Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (7) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Пета глава

С излизането от дома им той загърби всекидневието си. Подкара към самотната селска къща на двайсет километра от Роскиле. Намираше се приблизително по средата между къщата им и вилата до фиорда. Изкара минивана от гаража на заден и прибра вътре мерцедеса. Заключи портата, взе си бърз душ, боядиса си косата, преоблече се, застана пред огледалото и се приготви за десетина минути. Намери необходимото в шкафовете и се качи в светлосиньото пежо „Партнър“, което използваше по време на „командировките“ си. Миниванът изглеждаше съвсем обикновен — нито прекалено голям, нито твърде малък. Регистрационният номер на табелата беше зацапан точно толкова, колкото да не се чете. Анонимно превозно средство, регистрирано на името, което с оглед на поставената цел той си присвои след покупката на селската къща.

Предварително се беше подковал желязно. С няколко обстойни проверки в интернет и в обществените регистри, където проникваше със специални тънкости, усвоени през годините, си набави нужните сведения за потенциалните жертви. Носеше достатъчно пари в брой. На бензиностанциите и пунктовете за пътни такси плащаше с банкноти със среден номинал, избягваше да обръща лице към камерите, гледаше да не се набива на очи.

Този път щеше да се развихри из Средна Ютландия. Тук религиозните секти попадаха на благодатна почва, а от последния му удар по тукашните земи изминаха две години. Можеше да се каже, че той сее смърт крайно предпазливо.

Беше сондирал предварително терена, но не се беше застоявал по-дълго от два последователни дни. Първия път отседна при жена от Хадерслеу, а втория — пак при жена — в селцето Льоне. Рискът някой от Вибор да го разпознае клонеше към нула.

Имаше избор между пет семейства. Две принадлежаха към „Свидетелите на Йехова“, едно — към евангелистите, едно — към „Пазители на греха“ и едно — към Църквата на Божията майка. Понастоящем най-приемлив му се струваше последният вариант.

Пристигна във Вибор около осем вечерта — твърде рано за намеренията му, особено в град от такъв мащаб, но човек никога не знае откъде ще му излезе късметът.

Жени, подходящи за негови хазяйки, търсеше в заведения, подбирани по едни и същи критерии. Държеше да не са прекалено малки, да не се намират в райони, където всички се познават, да не са окупирани от редовни клиенти и да се ползват с достатъчно добро име, за да привлекат самотни жени с известна класа на възраст между трийсет и пет и петдесет и пет.

Първото заведение от обиколката му беше „Юлес бар“. Стори му се твърде тясно и мрачно, с натрапчиво много капаци от бирени бурета по стените и със съмнително изобилие от игрални автомати. Следващото заведение му допадна повече. Малък дансинг, достатъчно разнородна клиентела. Плановете му обаче развали един педал, който веднага се намърда на милиметри от стола му. Съобрази, че ако си набележи жена тук, злопаметният му ухажор ще го запомни, дори да получи съвсем учтив отказ. А този вариант не работеше в полза на целите му.

Чак на петия опит откри каквото търсеше. Дори табелите над бара потвърждаваха удачния избор. „Тихите води са най-дълбоки“, „Където и да ходиш, в «Терминала» е най-добре“ и най-вече „Тук предлагаме най-хубавите гърди в града“ задаваха нужния тон.

Заведението на улица „Гробарска“ затваряше в единайсет, но хората се намираха в приповдигнато настроение, развеселени от бирата „Ханкок Хьойкер“ и ритмите на местен рок. Сред такава клиентела щеше да си намери плячка, преди барът да хлопне кепенците.

Набеляза си жена на средна възраст до входа към игралната зала. Още с влизането тя привлече вниманието му: размахваше ръце в самотен танц. Хубавица. Не приличаше на лесна, а на класна дама, която си търси партньор за сериозна връзка. Мъж, до когото да се буди до края на живота си. Очевидно изобщо не очакваше да го намери тук. Просто беше излязла с приятелки след напрегнат работен ден. Точно такава жена търсеше.

Две от закръглените й колежки се кискаха в кабината за пушене, а другите се бяха пръснали по масите. Явно от известно време компанията беше на градус. Прецени, че след няколко часа никой от присъстващите няма да го помни.

След петминутен зрителен контакт я покани на танц. Не беше пила много. Добър знак.

— Не си тукашен, казваш — тя прикова очи във веждите му. — Какво те води във Вибор?

