Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (23) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и първа глава

През първите двайсет километра до Карлсхамн Карл изпуши четири цигари, за да уталожи тремора си след убийствено силното кафе у Трюгве.

Ако бяха провели разпита снощи, щеше да се прибере веднага и сега щеше да си лежи кротко в леглото с вестник върху корема, а апетитното ухание на шоколадовите сладкиши на Мортен щеше да омайва ноздрите му.

Усещаше колко лошо мирише дъхът му.

Събота сутрин. След три часа щеше да се прибере. Дотогава се налагаше да стиска зъби.

Беше пуснал радиото на станция „Блекинге“ и телефонът му звънна в разгара на валс, изпълнен на хардангерски цигулки.

— К’во ста’а? Къде си, Кале? — попита гласът отсреща.

Карл погледна часовника. Беше едва девет, а това предвещаваше неприятности. Доведеният му син не ставаше толкова рано току-така.

— Какви си ги надробил, Йеспер?

— При Вига вече ме стегна шапката — кисело отвърна младежът. — Връщам се вкъщи.

Карл намали полката.

— Вкъщи!? Йеспер, чуй ме. Преди няколко дни Вига ми постави ултиматум. И тя иска да се върне у дома, а ако не се съглася, настоява да продадем къщата и да си получи нейната половина. Тогава къде ще живееш?

— Тя няма да го направи, нали?

Карл се усмихна. Това момче явно изобщо не знаеше на какво е способна родната му майка.

— Какво има, Йеспер? Защо не ти се стои повече там? Пак ли е протекъл таванът? Или вчера майка ти те е накарала да миеш чинии?

Карл се усмихна доволно. Оригиналните язвителни забележки се отразяват отлично на спазми в областта на диафрагмата.

— До гимназията в Алерьо пътувам цяла вечност. По един час във всяка посока. Адската прецаквация. А и Вига непрекъснато крещи. Не издържам повече.

— Крещи ли? Как точно крещи? — Карл съжали за въпроса. Как можа да изтърси подобна глупост? — Забрави, Йеспер. Не искам да чувам отговора.

— О, за бога, Кале, не така! Изкрейзва, защото няма мъж. В момента тук е пълна трагедия.

В момента няма мъж? А какво бе станало със стихоплетеца с роговите очила? Беше си намерил муза с по-дебело портмоне и способността поне чат-пат да си затваря плювалника?

Карл плъзна поглед по прогизналия пейзаж. Според джипиеса трябваше да мине през Рьодбю и Брекне-Хобю, но маршрутът му се струваше сложен, а настилката се хлъзгаше. Дявол да го вземе, в тази страна на всяка крачка растеше дърво!

— Затова иска да се върне в Рьонехолт парк. Там поне ще има теб — продължи момчето.

Карл поклати глава. Егати комплимента!

— Слушай сега, Йеспер. Вига не може да се пренесе при мен при никакви обстоятелства. Давам ти хилядарка, ако успееш да я разубедиш.

— И как да стане?

— Как ли? Като й намериш мъж! Размърдай си малко мозъка, момче! Вдигам на два бона, ако уредиш въпроса още този уикенд. Успееш ли, заповядай у дома. Ако ли не — никакво връщане.

С един куршум — два заека, доволно си помисли Карл. Момчето отсреща направо си глътна граматиката.

— И още нещо. Връщаш се, само, при условие че спреш да мрънкаш за Харди. Ако не ти изнася, ще си гниеш в прерията.

— К’во?

— Разбра ли? Два бона, ако уредиш въпроса до понеделник.

Възцари се мълчание. Предложението трябваше да мине през тийнейджърския филтър от принципен инат и мързел, примесени със солидна доза замаяност от махмурлук.

— Два бона, а? — обади се най-после Йеспер. — Добре тогава. Ще разлепя обяви.

— Аха — Карл се съмняваше в ефективността на избрания метод.

По-скоро беше очаквал момчето да покани в съборетината на Вига група изпаднали художници, та със собствените си очи да се уверят какво чудесно, при това безплатно ателие ще имат на разположение, плюс попревтасала хипарка.

