Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (52) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Петдесета глава

В градчето Йегерсприс завиха покрай червен павилион с надпис „Скулптура и живопис“ и навлязоха в гората.

След известно време по мокрия от дъжда асфалт стигнаха пред табела, забраняваща движението на моторни превозни средства. Значи оттук не минаваха автомобили.

Караха бавно. Според джипиеса до къщата имаше още доста, но халогенните светлини достигаха надалеко. В мига, когато се появеше открит терен, щеше да се наложи да изгасят фаровете. След няколко седмици дърветата щяха да се разлистят, но в момента нямаше зад какво да се скрият.

— Следващата улица се казва „Крайбрежна“, Карл. Изключи фаровете, защото се задава гола местност.

Карл посочи жабката. Асад извади фенер. Карл изгаси светлините и колата бавно продължи напред. Ориентираха се по лъча на осветителното тяло.

Близо до фиорда местността ставаше блатиста. В тревата лежаха крави. После от лявата страна на пътя се появи малка трансформаторна подстанция. Подминавайки я, чуха леко бръмчене.

— Дали Поул и Трюгве не са чували точно това? — усъмни се Асад.

Карл поклати глава. Едва ли. Този звук беше твърде слаб. Само на няколко метра от подстанцията вече заглъхваше.

— Виж, Карл — Асад посочи тъмна редица.

Оказаха се дървета, които стигаха чак до водата. Служеха като преграда срещу вятъра. Зад тях се простираше „Вибегорен“.

Отби встрани от пътя, слязоха от колата и постояха навън да си отдъхнат.

— За какво мислиш, Карл?

— Чудя се какво ще заварим. И се питам защо си оставих пистолета в Главното управление.

 

 

Зад редицата дървета имаше малка оградена кошара за коне, а зад нея растяха още дървета до самия бряг. Имението не беше голямо, но затова пък удобното му разположение предоставяше на собственика идеална възможност да живее щастливо. Или да потули гнусните си деяния.

— Погледни! — възкликна Асад.

Карл проследи пръста му. До водата личаха очертанията на постройка — барака или беседка.

— И там — Асад посочи между дърветата, където се процеждаше оскъдна светлина.

Провряха се между гъсто растящите дървета и огледаха изпречилата се пред тях тухлена къща. Занемарена и порутена. Два от прозорците светеха.

— Дали е вътре? — прошепна Асад.

Карл не отговори. Откъде да знае?

— Зад къщата май има алея. Да проверим ли дали мерцедесът не е там? — предложи шепнешком Асад.

— И без да проверяваме, сто процента е там.

От дъното на градината се чу ниско бръмчене. Наподобяваше моторница, която потегля по огледална вода. Нещо наблизо издаваше този звук.

Карл затвори очи.

— Идва от бараката ей там. Виждаш ли я, Асад?

В отговор помощникът изръмжа утвърдително.

— Според теб дали хангарът е скрит зад онези храсти до бараката? Не е ли редно да е на самия бряг?

— Възможно е — кимна Карл. — Но се опасявам, че нашият човек е вътре. А още повече ме е страх какво ли е намислил.

От тишината в жилищната сграда и от странния шум от бараката го полазиха ледени тръпки.

— Трябва да отидем дотам, Асад.

Помощникът му кимна и му подаде изгасения прожектор.

— Ти вземи това и го използвай вместо оръжие, Карл. Аз ще разчитам на ръцете си.

Докато се провираха през шубраците, надвиснал клон одраска изгорената ръка на Карл. Ако ризата и якето не бяха достатъчно влажни, а ръмящият дъждец — разхладителен, Карл щеше да се принуди да спре и да стисне зъби, докато силната болка отмине.

Приближавайки до бараката, чуваха звука все по-ясно. Монотонно, нискочестотно, непрекъснато бръмчене. Като наскоро смазан двигател на ниски обороти.

Под вратата се очертаваше тясна светла ивица. В бараката ставаше нещо.

Карл посочи вратата и стисна здраво тежкия фенер. Ако Асад дръпне рязко вратата, Карл ще нахълта вътре, готов за атака.

Постояха две-три секунди. Спогледаха се, Карл даде знак за начало, Асад отвори вратата, Карл влетя светкавично в бараката.