От нея се носеше приятен аромат. Гледаше го, без да отмества очи. Личеше какъв отговор иска да получи: че често идва в града. Че Вибор му харесва. Че е с висше образование и не е обвързан. И той й наговори всички тези лъжи. Тихо, спокойно, както се очаква от истински джентълмен. Беше готов да каже каквото и да е, само и само да постигне целта си.

Два часа по-късно лежаха в леглото й. Тя — повече от задоволена, той — убеден, че си е намерил квартира за идните две седмици, без да му задават въпроси, освен обичайните: дали наистина я харесва и дали има сериозни намерения към нея.

Внимаваше да не завиши прекалено очакванията й. Преструваше се на стеснителен, за да не събуди впоследствие съмненията й с уклончивите си отговори.

В пет и половина на следващата сутрин той стана в обичайния час, приготви се, поразрови се дискретно из вещите й и разбра доста неща за нея, преди тя да се протегне в леглото. Оказа се разведена. Работеше на прилична административна длъжност, която явно изсмукваше всичките й сили. Петдесет и две годишна, бе стигнала онзи етап в живота си, когато беше готова да се впусне в авантюри.

Преди да й поднесе кафе и препечена филийка в леглото, той повдигна леко щорите, та тя да види усмивката и свежия му вид.

Тя закуси и се сгуши в него. Разнежена, с по-дълбоки трапчинки. Погали го по бузата и понечи да целуне белега му, но той хвана брадичката й и я попита:

— Какво ще кажеш да се настаня на хотел и да се видим пак довечера?

Отговорът беше предсказуем. Тя се притисна гальовно към него и му каза къде държи ключа. После той се изниза от квартала с еднофамилни къщи.

Набелязаното семейство имаше възможност да плати бързо откупа от един милион, който той обикновено искаше. Навярно щеше да се наложи да се разделят и с няколко акции. Моментът действително не беше никак подходящ за продажба на ценни книжа, ала семейството беше финансово обезпечено. Повсеместната криза влоши условията за печалба от престъпни схеми, но ако подбираш жертвите си старателно, все ще намериш начин. Прецени, че това семейство притежава и икономически потенциал, и готовност да удовлетвори исканията му, при това съвсем дискретно.

От наблюденията си бе опознал семейството добре. Беше посетил няколко религиозни сбирки и след литургиите бе разговарял с родителите. Знаеше от колко години са членове на сектата, как са натрупали капитала си, колко деца имат, как се казват и в общи линии беше осведомен и как прекарват деня си.

Домът им се намираше в покрайнините на Фредериксун. Пет деца на възраст между десет и осемнайсет години. И петте живееха при родителите си и бяха активни последователи на Църквата на Божията майка. Двете най-големи учеха във Виборската гимназия, а другите три — надомно. Преподаваше им майка им, към четирийсет и пет годишна бивша учителка. Поради липса на друго занимание, с което да осмисли живота си, тя се бе обрекла на Бог. В този дом командваше тя. Строяваше редиците и подхранваше религиозния дух. Съпругът й, по-възрастен с двайсет години, беше един от най-проспериращите бизнесмени в областта. Макар че даряваше безвъзмездно половината от приходите си на Църквата, както повеляваха догмите на сектата, му оставаше повече от достатъчно. Агроцентрове като неговия никога не остават без клиенти.

Зърното зрее, дори банките да закъсат.

Единствената потенциална пречка в това семейство се явяваше вторият им син, иначе изключително подходящ кандидат за замисъла му. Беше започнал да тренира карате. Не че мъжът се чувстваше застрашен от някакъв си сополанко, но имаше опасност начинаещият каратист да усложни задачата му в неподходящ момент.

А когато стане напечено, всичко зависи от избора на подходящ момент. Винаги.

Иначе именно това момче и средната сестра, четвърта по възраст, притежаваха нужните предпоставки, обуславящи успеха на плана му. Бяха предприемчиви, най-красивите от цялата челяд и задаваха тона в семейството. Сто процента бяха любимците на майка си. Посещаваха редовно църковните служби, но носеха непокорството в душите си. От онези последователи, които или ще станат духовни водачи в сектата, или ще ги отлъчат. Вярващи, но и жизнелюбци. Идеалната комбинация.

Горе-долу такъв беше някога и самият той.