— И какво смяташ да напишеш в обявите?

— Още не знам, Кале — Йеспер се умисли. Явно се напъваше да измъдри нещо оригинално. — Чуй какво предлагам: „Здравейте, майка ми е секси и си търси готин пич. Дърти мърморковци и въшкари по-добре да стоят далеч.“

— Съветвам те да го обмислиш още малко.

— Дадено! — Йеспер се разсмя с дрезгавия глас на препил. — Тръгвай към банката, Кале!

И затвори. Карл плъзна объркано поглед по арматурното табло, оттам — към боядисаните в червено къщи и към кравите, излезли на паша под сипещия се дъжд.

Само модерните технологии са в състояние да осъществят връзка между две напълно несъвместими вселени.

 

 

Харди посрещна Карл с прискърбна, унила усмивка.

— Къде беше? — попита тихо той, докато Мортен остъргваше картофено пюре от ъглите на устата му.

— О, наложи се да отскоча до Швеция по работа. Пренощувах в Блекинге. А сутринта отидох до полицейското управление в Карлсхамн — което не е никак малко — и напразно чаках да ми отворят. По-мързеливи са и от нас. Ако се случи произшествие в събота — толкова по-зле за пострадалите.

Карл се засмя иронично. Харди се намръщи.

Впрочем Карл попреиначи станалото. Пред входа на управлението в Карлсхамн имаше домофонна уредба. „Натиснете Б и обяснете по какъв въпрос сте дошли“ — пишеше върху таблото до домофона. Карл спази инструкциите, но не разбра нито думичка от монолога на дежурния. Човекът превключи на английски, но със силен шведски акцент и нещата станаха още по-безнадеждни.

После Карл си тръгна.

Сега потупа затлъстелия си наемател по рамото.

— Благодаря, Мортен. Ще те отменя за малко. Ще ми донесеш ли чаша кафе? Само гледай да не е прекалено силно.

Огромният задник на Мортен се заклатушка към кухнята. За да натрупа човек толкова сланини, сигурно в продължение на седмици трябва да се храни само със сирене крема, помисли си озадачен Карл. Още малко и задните части на Мортен щяха да приемат размерите на гума на трактор.

Карл се обърна към Харди.

— Днес не ми се виждаш в настроение. Има ли нещо?

— Мортен ще ме умори — прошепна Харди и си пое тежко дъх. — По цял ден ме тъпче насила, все едно си няма друга работа. И то с мазнотии, които ме превръщат в машина за лайна. Не разбирам защо го прави, при положение че после той ги бърше. Ще го помолиш ли да ме остави на мира? Поне няколко часа на ден? — Харди поклати отрицателно глава, когато Карл се опита да мушне пълна лъжица в устата му. — А непрестанното му дърдорене направо ме побърква. Парис Хилтън, закона за наследяването на трона, изплащането на пенсиите, глупости на търкалета. Какво ме засяга всичко това? Мортен постоянно бълва нови и нови теми. Освен че са пълна скука, нямат никаква връзка една с друга.

— Защо не му направиш забележка?

Харди затвори очи — несъмнено се бе опитал. Веднъж набрал словесна скорост, Мортен нямаше спиране.

— Ще поговоря с него, Харди — обеща Карл. — А иначе как се чувстваш? — попита крайно предпазливо той.

Въпросът влизаше в категорията на най-щекотливите.

— Изпитвам фантомни болки.

Адамовата ябълка на Харди подскочи мъчително в опит да преглътне.

— Искаш ли вода? — Карл извади бутилка от поставката до леглото и внимателно поднесе закривената сламка към устата му.

Ако Харди и Мортен си развалят отношенията, кой ще се грижи за болния по цял ден?

— Фантомни болки, казваш. Къде точно?

— В задколенните ямки, но не съм сигурен. Боли, все едно някой ме е удрял с телена четка.

— Да ти бием ли обезболяващо?

