Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (49) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и седма глава

Случилото се представляваше пълно бедствие. Катастрофа — не можеше да се опише с по-слаба дума.

Настани двамата мъже един до друг и нещата се объркаха.

Карл поклати глава. Проклятие! В решимостта си да разобличи злодея прояви прекалена привързаност, но откъде да предположи, че ще се стигне до толкова кошмарна развръзка? Целеше просто да ги постави в стресова ситуация.

И двамата се вписваха в профила на издирвания, но как да разбере кой от тях е убиецът? Ето на този въпрос не успя да намери отговор. И двамата, всеки посвоему, приличаха на фоторобота. Затова искаше да провери как ще реагират под натиск. Та нали Карл умееше безпогрешно да улавя признаците на гузна съвест у хората? Или поне досега си мислеше, че умее.

Постановката обаче му изигра лоша шега. Единственият, на когото се надяваше да му каже къде са децата, в момента лежеше върху носилка и санитарите го изнасяха към линейката. И това се случи по вина на Карл. Чувстваше се отвратително.

— Погледни, Карл.

Извърна глава. Асад, с калъфа на Папата в ръка, имаше много недоволен вид.

— Казвай, Асад. Открил ли си някакво несъответствие? Адресът ли не съвпада?

— Напротив, всичко съвпада. Друго ме притеснява. Лоша работа, Карл. Погледни!

И му подаде касова бележка от „Квикли“.

— Обърни внимание на часа, Карл.

Карл огледа бона и усети как по врата му потекоха вадички пот.

Асад имаше право. За пореден път се сблъскваха с находка, която не предвещава нищо добро.

Касовият бон бе издаден от магазин от веригата „Квикли“ в Роскиле. Документ за съвсем скромна покупка: тотофиш, вестник „Берлингске Тиденс“ и пакетче дъвки „Стиморол“. Покупката бе извършена в 15,25 в деня на нападението над Исабел Йонсон в Държавната болница в Копенхаген; няколко минути преди деянието. Въпросният магазин се намираше на повече от трийсет километра от болницата.

Ако действително Папата лично бе получил касовия бон, беше изключено той да е похитителят на децата. А имаше ли причина да се съмняват, че касовата бележка е негова, щом я намериха в неговия портфейл?

— Мама му стара! — простена Карл.

— Помолих парамедиците да изпразнят джобовете му и те откриха вътре половин пакетче „Стиморол“ — добави Асад, докато се оглеждаше с мрачен вид.

Неочаквано изражението му се промени. Сякаш нещо му просветна.

— Къде се дяна Рене Хенриксен? — възкликна той.

Карл огледа бързо цялата зала. Дявол да го вземе, къде изчезна този тип?

— Ето! — извика Асад и посочи тесния проход към машинното отделение, където обслужваха и поддържаха автоматичните устройства за нареждането на кеглите.

Карл погледна в указаната посока. Върху стената, на височината на човешки хълбок, личеше петсантиметрова червена ивица. Очевидно кръв.

— Проклятие! — извика той и хукна към пистите.

— Внимавай, Карл! — застигна го предупреждението на Асад. — Ножът също е изчезнал. Негодникът го е взел!

„Моля те, Господи, дано да е вътре“ — Карл влезе в помещение, широко около два метра. Вътре бяха натрупани уреди, инструменти и всякакви вехтории. Цареше съмнителна тишина.

Карл профуча покрай вентилационни тръби, стълби и маса от тиково дърво с пръснати върху нея аерозоли и класьори и неочаквано се озова пред авариен изход.

Хвана дръжката с лошо предчувствие, открехна внимателно вратата и се вгледа в черното нищо, към което водеше противопожарната стълба.

Рене Хенриксен беше изчезнал.

* * *

Асад се върна след десет минути. Запотен и с празни ръце.

— Горе, до закрития паркинг, открих малко кърваво петно.

Карл издиша бавно. Изминалите минути донесоха ужасни новини. Току-що проведе разговор с дежурния диспечер в Главното управление.

— За жалост не съществува лице с такъв граждански номер — обясни служителят.

Значи гражданският номер, посочен от Рене Хенриксен, беше измислен и такъв човек изобщо не съществуваше. Следователно именно той е похитителят.

— Благодаря ти, Асад — изморено промърмори Карл. — Обадих се да повикам колегите със служебни кучета. Ще пристигнат всеки момент. Щом си открил кръв, ще имат следа. Това е единствената ни надежда.

