на Карл прочете смъртната присъда на килимчето.

— Но вече почти няма молци. Пък килимчето е на баща ми и ми е много скъпо. Сутринта, преди да дойдеш, пак го изтупах. Зад вратата, където е азбестът.

Карл обърна крайчето на килимчето. Спасителната акция, предприета от Асад, беше дала резултат. По него не се виждаха насекоми.

Карл си представи как молците плъпват из полицейските архиви. Ако пожълтялата хартия се услади на тези лакомници, ще спасят имиджа на не един престъпник.

— С какво си напръскал килимчето, че вони така? — попита Карл.

— С керосин. Много помага срещу такива гадинки.

Явно миризмата изобщо не го притесняваше: предимството да си израснал на терен, където бълбукат нефтени кладенци. Ако в Сирия изобщо има такива.

Карл поклати глава и излезе от вонящата бърлога. След два часа трябваше да бъдат в Тьольосе. Имаше време да разбули мистерията с нашествието на мухите.

В коридора замръзна. От тръбата под тавана се разнесе тихо жужене. Погледна натам и за миг зърна алфамухата, която бе декорирал с канцеларски коректор. Тази проклетница шеташе навсякъде!

— Какво правиш, Карл? — изкудкудяка зад гърба му Юрса. — Я ела за малко — и го задърпа за ръкава.

Карл се подчини. Тя седна зад бюрото и избута до самия ръб цяла купчина шишенца с лак за нокти, омекотител за кожички, лакочистител, флакони с лак за коса и още дузина козметични препарати с високо съдържание на разтворители.

— Ето ти въздушните снимки, които искаше. За твое сведение, беше пълна загуба за време. — Повдигна вежди и заприлича на леля Ада, начумерена сродница на Карл. — По цялото крайбрежие нещата стоят по същия начин. Нищо ново под слънцето.

Карл видя как една бръмчаща муха месарка се вмъкна през вратата и литна стремглаво към тавана.

— И с ветрените турбини положението е безнадеждно. — Тя бутна настрана пълна до половината чаша, в която спадащото ниво на кафето бе оставило кафяви кръгове. — Ако наистина си прав и нискочестотните вълни се долавят в радиус от двайсет километра, значи сме в задънена улица — Юрса потропа последователно с пръст по няколко кръстчета, отбелязани върху картата.

Карл веднага я разбра. В района гъмжеше от ветрени турбини и нямаше начин да стеснят периметъра на търсене.

Пред погледа му се мерна нещо и само след миг мухата кацна върху чашата на Юрса. Лудетината, декорирана с канцеларски коректор. Обикаляше си най-спокойно.

— Махай се! — И без да поглежда, Юрса чукна с дългите си кървавочервени нокти мухата в чашата. — Лис звъни къде ли не из околните общини — продължи съвсем невъзмутимо тя. — Заради закона за опазване на застрашените видове в районите на нашето внимание не са издавани разрешителни за строеж на хангари.

— Колко назад във времето се върна Лис? — попита Карл, докато наблюдаваше как мухата, обърната по гръб, се мъчи да се измъкне от адския черен казан, който представляваше за нея чашата с кафе. Направо не беше за вярване колко ефективно действа Юрса. Карл се мъчи цял ден да…

— До общинската реформа през 1970-а.

1970-а! Кажи-речи преди цяла вечност. Следователно нямаше начин да издири производителя на кедрова дървесина.

Карл се загледа с лека тъга в предсмъртните конвулсии на мухата и установи, че проблемът е решен веднъж завинаги.

Неочаквано Юрса закова дланта си върху една от въздушните снимки.

— Според мен трябва да търсим тук!

Карл се наведе. Беше оградила къща в Северната гора. Цялото имение се казваше „Вибегорен“ и се намираше близо до пътя през гората, но никъде не се виждаше хангар, за лодки. Местоположението — близо до фиорда — напълно отговаряше на предположенията им, но липсваше най-главното — хангарът.

— Знам какво си мислиш, но нищо чудно да се намира някъде тук — Юрса посочи зелена площ в края на парцела.

„Какво, по…“ — смая се Карл, защото изведнъж около него зажужаха още мухи. С шляпването по бюрото Юрса беше смутила покоя им. Карл стовари юмрука си върху бюрото с всичка сила, та чак въздухът затрепери.

— Какви ги вършиш? — раздразнено възкликна Юрса и размаза няколко мухи върху подложката за мишка.

Карл се наведе и надникна под плота на бюрото. Рядко бе попадал на толкова оживена дейност върху толкова малка площ. При координирани действия тези мухи биха повдигнали кошчето, където се развъждаха.

— Какво, по дяволите, си хвърлила в това кошче? — попита потресен Карл.

— Нямам представа. Изобщо не го използвам. Трябва да са отпадъци, останали от Росе.

Е, Карл поне разбра кой не се грижи за хигиената в апартамента на двете близначки — ако изобщо някой се грижеше. С мрачна решителност Юрса размаха ръце наляво-надясно и с впечатляваща точност затри внушителен брой мухи. Щеше да отвори още работа на Асад.

 

 

Само две минути по-късно Асад се появи със зелените си гумени ръкавици и голям черен чувал за смет, предназначен да поеме съдържанието на кошчето и убитите мухи.

— Пфу, че гадно — потръпна Юрса, докато гледаше лепкавите остатъци по пръстите си.

Карл беше склонен да се съгласи с нея.

Тя посегна към едно от шишенцата с целулозен разредител, напои със съдържанието му парче памук и започна да дезинфекцира ръцете си. След секунди щеше да се размирише като във фабрика за корабен лак след продължителен обстрел с минохвъргачки. Карл горещо се надяваше някакво чудо да отложи днешното посещение на „Трудова безопасност“.

Зает с такива мисли, той забеляза, че лакът се лющи от пръстите на дясната ръка на Юрса. А какво се показа отдолу…

Карл замръзна с увиснала челюст. Асад, който досега търкаше мръсотията под бюрото, се изправи и улови погледа му.

После и неговите очи се разшириха.

— Ела — Карл отведе помощника си в коридора, след като Асад върза чувала. — И ти го видя, нали?

Асад кимна с неестествено стиснати устни. Така обикновено правят хора, чиито стомаси се бунтуват.

— Под лака й се откриха черните нокти на Росе. Нали тя ги беше нацапала с черния маркер. Видя ли?

Асад кимна повторно.

Двамата бяха потресени. Изобщо не го бяха допускали.

Освен ако в страната не навлизаше нова мода в маникюра, имаше едно-единствено обяснение.

Юрса и Росе бяха едно и също лице.