Харди кимна. След малко щяха да извикат Мортен да постави инжекцията.

— А сетивността в пръста и рамото? Можеш ли да си помръднеш китката?

Крайчетата на устните на Харди увиснаха — съвсем недвусмислен отговор.

— Като каза фантом… по едно време ти нали си партнираше с полицията в Карлсхамн по някакъв случай?

— Защо питаш? Какво общо има това с фантомните болки?

— Нищо, просто ми навяха тази асоциация. Търся полицейски художник да нарисува фантом на един убиец. В Блекинге намерих свидетел, готов да го опише.

— И?

— Рисунката ми трябва спешно, а проклетите шведски полицаи се оказаха по-пъргави и от нас да затварят поделенията си. Както споменах, днес в седем сутринта стоях пред внушителна жълта сграда на улица „Ерик Далсберг“ в Карлсхамн и зяпах табела с надпис „Почивни дни: събота и неделя. Работно време в делнични дни: 09.00-15.00“. И понеже съм късметлия, се кукнах там в събота!

— Аха. И аз какво да направя?

— Помоли твоя приятел от Карлсхамн да удари едно рамо на специалния отдел „Q“ в Копенхаген.

— Защо изобщо си мислиш, че моят приятел още работи там? Откакто работихме съвместно, минаха поне шест години!

— Значи допускаш, че се е преместил някъде. Само ми издиктувай името и ще го намеря в интернет. Сто процента още е полицай, нали си ми казвал колко е принципен. А ти ще го помолиш да вдигне слушалката и да се обади на някой познат художник. И ще оправим нещата. Нали и ти би направил същото за него, ако ти се обади с такава молба?

Натежалите клепачи на Харди не вещаеха нищо добро.

— Да поръчаш фантом за няколко дни, и то почивни, излиза скъпо. Ако изобщо има полицейски художници близо до твоя свидетел.

Карл надникна в чашата, която Мортен постави пред него. Течността вътре напомняше сгъстено моторно масло.

— Добре че се прибра, Карл. Тъкмо ще мога да поизляза.

— Къде ще ходиш?

— На траурното шествие в памет на Мустафа Сунай. Процесията тръгва от станция „Ньоребру“ в два следобед.

Карл кимна. Мустафа Сунай, поредната невинна жертва на нарковойната между моторджийските банди и емигрантските групировки.

Мортен вдигна ръка и размаха иракското знаме. Него пък откъде го беше взел?

— Навремето имах съученик, който живееше в парка „Мьолнер“, където застреляха Мустафа.

Друг на негово място би се подвоумил дали фактът е достатъчен да се чувства съпричастен към провежданото събитие. Друг — може би. Но не и Мортен.

 

 

Лежаха почти рамо до рамо. Карл бе обърнал настрани дългото, парализирано тяло на Харди върху болничното легло, а самият той се бе изтегнал на дивана с крака върху масичката. Откакто включи телевизора, обездвиженият държеше очите си затворени, а горчивите бръчки от двете страни на устата му постепенно се изгладиха.

Приличаха на възрастни съпрузи, които най-после си отдъхват в неизменната компания на осведомителния бюлетин и гримираните новинари. Карл и Харди почти дремеха. Оставаше само да се хванат за ръце и картинката щеше да е пълна.

Карл повдигна с мъка натежалите си клепачи и установи, че излъчват последната емисия новини за деня.

Дойде време да приготви Харди за сън и да си ляга.

Погледна към телевизионния екран. Шествието в памет на Мустафа Сунай се точеше мудно и тържествено по улица „Ньоребру“. Покрай камерите се изнизваха хиляди безмълвни лица, а към прозорците на катафалката току политаха розови лалета. В демонстрацията участваха емигранти от различен произход и също толкова етнически датчани. Мнозина хванати за ръце.

Врящият котел в Копенхаген за миг престана да клокочи. Гангстерската война не беше война на всички.

Карл кимна в потвърждение на собствените си мисли. Добре бе направил Мортен, че отиде на възпоминателното шествие. Едва ли присъстваха много представители от Алерьо. Карл например предпочете да си остане вкъщи.