Карл му съобщи последните новини. Рене Хенриксен е фиктивно лице. Из страната върлува масов убиец.

— Открий номера на комисар Дамгор от Роскиле — поръча Карл. — През това време аз ще се обадя на Маркус Якобсен.

И преди се беше случвало да безпокои началника си на домашния телефон. Бяха се разбрали, че Маркус е на линия по всяко време на денонощието.

— В голям град като Копенхаген престъпността няма почивен ден. Защо тогава аз да имам? — обичаше да повтаря Якобсен.

Този път обаче Маркус изобщо не се изпълни с ентусиазъм, когато Карл го изтръгна от вечерното спокойствие с лошите вести.

— Да му се не види, Карл. Ще трябва да се свържеш с Дамгор. Роскиле не влиза в моя ресор.

— Знам. В момента Асад издирва телефонния му номер, но всъщност кретенът, който оплете конците, е един от твоите подопечни.

— Никога не съм очаквал да чуя подобно нещо от устата на Карл Мьорк — Якобсен сякаш се забавляваше.

Карл пропъди тази мисъл.

— Уведоми Дамгор за основните аспекти и се вземи в ръце. Щом ти си изпуснал мъжа, ще трябва ти да го заловиш. Свикай местните за подкрепление, нали? Лека нощ, Карл, и успешен лов. За другото ще се погрижим утре.

Карл усети познатото стягане в гръдната област. С други думи, на него и Асад оставаше да се справят сами, а не разполагаха с абсолютно никакви податки.

— Това е личният номер на комисар Дамгор — Асад му подаде листче.

Предстоеше само да го набере.

Докато слушаше сигнала за свободна линия, стягането в гърдите се засили. По дяволите, само не сега!

— Здравейте, свързахте се с Дамгор. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение — включи се гласовата поща.

Карл щракна ядосано капачето на телефона си. Проклетият комисар в Роскиле беше практически неоткриваем.

Карл въздъхва. Нямаше друг избор, освен да се задоволи с местното подкрепление. Дано някой от полицаите в града се сети как да сложат край на целия този цирк, преди целокупната журналистическа гилдия в Зеландия да цъфне на стълбите, където двама-трима от местните лешояди вече щракаха като обезумели с фотоапаратите си. Господи! В съвременното мултимедийно общество слуховете изпреварват събитията въпреки всичко. Стотици очи бяха видели инцидента. Очи, чиито притежатели имаха мобилни телефони. Жадните за сензации репортери вече сто процента точеха зъби.

Карл кимна на двама местни следователи, пропуснати от униформените полицаи.

— Карл Мьорк — представи се той и им показа служебната си значка.

Двамата мъже явно го знаеха по име, защото не зададоха никакви въпроси. Карл ги въведе в ситуацията — задача, съвсем не лека.

— С две думи, издирваме мъж, способен да се дегизира до неузнаваемост. Самоличността му не е изяснена. Единственото сведение, с което разполагаме за него, е, че шофира мерцедес. Звучи ми като мисията невъзможна — призна единият. — Ще снемем отпечатъци от бутилката с вода, от която е пил. Дано да ни помогне малко. Сега ли да съставим доклада?

Карл го потупа по рамото и погледна над него.

— Докладът ще почака. Аз няма да ходя никъде. Вие започнете със служителите в боулинг-центъра, а аз ще поговоря с четиримата съотборници.

Макар и неохотно, следователите се съобразиха с желанието му. Все пак Карл им представи убедителен аргумент.

Карл кимна на Ларс Бранде. След схватката с ножа и кончината на Папата мъжът изглеждаше силно разстроен. Изведнъж отборът му се срина. Хора, които си бе мислил, че познава, погазиха непростимо доверието му.

Не само той беше потресен. Така се чувстваха и брат му, и пианистът. Тримата мълчаха, а по лицата им се четеше скръб.

— Трябва да разберем кой се крие зад псевдонима Рене Хенриксен. Затова си помислете добре. Всичко може да ни е от полза. Има ли деца, как се казват, женен ли е… Къде работи, къде пазарува. Сещате ли се да сте го видели със сладкиши от определена пекарна? Напрегнете си ума!

Тримата не реагираха, но четвъртият, монтьорът с прякор Ръчката, се поразмърда. Не изглеждаше стъписан колкото другите.