Огледа се и отпусна ръката с фенера. Вътре нямаше никого. Мебелировката се изчерпваше с табуретка, няколко инструмента върху дърводелски плот, нефтен резервоар с голяма вместимост и генератор, от който, оказа се, идвало бръмченето — спомен за времената, когато хората произвеждаха машините така, че да са в изправност за вечни времена.

— На какво мирише, Карл? — прошепна Асад.

Наистина се усещаше силна миризма. Карл я разпозна. Отдавна не се беше сблъсквал с нея: от периода през осемдесетте, когато стана модерно хората да смъкват боята от чамовите мебели и врати, за да възвърнат автентичния вид на дървото. Лютивата, влажна смрад слепва ноздрите ти. Миризмата на сода каустик, или луга.

Карл се обърна към резервоара, а в съзнанието му вече се нижеха зловещи картини. Придърпа табуретката. Стъпи върху нея, изпълнен с мрачни предчувствия, и повдигна капака. Стисна фенера с усещането, че му предстои да изживее най-силния шок в живота си. Щракна копчето и насочи лъча към вътрешността на съда.

Не видя нищо, освен вода и спуснат вътре тръбен нагревател.

Не беше нужно да си много умен, за да се досетиш за какво се използва този съд.

Карл изгаси фенера, слезе от табуретката и погледна Асад.

— Май децата са още в хангара. Дано са живи.

Излязоха от бараката, озъртайки се предпазливо. Навън постояха малко, та очите им да привикнат към мрака. След три месеца по това време на деня щеше да е светло като ден. В момента обаче между двамата мъже и брега се мержелееха само неясни силуети. Дали наистина в ниските шубраци долу се притулваше хангар за лодки?

Махна на Асад да го следва и тръгна към брега. Под краката му жвакаха плужеци. Помощникът му издаваше доста красноречиви възклицания на погнуса.

Стигнаха до шубраците. Карл се наведе, отмести един клон и зад него, на половин метър над земята, се появи врата. Докосна дебелите талпи, към които бе монтирана. Бяха хлъзгави и прогизнали.

Миришеше на смола. Явно смола уплътняваше процепите в хангара. Със смола бе уплътнено и писмото от Поул Холт.

Пред тях се чуваше плискане на вода. Без съмнение бараката бе поставена върху колове, забити във водата. Най-сетне намериха хангара!

Край на лутането.

Карл хвана дръжката на вратата, но тя заяде. Плъзна пръсти слепешком и напипа залостено мандало. Вдигна клечката и я остави да увисне на веригата. Щом вратата е залостена отвън, значи негодникът не е вътре.

Бавно отвори вратата и веднага долови съвсем тихо, затаено дишане.

Блъсна го остра смрад на гнилоч, урина и изпражнения.

— Има ли някой? — прошепна Карл.

След миг от мрака се откъсна сподавен стон.

Карл включи фенера. Посрещна го покъртителна гледка.

На два метра разстояние една от друга седяха две прегърбени фигури, потънали в собствените си нечистотии. Мокри панталони, омазнени коси. Два вързопа все още жива плът, сбогували се с всяка надежда.

Момчето го погледна с разширени, безумни очи. Приклещено под ниския таван, то седеше приведено напред, с вързани на гърба ръце, оковано към стената с верига. Тиксото, залепено пред устата му, се издуваше леко при издишване. Всяка клетка от това момче крещеше за помощ. Карл отмести лъча малко встрани и видя момичето. Главата й клюмаше към рамото, но тя не спеше. Отворените й очи реагираха на светлината от фенера. Просто нямаше сили да вдигне глава. Толкова беше омаломощена.

— Ще ви помогнем — обеща Карл, пристъпи в хангара и запълзя на колене. — Само не вдигайте шум и всичко ще се оправи.

Карл извади телефона си и набра полицейския участък във Фредериксун.

Обясни по какъв въпрос се обажда и поиска подкрепление. После затвори.

Напрегнатите рамене на момчето се отпуснаха. Чутият разговор го успокои.

Междувременно в хангара влезе и Асад. Коленичил, той смъкна тиксото от устата на момичето и разхлаби ремъците около нея. Карл махна лепенката от устата на момчето. То показваше готовност да му съдейства. Мълчаливо се наклони настрана, та Карл да свали кожените каиши от гърба му.