— Ето го Асад — прошепна Харди.

Карл го погледна. Нима през цялото време е бил буден?

— Къде?

Вторачи се в екрана и веднага локализира кръглата глава на Асад, стърчаща сред тълпата по тротоара.

За разлика от демонстрантите наоколо, той не гледаше към катафалката, а назад, към сподирящите я граждани. Главата му се местеше едва забележимо наляво-надясно, сякаш хищник, който следи плячката си през гъста растителност. По лицето му бе застинало сериозно изражение. После операторът се прехвърли на други участници в траурната проява.

— Какво търси той там? — промърмори под нос Карл.

— Приличаше на агент от разузнаването — засмя се Харди.

 

 

Карл се събуди в три през нощта с бясно сърцебиене. Завивката тежеше двеста килограма. Ужасно усещане. Все едно бе вдигнал висока температура. Цяла орда вируси го бе повалила и парализирала симпатиковата му нервна система.

Пое си с мъка дъх и се хвана за гърдите. „Защо изпитвам паника?“ — запита се той и усети силна потребност някой да го хване за ръката.

Отвори очи в тъмната стая. „И преди ми се е случвало“ — каза си той и възкреси в съзнанието си предишната паническа криза, докато тениската му се напояваше с пот и залепваше по кожата му.

Тогава причина за пристъпа се оказа престрелката, в която попадна заедно с Анкер и Харди на остров Амар. Инцидентът бе тиктакал в него като бомба със закъснител.

Дали и сега е същото?

„Премини мислено през случката и ще успееш да се дистанцираш от нея“ — го бе посъветвала Мона по време на кризисната терапия.

Сега Карл преплете ръце и си припомни вибрациите по пода, когато улучиха Харди, а един от куршумите одраска челото на Карл. Възкреси усещането за телесна близост, когато падайки, Харди го събори под себе си и го омаза с кръв; героичният опит на Анкер да спре нападателите, макар и тежко ранен; последния, фатален изстрел, който прониза Анкер в сърцето, и кръвта му попи незаличимо в мръсния дъсчен под.

Карл премина през инцидента няколко пъти. Припомни си срама, задето не успя да даде отпор на стрелците. Припомни си и недоумението на Харди как са им устроили засада.

Сърцето му продължи да препуска лудо.

„По дяволите“ — процеди няколко пъти той, включи лампата, запали си цигара. Още утре ще се свърже с Мона и ще й съобщи, че е получил рецидив. Ще й го каже с най-подкупващия си глас, гарниран с щипка безсилие. Пък може тя да му се отплати с нещо повече от професионална консултация. Надеждата умира последна.

Тази мисъл го разведри и той дръпна дима дълбоко в дробовете си. Затвори очи. Някой пробиваше сърцето му с хидравличен перфоратор. Ами ако му прилошее?

Стана с мъка и се смъкна надолу по стълбите. Няма да седи горе сам, докато получава инфаркт, я!

Неочаквано се строполи в безсъзнание и когато се свести, видя надвесения над него Мортен да го разтърсва. По челото на спасителя му личаха останки от нарисувано иракско знаме.

 

 

Свъсените вежди на дежурния лекар говореха красноречиво, че Карл само му е изгубил времето. Преумора, гласеше лаконичната диагноза.

Преумора! Обида, последвана от дежурните напомняния какво причинява стресът, плюс няколко лекарства. След като Карл ги изпи, те го извадиха задълго от строя.

Събуди се в един и половина след обяд и кошмарните картини продължаваха да обременяват съзнанието му, но пък сърцебиенето изчезна.

— Обади се на Йеспер — напомни му Харди, когато Карл най-после се домъкна в дневната. — Добре ли си?

Карл сви рамене.

— Все ми се въртят разни глупости из ума и не мога да си ги избия от главата.

Харди се опита да се усмихне, а на Карл му идеше да си отхапе езика.

