Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (3) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Първа глава

Карл се бе събуждал и в по-приятна обстановка.

Първо усети как в хранопровода му се надига кисел фонтан, а после, отваряйки очи с надеждата да види нещо, което да притъпи противното усещане, видя изкривеното лице на заспала върху съседната възглавница жена. От устата й бе потекла слюнка.

„По дяволите! Какво търси тук Сюсер?“ — смая се Карл и се опита да си спомни в каква каша се бе забъркал снощи. Точно със Сюсер ли намери да…! Какъв избор! Съседка, жена за всичко в кметството в Алерьо, пуши като печка, бъбри неуморно и й предстои съвсем скоро да се пенсионира.

Изплашен от подозренията си, Карл внимателно повдигна завивката и въздъхна с облекчение: беше си с боксерки.

„По дяволите!“ — изруга наум той, докато отместваше жилестата ръка на Сюсер от гърдите си. Главата не го беше цепила така, откакто Вита се изнесе.

— Ако обичате, без подробности — настоя той, влизайки в кухнята при Мортен и Йеспер. — Само ми кажете какво търси госпожата в моето легло.

— Тази жена тежи цял тон! — възкликна доведеният му син и надигна току-що разпечатана картонена кутия със сок.

Дори Нострадамус не би предсказал кога Йеспер ще се научи да си налива в чаша като нормален човек.

— Извинявай, Карл — смотолеви Мортен. — Но Сюсер не можеше да си намери ключа, а ти вече беше откъртил, та си помислих…

„За последен път се включвам в градинските партита на Мортен“ — зарече се Карл и надникна в дневната, където се намираше леглото на Харди.

Преди четиринайсет дни настаниха тук бившия му колега и промяната наруши уюта в покоите на Карл. Не защото болничното легло с повдигащи се механизми заемаше четвърт от площта на цялата стая и отчасти скриваше изгледа към морето; не защото стойките за системите и пълните пликове с урина потискаха Карл. Причината не се криеше и в огромното количество зловонни газове, които отделяше изцяло парализираното тяло на Харди. Мъчителната промяна дойде от угризенията. Гузната съвест, задето може да движи и двата си крака и да отиде където си поиска. Непрекъснато се опитваше да изкупи вината си. Да обгражда Харди с грижи и внимание. Да помага с каквото е нужно на клетия инвалид.

— Хич не се притеснявай — изпревари го Харди, когато преди два месеца обсъждаха какви предимства и какви негативи ще донесе евентуалното му преместване от Клиниката за гръбначни заболявания в дома на Карл. — Тук, в болницата, минава цяла седмица, без да те виждам. Защо тогава да не мога да се лиша от вниманието ти за няколко часа, след като се пренеса у вас?

Харди наистина лежеше безмълвно часове наред или дремеше както сега, но въпреки това присъстваше. В мислите На Карл, в графика за деня, в необходимостта да обмисля внимателно всяка дума, преди да я изрече на глас. И това напрягаше Карл. А никой не иска да се чувства напрегнат в собствения си дом.

Освен това се увеличиха и домашните му задължения. Пране на дрехи, смяна на спално бельо, суетене около огромното тяло на Харди, покупки, поддържане на връзка с болногледачи и здравни ведомства, готвене. Е, за храната се грижеше Мортен, но другото лягаше върху плещите на Карл.

— Добре ли спа, стари приятелю? — попита предпазливо той, докато се приближаваше до леглото на Харди.

Мъжът отвори очи и се опита да се усмихне.

— Днес отпускът ти свършва, нали? И от утре колелото пак се завърта. Двете седмици отлетяха като миг. Направо не ги усетих! Но двамата с Мортен ще се справим. Да поздравиш от мен момчетата!

Карл кимна. Колко ли беше тежко да си на мястото на Харди. Да можеше някой да се смени с него за един ден.

Само за един ден.

Освен охраната в караулната Карл не срещна жива душа в Главното полицейско управление. Сякаш вихър бе помел служителите в сградата. Колоните, опасващи вътрешния двор, сивееха неприветливо.

— Къде, по дяволите, са се изпокрили всички? — провикна се той, тръгвайки по подземния коридор.

Очакваше да го посрещнат весело, с натрапчивия ментов чай на Асад или с класическа музика, струяща от устата на Росе, но всичко тънеше в мъртвешка тишина. Дали не бяха напуснали кораба по време на двуседмичния му отпуск във връзка с преместването на Харди?

Карл надникна в бърлогата на Асад и се огледа объркан. Нямаше ги снимките на лелите му, нямаше го килимчето за молитви, нямаше ги кутиите с дребни сладки. Дори луминесцентните лампи на тавана бяха угасени.

Карл прекоси коридора, влезе в кабинета си и включи осветлението. Най-сетне се озова сред позната обстановка. Тук бе разкрил три случая и бе зарязал два. Забраната за пушене не бе стигнала до това подземие. Всички изстинали дела, които попадаха в ресора на специалния отдел „Q“, стояха надлежно подредени в три спретнати купчини върху бюрото на Карл — част от стройната му система.

