Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (14) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Дванайсета глава

Казваше се Лиса, но прие името Рахил. В продължение на седем години живя с мъж, от когото не успя да зачене. Бездетни седмици и месеци в къщурки, измазани с кал — първо в Зимбабве, после в Либерия. Училищни класове с широки усмивки от слонова кост върху тъмнокожите лица, но и стотици безконечни часове в преговори с Национал-демократическата партия на Либерия и с бунтовниците от Революционния единен фронт на Сиера Леоне, подпомагани от президента на Либерия Чарлз Тейлър. Молби за прекратяване на кръвопролитията и за помощ. За една млада учителка, току-що завършила Педагогическия институт за преподаватели на деца от Третия свят, това беше голям шок. Сблъсъкът с прекалено много подводни ями и зли намерения я научи, че Африка не е само палещо слънце и шоколадови усмивки.

Приятелят й гледа безучастно, докато войници от Националния патриотичен фронт на Либерия я изнасилваха. Принуди я да вземе нещата в свои ръце.

И тя скъса с него.

Същата вечер падна на изранените си колене на верандата, сключи молитвено окървавените си ръце и за пръв път в безбожния си живот усети Бога.

— Прости ми и ме изцери от случилото се, Господи — помоли се тя под катраненочерното небе. — Възроди ме. Дари ме с нов живот. Живот в мир, с добър съпруг и многобройна челяд. Само за това те моля, Боже.

На следващата сутрин тя прокърви, докато събираше багажа си, и разбра, че Господ е чул молбите й и й дава опрощение.

На помощ й се притекоха хора от малка, наскоро учредена общност в град Данане в съседната Кот д’Ивоар. Появиха се по селския път А701 с благите си лица и й предложиха подслон. Преди това се беше скитала сред бегълци по пътя за Баобли до границата. Тези хора бяха видели какво е страдание и знаеха, че за да заздравеят раните, трябва време. От онзи час насетне пред нея се разстла нов житейски път. Бог се смили над нея и й показа правилния път.

На следващата година тя се прибра в Дания. Пречистена от дявола и от примките му, готова да си намери мъж, който да посее семето си в нея.

Той се казваше Йенс, но после прие името Йешуа. Тялото й се оказа изкусително за него, защото той бе живял сам-самичък в стопанство, наследено от родителите му. Препитаваше се, като отдаваше под наем земеделска техника на местните фермери. Йенс откри Божия промисъл в сладостите между бедрата й.

Не след дълго общината в покрайнините на Вибор се увеличи с двама нови последователи, а десет месеца по-късно Рахил доби първата си рожба.

Оттогава Божията майка й вдъхна нов живот и отвори утробата й. На бял свят се появиха Йосиф на осемнайсет, Самуел на шестнайсет, Мириам на четиринайсет, Магдалена на дванайсет, Сара на десет. Всичките й деца се раждаха през двайсет и три месеца.

Божията майка бдеше над чедата си.

Няколко пъти тя видя новия мъж в Църквата на Божията майка. Подемеше ли хвалебствени псалми с децата си, той ги гледаше с хрисим поглед. От устата му чуваха само богоугодни слова. Изглеждаше искрен, добронамерен и дълбокомъдър. Привлекателен мъж, който щеше да доведе и някоя хубава жена в общността им.

Всички приеха появата му като добър знак. Йешуа го нарече стойностен човек.

Онази вечер той дойде в църквата за четвърти път. Рахил вече беше сигурна, че са го спечелили в лоното. Предложиха му стая, но той любезно отказа: имал къде да живее, пък и в момента бил много зает да си търси къща. Скоро обаче му се отварял път към тях и с удоволствие щял да ги навести.

Значи мъжът имаше намерения да се установи някъде в околността. Тази вест породи оживени разговори най-вече сред жените. Той имаше силни ръце и голям миниван и би бил много полезен на събратята си. Приличаше на успешен бизнесмен, обличаше се добре, беше виждал свят. В негово лице хората от сектата съзряха бъдещ свещеник или дори мисионер. Затова все гледаха да се покажат отзивчиви към него.

Само след едно денонощие той почука на вратата им. Улучи неудобен момент. Рахил беше неразположена. Мъчеше я силно главоболие, цикълът й идваше. Искаше само децата да си стоят по стаите, а Йешуа да не я закача.

Той обаче отвори и покани мъжа да седне до дъбовата маса в кухнята.

— Може да не ни се удаде друг такъв шанс — прошепна той и я помоли горещо да стане от дивана. — Само четвърт час, Рахил, после пак ще полегнеш.