С дружни усилия двамата мъже отдалечиха децата от стената и опънаха веригата около телата им, но тя беше закачена за втора верига, здраво закрепена към стената.

— Вчера ни овърза с нея и свърза двете вериги — обясни дрезгаво момчето. — Преди това бяхме само с ремъци. Носи ключовете у себе си.

Карл погледна Асад.

— В бараката видях „кози крак“. Ще го донесеш ли?

— Кози крак?

— Да, Асад. Железен лост за разбиване на врати.

По изражението на Асад Карл виждаше, че помощникът му знае отлично какво представлява въпросният инструмент, но предпочиташе да избегне газенето по плужеците.

— Дръж фенера, аз ще го донеса — въздъхна Карл.

Измъкна се от ниския хангар. Как не се сетиха на излизане от бараката да вземат козия крак! Освен удобен инструмент за взлом, лостът можеше да послужи и като оръжие.

Докато газеше през пихтията от живи и мъртви плужеци, Карл забеляза мъждива светлина от единия прозорец на къщата. Допреди малко цялата сграда тънеше в мрак.

Застина на място и наостри уши.

Не долови никакви признаци на активност.

Приближи бараката и внимателно отвори вратата. Козият крак лежеше върху дърводелския плот под чук и гаечен ключ. Карл отмести чука и избута ключа, но се сепна, защото ключът се плъзна към ръба и падна с метален трясък върху пода.

Карл застина за миг в тъмнината. Ослуша се.

После грабна козия крак и се промъкна навън.

 

 

Върна се в хангара. Децата го посрещнаха с облекчение. И най-дребното движение на Карл и Асад се равняваше на чудо в техните очи. Съвсем разбираемо.

Двамата мъже изтръгнаха веригите от стената. Момчето тутакси се отдръпна от косата стена, но момичето продължи да лежи неподвижно и да стене.

— Какво й е? — попита Карл. — Да не се е обезводнила?

— На ръба на силите си е. Държат ни тук дълго време.

— Ти вземи момичето, Асад — прошепна Карл. — Придържай веригите, за да не дрънчат. Аз ще помогна на Самуел.

При тези думи Карл забеляза как момчето се вцепени. Обърна към него мръсната си глава и го изгледа изпитателно, все едно Карл току-що е разкрил какъв демон носи в душата си.

— Знаеш името ми — мнително промълви момчето.

— Полицай съм. Знам много неща и за двама ви, Самуел.

— Откъде? — момчето извърна леко глава. — С родителите ми ли си говорил?

Карл си пое дълбоко дъх и отговори:

— Не.

Самуел отдръпна ръцете си назад и ги стисна в юмруци.

— Тук нещо не е наред. Не си никакъв полицай.

— Напротив. Да ти покажа ли служебната си значка?

— Как си разбрал, че сме тук?

— Отдавна издирваме похитителя ви, Самуел. Хайде, всяка секунда е ценна.

Асад изнесе момичето от хангара.

— Ако наистина сте полицаи, защо бързате толкова? — по лицето на Самуел се изписа ужас. Очевидно не беше на себе си от преживяния шок.

— Та ние изтръгнахме веригите от стената, за да ви освободим. Това не е ли достатъчно доказателство? Ако бяхме съучастници на похитителя, щяхме да имаме ключ.

— Да не се е случило нещо с мама и татко? Да не би да не са платили откупа? Добре ли са? — Момчето поклати глава. — Какво е станало с родителите ми? — попита високо то.

— Шшшт! — предупреди го Карл.

Отвън се чу глухо тупване. Навярно Асад се беше подхлъзнал върху лепкавата маса.

— Всичко наред ли е? — прошепна Карл, но не получи отговор и се обърна към Самуел: — Хайде, да вървим. Да не губим време.

Момчето го изгледа недоверчиво.

— Нали се обади на някого по телефона? Ще ни заведете някъде и ще ни убиете, нали? Това ли ще направите?

Карл поклати глава.

— Ще изляза пръв, а като ме последваш, ще се убедиш, че всичко е наред — и той се изхлузи през вратата на чист въздух.

Усети как някой го цапардоса силно по тила и му причерня.