— Понякога и аз съм се питал защо никога не ни е споменавал какво работи — сподели той. — Другите често говорехме за професиите си.

— И?

— Личеше, че е по-заможен от нас. Следователно има високоплатена работа. След края на състезанията пръскаше повече пари от останалите. Сто процента е паралия. Погледнете само сака.

Посочи зад високия стол, на който седеше.

Карл отстъпи рязко назад. На пода лежеше странен сак с няколко отделения.

— Това е „Ебонит фастбрейк“ — обясни Ръчката. — Така като го гледаш, колко мислиш, че струва тази гъзария? Минимум хиляда и триста кинта. Да видиш аз с каква торба идвам… Да не говорим с какви топки играе…

Карл вече не го слушаше. Дълбоко се озадачи. Защо не се бяха сетили да прегледат сака по-рано?

Дръпна високия стол и вдигна сака, снабден с колелца и множество отделения.

— Сигурен ли сте, че е негов?

Монтьорът кимна. Малко се изненада, задето полицаят прие толкова сериозно находката.

Карл махна с ръка на колегите от Роскиле да се приближат.

— Бързо! Нахлузвайте гумените ръкавици!

Сам надяна един чифт.

Докато отваряше сака, усети как от челото му рукна пот. Все едно проникваше в отдавна забравена гробница.

Първо откри разноцветна топка. Лъскава, с модерен дизайн. Чифт резервни обувки. Кутийка с талк. Шишенце с ментово масло.

Вдигна шишенцето пред съотборниците.

— За какво го използва?

— Преди всяко състезание капва по малко от съдържанието във всяка ноздра — обясни Ръчката. — Сигурно смята, че увеличава притока на кислород и така подобрява концентрацията си. Не ви препоръчвам да го пробвате. Много е гадно.

Карл дръпна циповете на другите отделения. В едното откри топка, другото се оказа празно.

— Може ли и аз да хвърля един поглед? — попита Асад, когато Карл се отдръпна. — Провери ли предните джобове?

— Тъкмо това щях да направя — отвърна Карл, но мислите му вече бяха другаде.

— Знаете ли откъде е купил този куфар? — попита той, вторачен в празното пространство.

— От интернет — отговориха в един глас тримата.

Проклетият интернет!

— А обувките и другите принадлежности? — поинтересува се Карл.

В това време Асад извади химикалка от джоба си и започна да човърка една от дупките по топката.

— Пазаруваме основно от интернет, защото е по-лесно — обясни монтьорът.

— Не общувате ли на приятелски начала? Не си ли говорите за детството, за юношеските години, за първите ви стъпки в боулинга? За първия път, когато сте надхвърлили двеста точки?

„Сетете се за нещо, идиоти такива — пришпори ги той наум. — Не може да не знаете нищо за този човек.“

— Не. Общо взето обсъждахме само предстоящото състезание, а после правехме равносметка как е протекло.

— Виж, Карл.

Карл погледна смачканата хартия, която му подаде Асад. Беше натъпкана плътно в топката.

— Открих я под отвора за палеца — обясни Асад.

Карл го изгледа с недоумение. Под отвора за палеца?

Правилно ли чу?

— А, да — обади се Ларс Бранде. — Точно така. Рене уплътняваше всички отвори за палеца върху топките, с които играеше. Палците му са много къси и го преследваше фикс идеята пръстът да се допира до дъното на топката. Това му помагало да я хвърля по-точно.

— Рене спазваше множество ритуали — намеси се и Юнас. — Ментовото масло, пълнежа с хартия, цвета на топките. Отказваше, например, да хвърля червени топки. Разсейвали го, когато замахвал.

— Точно така — включи се и пианистът. Досега не си бе отварял устата. — Преди всяко засилване заставаше на един крак за три-четири секунди. Трябваше да му викаме Щъркела, а не Тройката. Често се шегувахме на тази тема.

Четиримата се засмяха. Смехът бързо секна.

— Ето хартията от другата топка — Асад подаде на Карл още една смачкана топка. — Извадих я много внимателно.

Карл изглади двата листа върху барплота.

После погледна Асад. Какво щеше да прави без него?

— Приличат на разписки, Карл. Разписки от банкомат.

Карл кимна. Няма само полицаите да работят извънредно, я! Нека се потрудят и банковите служители.

Касов бон от „Квикли“ и две разписки от банкомати на Датската банка. Три малки, нищо и никакви бележки.

Но точно те им посочиха правилния път.