Ето това беше най-лошото в съжителството с Харди. Трябваше непрекъснато да си претегляш думите.

— Вчера доста мислих за Асад. Какво знаеш всъщност за него, Карл? Защо не поискаш да се запознаеш със семейството му? Не е ли време да им отидеш на гости?

— Откъде ти хрумна?

— Не е ли нормално човек да се интересува от партньорите си?

Партньор?! Откога Асад е негов партньор?

— Познавам те, Харди. Имаш нещо предвид. Изплюй камъчето.

Харди изви крайчетата на устните си надолу в подобие на усмивка. Винаги е приятно да те разбират правилно.

— По телевизията го видях в съвсем друга светлина. Стори ми се неузнаваем. Ти познаваш ли го?

— По-добре ме попитай дали изобщо има човек, за когото смело да заявя, че познавам. Възможно ли е на практика да познаваш някого?

— Къде живее?

— На улица „Хаймдал“ или нещо подобно.

— Нещо подобно?

Къде живее, какво е семейството му… Това да не е кръстосан разпит? За жалост Харди беше прав. За Карл Асад представляваше пълна загадка.

— Да се обадя на Йеспер ли каза? — опита се да отклони въпроса той.

Харди поклати леко глава. Явно не беше приключил темата за Асад. Макар че тя едва ли щеше да доведе до нещо добро.

— Звънил си ми — подхвана Карл, след като Йеспер вдигна.

— Развързвай кесията, Кале.

Изведнъж мигателният рефлекс на Карл се активизира. Хлапето звучеше повече от сигурно.

— Карл! Казвам се Карл, Йеспер! Ако още веднъж ме наречеш Кале, ще започна да оглушавам в ключови моменти, да ти е ясно.

— Добре, Кале — от слушалката се разнесе заразителен смях. — Да видим дали сега ще чуеш какво ти казвам. Намерих мъж за Вига.

— Охо? И този мъж струва ли два бона, или още утре майка ти ще го изхвърли като мръсно коте, както постъпи с пишман поета? Ако не е стока, си избий мангизите от главата.

— Чукнал е четирийсетака. Кара форд „Вектра“, има хранителен магазин и деветнайсетгодишна дъщеря.

— И откъде го изрови тоя?

— Залепих обява в магазина му. Всъщност оттам започнах.

Така значи! Йеспер беше намерил мекото на хляба.

— И защо смяташ, че някакъв бакалин ще подкоси краката на Вига? Да не прилича на Брад Пит?

— Недей да витаеш из облаците, Кале. Освен ако Брад Пит не се е пържил на слънце цяла седмица.

— Да не е черен?

— Чак черен не е, но си близо.

Карл затаи дъх, докато Йеспер му предаваше остатъка от историята с хроникьорска прецизност. Мъжът бил вдовец и имал стеснителни кафяви очи. Точно като за Вита. Йеспер го замъкнал в къщата й, човекът похвалил картините й и възторжено възкликнал, че през целия си живот не е виждал по-уютен дом. И работата заспала. В момента двамата обядвали в ресторант в центъра.

Карл поклати глава. Вместо да заскача от радост, го обзе тягостно предчувствие.

След като приключиха разговора, щракна бавно капачето на телефона и погледна Мортен и Харди. Приличаха на помияри в очакване да им подхвърли някой залък.

— Стискайте палци. Май в последния момент ще ни излезе късметът. Йеспер е чифтосал Вига с идеалния мъж. Ако нещата вървят все така, засега няма да се местим.

Мортен разтвори възторжено уста и плесна внимателно с ръце.

— Сериооозно? И кой е новият бял принц на Вига?

— Бял? — Карл се опита да се усмихне, но лицевите му мускули още бяха стегнати. — Ако се вярва на Йеспер, Гуркамал Син Пану е най-тъмнокожият индиец на север от Екватора.

Двамата му слушатели си поеха панически дъх, или само така му се етери?