Карл се закова на място, когато видя лъскавото, неузнаваемо бюро. По него не се виждаше дори прашинка. Дори стружка. Нито дори един гъсто изписан лист А4, върху който да изтегне уморените си крака, и после да го изхвърли в кошчето за отпадъци. Бяха изчезнали и следствените материали. Сякаш оттук бе минал ураган.

— РОСЕ! — изкрещя настойчиво Карл с цяло гърло.

Гласът му отекна безответно в стените.

Почувства се сам-самичък в целия свят. Последният оцелял, петелът без курник, кралят, готов да замени цялото си кралство срещу един-единствен кон^[1].

Вдигна слушалката и набра номера на Лис от отдел „Убийства“.

Получи отговор след двайсет и пет секунди.

— Деловодство, отдел „А“ — обади се гласът на госпожа Сьоренсен — най-враждебната колежка на Карл. Двойница на есесовската вълчица Илза.

— Добър ден — благо подхвана Карл. — Обажда се Карл Мьорк. Тук, долу, няма жива душа. Какво е станало? Случайно да знаеш къде са Асад и Росе?

Слушалката се затръшна след по-малко от милисекунда. Каква кикимора!

Карл стана и тръгна към бастиона на Росе по-навътре в коридора. Кой знае, може пък отговорът на загадката с изчезналите следствени материали да се крие именно там. Предположението му се струваше съвсем логично до онази мъчителна секунда, когато Карл откри, че стената в коридора между кабинетите на Асад и Росе е облицована с поне десет талашитени плоскости, облепени с делата, които до преди две седмици се намираха върху бюрото на Карл.

Местоположението на двураменна стълба от лъскав, жълт дървен материал указваше последния залепен случай. Беше се наложило да го зарежат. Второ подред неразкрито дело.

Карл отстъпи крачка назад, за да придобие цялостно впечатление за хартиения ад. Какво, по дяволите, търсеха неговите следствени материали по стената? Да не би Росе и Асад съвсем да бяха изперкали? Затова ли двамата малоумници се бяха изнизали?

Смееха ли да се изправят срещу Карл!

На втория етаж го посрещна същата пустиня. Пълно мъртвило. Дори мястото на госпожа Сьоренсен зад бюрото зееше празно. Същото важеше за кабинета на началника на отдел „Убийства“, за кабинета на заместника му, за кухнята и за съвещателната зала. Все едно бяха евакуирали цялата сграда.

„Какво става тук?“ — смая се Карл. Да не би някой да е отправил бомбена заплаха срещу Управлението? Или полицейската реформа е напреднала дотам, че се е наложило персоналът да освободи сградата, за да я продадат? Да не би новият министър на правосъдието да си е изпуснал нервите и ТВ2 да са надушили сензацията?

Карл се почеса по тила, вдигна слушалката и позвъни в караулната долу.

— Обажда се Карл Мьорк. Къде са се дянали всички?

— Повечето се събраха в Мемориала.

В Мемориала ли? До 19 септември^[2] оставаше повече от половин година.

— И какво правят там?

— Директорът на полицията свика оперативна, за да оповести предстоящите реформи. Дължим ти огромно извинение, Карл. Мислехме, че си в течение.

— Току-що говорих с госпожа Сьоренсен и тя не ми каза нищо.

— Явно е пренасочила обажданията до служебните телефони към личния си джиесем.

Карл поклати глава. На цялото съсловие му хлопаше дъската.

Докато стигне до Мемориала, току-виж министърът на правосъдието пак се изметнал от заявените промени.

Погледът на Карл спря върху примамливо мекото кресло на началника. Ето къде ще подремне на спокойствие.

Десет минути по-късно се събуди. Заместник-началникът на отдела бе сложил ръка върху рамото му, а на десет сантиметра пред лицето на Карл танцуваха жизнерадостните кръгли очи на Асад.

Дотук със спокойствието.

— Точно ти ми трябваш, Асад — Карл се надигна от креслото. — Двамата с теб слизаме долу и веднагически сваляме бумащината от стената, ясно? Къде е Росе?

— Не може, Карл — поклати глава помощникът му.

Карл запаса ризата в панталоните си. Какво, по дяволите, си позволяваше Асад? Не може, ама друг път! Май бяха забравили кой командва парада.

— Не се помайвай, а намери Росе и се хващайте на работа. ВЕДНАГА!

— Подземието е затворено — обясни Ларс Бьорн. — От изолацията на тръбите се рони азбест. Службата по трудова безопасност се отби на проверка и няма мърдане.

— Да — кимна Асад. — Наложи се да се настаним тук и не ни е особено широко, но пък ти намерихме чудесен стол — постара се да звучи утешително той. — Само двамата с теб сме. Росе предпочете да си вземе няколко почивни дни преди уикенда, но днес я очакваме да се включи в екипа.

По-добре да го бяха изритали в слабините.