Паркира минивана на разстояние между дърветата и дълго наблюдава през бинокъл децата, които майката обучаваше вкъщи. Те излизаха през междучасията и си играеха в градината до фермата. Набелязаното момиче непрекъснато ходеше до едно място под дърветата и явно правеше нещо там. Нещо, което да остане скрито от другите. Коленичила, дълго чоплеше в пръстта. Поредният знак, че той е направил най-точния избор.

„Майка й и Църквата на Божията майка не биха одобрили заниманието й“ — предположи той и кимна. Бог подлага на изпитание най-добрите овци в стадото си и невръстната Магдалена, едва дванайсетгодишна, се явяваше поредното потвърждение на тази максима.

Поседя още два часа в минивана. Оглеждаше фермата, разположена на самия завой за Стангхе’е. През бинокъла забеляза, че в поведението на момичето се обособява определен модел. Във всяко междучасие тя се уединяваше на тайното си място, а когато майката ги викаше за следващия час, малката старателно потулваше заниманието си.

Момиче в юношеска възраст, чието семейство се кълне в Църквата на Божията майка и всичките й догми, определено трябва да внимава.

Танци, музика, печатни издания извън литературата на сектата, спиртни напитки, контакти с хора извън лоното на Църквата, домашни любимци, телевизия, интернет — всичко това попадаше под строга забрана, а при неподчинение се налагаше сурово наказание: отлъчване от семейството и религиозната общност.

Той потегли, преди двете големи момчета да се приберат от училище. Имаше доброто предчувствие, че се е насочил към идеалното семейство. Сега щеше да прегледа счетоводството и данъчните декларации на мъжа, а на следващата сутрин пак щеше да дойде тук, за да събере още впечатления от поведението на децата.

Още малко и връщане назад вече нямаше да има. Това му носеше удовлетворение.

Жената, приютила го в дома си, се казваше Исабел, но освен името у нея нямаше нищо екзотично. Върху библиотеката й се мъдреха шведски кримки, сред компактдисковете й — Ане Линет^[1]. Жена като нея никога не би се отклонила от отъпкания път.

Той си погледна часовника. След половин час я очакваше да се прибере. Имаше достатъчно време да провери дали тя не крие неприятни изненади. Седна зад бюрото й, включи лаптопа и изръмжа недоволно, защото системата му поиска парола. Изпробва шест-седем често срещани варианти, после повдигна подложката за писане и намери листче с паролите й за достъп до профилите й в сайтове за запознанства, до регистрацията й в сайтове за интернет банкиране и до имейл адреса й. Познаваше психиката на жени като Исабел. Те избират за парола рождени дати, имена на деца или кучета, телефонни номера или просто числова редица, най-често низходяща, или — ако предпочетат малко по-сложна комбинация — непременно си я записват някъде. А листчетата с паролите в много редки случаи отстоят на повече от половин метър от клавиатурата. Всяко ставане от стола би нарушило удобството.

Влезе в профила й в сайта за запознанства и установи със задоволство, че той олицетворява идеала й за мъж. Е, той беше с няколко години по-млад от целевия й тип, но коя жена би имала нещо против?

Прегледа списъка с адреси в Outlook. Един от тях се повтаряше многократно. Някой си Карстен Йонсон. Вероятно брат, вероятно бивш съпруг. Това нямаше значение. По-важното беше, че имейл адресът му завършваше с politi.dk.

„По дяволите“ — ядоса се той. В пристъп на ярост ще внимава и вместо да й посегне, ще започне да я засипва с обиди или да хвърля мръсни дрехи из стаята, защото в профила си в интернет тя споменаваше, че такива неща й действат като афродизиак.

Извади флашката си „BlueTinum“ и я пъхна в USB порта. Скайп, слушалки, телефонен указател — всичко в едно. Набра номера на съпругата си.

По това време тя излизаше да пазарува. Винаги спазваше часа. Щеше да й заръча да купи бутилка шампанско и да го изстуди.

След десетия сигнал за свободна линия той смръщи вежди. За пръв път се случваше да не вдигне. Мобилният телефон беше онази вещ, с която съпругата му никога не се разделяше.

Набра я пак. Отново без резултат.

Наведе се напред и се вторачи в клавиатурата, докато усещаше как лицето му се сгорещява.

Дано да има подходящо оправдание за поведението си. Ако тя разкрие неподозирани черти от характера си, ще го принуди и той да й покаже другото си аз.

А то никак, ама никак нямаше да й хареса.