 

 

Цял Ньоребру бе потънал в синьо и бяло. Навсякъде бродеха скръбни физиономии. За пръв път Карл виждаше такова стълпотворение на привърженици на ФК „Копенхаген“ по тротоарите. До един приличаха на издрискано ябълково пюре. Знаменцата в ръцете им клюмаха към земята, бирите сякаш бяха твърде тежки да ги вдигнат към устните си. Запалянковците не скандираха любимите си лозунги. Сегиз-тогиз откъслечен разочарован вик увисваше над града като вой на антилопи гну, подгонени от стадо лъвове.

Столичният гранд отстъпи пред „Есбер“ с нула на два. След четиринайсет поредни победи изгубиха на свой терен от опашкар, който от една година не бе спечелил нито един гостуващ мач.

Градът беше попарен. Карл паркира на улица „Хаймдал“ и се огледа. От времето, когато патрулираше из района, магазините, държани от емигранти, бяха поникнали като гъби. Дори в неделен ден като днешния цареше оживление.

Откри името на Асад на домофона и натисна копчето. По-добре да се окаже, че сириецът го е пратил за зелен хайвер, отколкото да получи поредния отказ по телефона. Ако не завари Асад вкъщи, ще подкара към Вига, за да получи отговор на въпроса какви закони важат в нейната глава.

Двайсет секунди по-късно Карл продължаваше да стои пред домофона.

Отстъпи крачка назад и погледна еркерите. Беше очаквал да се озове пред типична сграда от гетата, а то се оказа друго. Всъщност сателитни антени почти липсваха и нямаше простряно да съхне пране.

— Ще влизате ли? — попита свеж глас зад гърба му.

Светлокоса девойка, от онези, дето само с поглед ти парализират гласните струни, отключи вратата.

— Благодаря — смънка Карл и влезе след нея.

Откри апартамента на втория етаж и установи, че за разлика от съседните табелки, където арабските имена едва се сместват, върху табелката на Асад се мъдри само неговото.

Натисна няколко пъти звънеца, но вече знаеше, че само си е изгубил времето, идвайки тук. Наведе се, повдигна капачето, откъдето пускаха пощата, и надникна.

Вътре нямаше почти никаква покъщнина. Освен рекламни брошури и няколко плика с прозорче, се виждаха само два изтърбушени фотьойла в далечината.

— Какво правиш бе, човек?

Карл се извърна. Пред него стоеше широк бял анцуг с надлъжни ивици по крачолите.

Изправи се срещу културиста. Бицепсите на здравеняка напомняха бейзболни бухалки.

— Идвам при Асад. Знаеш ли дали днес си е бил вкъщи?

— Шиитът? Не е вкъщи.

— А семейството му?

Здравенякът наклони глава.

— Абе ти сигурен ли си, че го познаваш? Да не си някой апаш, дето краде от сградата? Защо надничаш през пощенската кутия?

И едрият тип опря гръдния си кош в Карл.

— Чакай малко, Рамбо.

Карл натисна с длан плочките на корема му и бръкна във вътрешния си джоб.

— Асад е мой приятел. Ще смятам и теб за такъв, ако ми отговориш на няколко въпроса.

Здравенякът зяпна полицейската значка.

— И кой според теб иска да дружи с мъж, дето носи толкова противна значка? — попита той с увиснали устни.

Понечи да се обърне, но Карл го хвана за ръкава.

— Ако отговориш на въпросите ми, ще съм ти…

— Избърши си бледия задник с тъпите ти въпроси, кретен такъв.

Карл кимна. След три секунди и половина щеше да покаже на протеиновия мутант кой е кретен. Вярно — този тип беше едричък, но все ще успее да го хване за гърлото и да го заплаши с арест за уронване престижа на полицай по време на служба.

— Ей, Билал, какви ги вършиш? Не видя ли значката на човека? — чу се глас зад гърба на културиста.

Появи се още по-широкоплещест тип, за когото вдигането на тежести несъмнено също играеше ролята на основен поминък. Пред Карл направо устроиха ревю на спортни стоки. Ако огромната тениска бе купена от нормален магазин, асортиментът му определено надхвърляше обичайните човешки очаквания.