Подвластна на мисълта за благоденствието на общността и знаейки колко им е нужна свежа кръв, тя се надигна, притиснала ръка към корема си. Влезе в кухнята, твърдо убедена, че Божията майка съвсем умишлено е избрала гостът да се появи точно сега, за да изпита вярната си рабиня. Болките са само милувка от Божията ръка, внуши си Рахил, а гаденето — нажеженият пясък в пустинята. Беше се обрекла на Бога и нищо земно не можеше да й попречи да Го следва.

Щом трябва — ще се жертва.

И Рахил посрещна госта с усмивка на бледото си лице и го помоли да приеме Божиите дарове.

Обикалял из Леуринг и Елсбор да си търси селска къща, обясни той през парата от кафето. След два дни или в понеделник щял да ходи в Раунструп и Ресен, защото и там имало подходящи имоти.

— Исусе Христе! — възкликна Йешуа и я погледна извинително, защото Рахил мразеше той да споменава напусто името на Сина на Божията майка. — В Ресен, казваш, а? Някъде близо до плантацията Шоруп ли? Да не е къщата на Теодор Бонесен? Ще ти съдействам да я получиш на сносна цена. Поне от осем месеца никой не живее в нея. Може да има и повече.

По лицето на мъжа пробяга странна тръпка. Йешуа не я забеляза, но на Рахил не й убягна. Смущаваща тръпка.

— До Шоруп? — повтори мъжът, докато погледът му шареше из стаята в търсене на пристан. — Не знам, но в понеделник, след като разгледам къщата, ще ти кажа. — Той се усмихна. — Къде са децата? Да не учат?

Рахил кимна. Мъжът не беше от приказливите. Дали пък не го беше преценила неправилно?

— Къде живееш в момента? — попита тя. — Във Вибор ли?

— При мой бивш колега в центъра. Допреди няколко години ергенувахме заедно, но наскоро го пенсионираха по болест.

— Да не страда от хронична преумора? Такива случаи зачестиха.

Рахил прикова поглед в него. Той я гледаше простодушно. Не отговори веднага, но тя го отдаде на сдържаната му природа. Това не е непременно лошо качество.

— Преумора? Не, не е това. Де да беше толкова просто. Ампутираха ръката на Чарлс след пътна злополука.

Той показа върху десницата си докъде са отрязали ръката на приятеля му и Рахил потръпна. Връхлетяха я неприятни спомени. Той претегли погледа й и сведе очи.

— Пострада тежко, но ще се оправи. — И неочаквано вдигна глава. — Впрочем вдругиден във Винеруп ще има състезание по карате. Мислех да поканя Самуел да ме придружи, но не знам дали коляното му е заздравяло. Как се чувства? Счупил ли е нещо?

Рахил се усмихна и погледна мъжа си. Ето такава съпричастност и грижа проповядваше тяхната Църква. „Вземи ръката на ближния и нежно я погали“, както редовно ги напътстваше свещеникът.

— Не — отговори Йешуа. — Има силен оток, но след няколко седмици ще се оправи. Във Винеруп, казваш, а? Не съм знаел, че там се провежда състезание по карате. — Мъжът й поглади брадичката си. Явно се канеше да зададе още въпроси около спортното събитие. — Но може да питаме Самуел. Ти как мислиш, Рахил?

Тя кимна: няма нищо против, стига да се върнат преди часа за отдих. А ще може ли да вземе и другите деца, ако изявят желание?

По лицето на мъжа се изписа съжаление.

— Много бих искал, но за жалост отпред има място само за трима. Отзад не е позволено да се возят пътници. Но две деца ще взема. Другите ще дойдат следващия път. Дали състезанието няма да заинтригува Магдалена? Вижда ми се активно момиче, пък и сякаш е силно привързана към Самуел.

Рахил се усмихна. Мъжът й — също. Гостът бе забелязал съвсем правилно и бе изказал много мило наблюдението си. Сякаш изведнъж им стана по-близък. Сякаш знаеше каква слабост има тя към Самуел и Магдалена, които най-много приличаха на нея.

— Чудесна идея, нали, Йешуа?

— Да — усмихна се той.

Лесно се съгласяваше, стига да не го караш да се нагърбва с допълнителни ангажименти.

Тя потупа ръката на госта, отпусната върху масата. Беше направо ледена.

— Самуел и Магдалена сигурно ще се зарадват. Кога трябва да са готови?

Той издаде напред устни и пресметна наум времето.

— Състезанието започва в единайсет. Какво ще кажете да мина да ги взема в десет?

Той си тръгна, а над дома им се спусна божествено спокойствие. След като си изпи кафето, той отнесе чашите до мивката и ги изплакна, все едно това беше най-естественото нещо на света. Усмихна се и им благодари за гостоприемството. Накрая се сбогува с „до скоро виждане“.

Коремът продължаваше да я боли, но гаденето отмина.

Колко чудно нещо е любовта към ближния. Вероятно най-драгоценният Божи дар към човешкия род.