— Извинете брат ми. Зоби прекалено много стероиди… — и той подаде на Карл ръка с размерите на средноголям провинциален град. — Не познаваме лично Хафез ал-Асад. Всъщност сме го виждали всичко на всичко два пъти. Един такъв смешен, с кръгла глава и очи като топчета, нали?

Карл кимна и пусна мечата лапа.

— Да ви кажа честно, съмнявам се да живее тук. А дори да живее, семейството му е другаде. — Той се усмихна. — Как ще се натъпчат в гарсониера?

 

 

Карл набра още няколко пъти номера на Асад, ала не получи отговор. Слезе от колата, вдиша дълбоко и пое през градинската пътечка към къщата на Вига.

— Здравей, ангел мой — изчурулика тя за поздрав.

От миниатюрните й тонколони в дневната струеше музика, каквато Карл чуваше за пръв път. Цитри ли звучаха, или скимтяха изтезавани животни?

— Какво става тук? — попита той, едва удържайки непреодолимото желание да си запуши ушите.

— Не е ли прекрасна? — Вига направи няколко танцови стъпки, които никой индиец с що-годе нормално самоуважение не би нарекъл уместни. — Гуркамал ми подари този диск. И това е само началото.

— Той тук ли е? — Глупав въпрос, при положение че жилището се състоеше само от две стаи.

Лицето на Вига разцъфна в разточителна усмивка.

— В магазина си е. Дъщеря му е на тренировка по кърлинг и той отиде да я отмени.

— Кърлинг?! Сериозно? Не се сещам за по-типичен индийски спорт.

Вига го перна шеговито.

— Индийски, казваш. По-скоро е пенджабски, защото Гуркамал е от областта Пенджаб.

— Значи е пакистанец, а не индиец.

— Не, индиец е, но не се затормозявай с неговия произход.

Карл се тръшна върху фотьойл с размекната тапицерия.

— Вига, това вече не се издържа. Йеспер само снове като совалка между двете къщи, а ти всеки ден ми излизаш с ново двайсет. И в крайна сметка аз не знам имам ли покрив над главата си, или утре ще ме изхвърлят.

— Ами така е, когато човек е женен на хартия за собственичката на половината от имота.

— Точно това искам да обсъдим. Не може ли да постигнем разумно споразумение как да ти изплатя къщата?

— Разумно? — проточено повтори тя. Интонацията й придаде противна нотка на думата.

— Да. Ако учредим договорна ипотека и аз, да речем, ти изплащам две хиляди на месец. Няма ли да е супер?

По изражението й личеше, че включи вътрешния си калкулатор. Ставаше ли въпрос за дребни суми, Вига все объркваше сметките, но при числа с достатъчно нули отзад математическите й способности изведнъж започваха да работят безпогрешно.

— Захарче — подхвана тя и Карл вече видя провала на битката. — Такива сериозни въпроси не се разискват, докато пиеш следобеден чай. Може и да се договорим нещо, но за доста по-солидна сума. Кой знае какво го очаква в този живот? — и тя се засмя ни в клин, ни в ръкав, а Карл се завърна в познатото русло на пълното неведение.

Искаше му се да събере кураж и да й заяви, че в такъв случай е необходимо да отнесат въпроса до адвокат, но не посмя.

— Знаеш ли, Карл, ние все пак сме семейство и наш дълг е да се подкрепяме взаимно. Известно ми е колко добре се чувствате в Рьонехолт парк — и ти, и Харди, и Мортен, и Йеспер. Никак не ми се ще да ви разтурям уюта.

Карл виждаше по лицето й, че след секунда от устата й ще излезе предложение, което ще му изкара въздуха като ритник в стомаха.

— Затова мисля да не ви развалям спокойствието.

Сега говореше така, но какво ще стане, когато на Куркумал му писне от нескончаемото й каканижене и от ръчноизплетените й чорапи?

— Искам само една услуга в замяна.

Подобно изказване точно от тази уста предвещаваше космически проблеми.

— Аз… — успя да смотолеви той, преди Вига да го прекъсне:

— Иди да видиш мама. Все за теб говори, Карл. Още си голямата й слабост. Затова искам всяка седмица да й ходиш на свиждане. Договорихме ли се? Започни от утре.

Карл направи няколко опита да преглътне. От подобна молба направо ти изсъхва гърлото. Майката на Вига! На тази непоправима егоистка й трябваха четири години да проумее, че Карл и Вига са женени. Тя просто живееше с твърдото убеждение, че Бог е създал света само за нейно развлечение.

— Знам какво си мислиш, Карл. Но тя вече не е толкова зла. Промени се много, откакто я нападна деменцията.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Едва ли ще смогвам да я посещавам веднъж седмично — той забеляза как чертите й мигом се изостреха. — Все пак ще се опитам.

Тя му протегна ръка. Странно защо, двамата винаги скрепяваха с ръкостискане споразумения със силата на обвързващ договор за Карл и с представата за плаващи уговорки с временен характер за Вига.

 

 

Паркира колата на странична уличка до Утерслеу Мосе и се почувства неописуемо самотен. У дома наистина кипеше живот, ала не неговият живот. На работното място пък се унасяше в мечти. Нямаше хоби, не спортуваше; мразеше да излиза с непознати, не беше чак такъв любител на алкохола, та да порка под окуражителните възгласи в кръчмите.

А сега някакъв тюрбанлия успя да вкара в леглото си Карловата почти-бивша жена за време, по-кратко от необходимото да вземеш порнофилм от видеотеката.

Така нареченият му партньор не живееше на адреса, отбелязан в документите му за назначаване. Следователно и той отпадаше от списъка с потенциални приятели.

Чудно ли беше, че му е адски кофти?

Карл бавно вдиша през издадените си напред устни кислорода от покритата с мъх поляна и усети как косъмчетата на ръцете му пак настръхват, а потта руква по гърба му. Отново ли му прилошаваше? Два пъти за по-малко от денонощие.

Дали не е сериозно болен?

Взе телефона от съседната седалка и дълго се взира в номера, извикан на екрана. Мона Ибсен, пишеше там. Какво толкова му мисли?

В продължение на двайсет минути седя така, усещайки как сърцебиенето му се засилва. Накрая натисна зелената слушалка и се помоли съботните вечери да не са табу за една кризисна психоложка.

— Здравей, Мона — поздрави тихо той, чул гласа й. — Обажда се Карл Мьорк. Аз…

Искаше да каже, че се чувства зле, че има нужда от разговор. Но не успя.

— Карл Мьорк! — прекъсна го тя. Определено не звучеше приветливо. — Откакто съм се прибрала, чакам да се обадиш. Крайно време беше.

 

 

Карл седеше на дивана пред нея в стая, ухаеща на жена, обзет от същото чувство от юношеските си години, когато по време на училищна екскурзия до Толне Бакер зад няколко дървени бараки една дългокрака девойка завря ръката си в панталона му. Хем смущаващо, хем възбуждащо като забранения плод.

А Мона не беше някоя си луничава хлебарска дъщеря от Алге’е. Това личеше ясно от езика на тялото й. Стъпките й в кухнята му докараха още по-страшно блъскане под гърдите. Крайно гадно усещане. Оставаше да припадне пред нея.

В началото си размениха дежурните любезности и поговориха за последния му пристъп. Изпиха по едно кампари със сода и развеселени, повториха и потретиха. Тя му разказа за пътуването си до Африка и малко оставаше да се целунат.

Навярно именно мисълта за предстоящото предизвикваше паническото усещане.

Тя донесе няколко триъгълни сандвича, за да се подкрепят, но кой е в състояние да яде, при положение че е насаме с жена, чиито гърди изпъват така съблазнително блузата й?

„Кураж, Карл — насърчи се наум той. — Щом някакъв си Куркумал, който си сплита брадата, може, значи можеш и ти.“