Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (2) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Пролог

На третата сутрин миризмата на смола и водорасли започна да се просмуква в дрехите. Под пода на хангара ледената каша се плискаше тихичко в дървените колове и будеше спомени за безметежни дни.

Той се попривдигна от хартиените отпадъци, които служеха за постелка, и се изпъна напред, за да зърне лицето на малкия си брат. Дори докато спеше, той изглеждаше изтерзан и измръзнал.

Не след дълго щеше да се събуди и да се огледа объркано. Да забележи кожените ремъци, пристягащи китките и кръста му. Да чуе дрънченето на веригата, която го оковава. Да види как вилнее снежната фъртуна и как светлината се бори да проникне между насмолените дъски. После щеше да започне да се моли.

Безчет пъти отчаянието бе избликвало в очите на брат му. Той го сподавяше с неуморни молитви за милост към Йехова, почти задушавани от дебелото парче тиксо пред устата му.

Ала и двамата знаеха, че Йехова няма да ги удостои дори с поглед, защото през устните им бе минала чужда кръв. Кръв, която похитителят наля в чашите им. Накара ги да пият оттам и чак впоследствие им разкри какво представлява течността. И двамата погълнаха вода, размесена със забранена кръв. Затова бяха прокълнати вовеки. Затова срамът ги изгаряше по-непоносимо дори от жаждата.

„Според теб какво ще ни стори?“ — питаха изплашените очи на брат му. Откъде можеше да знае? Интуитивно усещаше, че всичко ще приключи съвсем скоро.

Той се отпусна назад и за пореден път огледа сумрачното помещение. Погледът му обходи щателно напречните греди и преливащите се една в друга паяжини. Постара се да запомни мястото на всички издатини и неравности. На проядените весла — някои с една лопата, други с две — които висяха от подпорните греди. На изгнилата рибарска мрежа, отдавна непомирисвала улов.

И видя бутилката. Слънцето се отрази в бяло-синьото стъкло и го заслепи.

Намираше се толкова близо и същевременно му се струваше толкова недостижима. Лежеше точно зад гърба му, заклещена между грубите дъски, от които бе скован подът.

Промуши пръсти в пукнатината между дъските и напипа гърлото на бутилката. Въздухът около него се вледени. Успее ли да я измъкне оттам, ще я строши и с парчетата ще пререже ремъците, стягащи китките зад гърба му. Най-напред ще освободи ръцете си, изгубили чувствителността си, ще напипа катарамата на гърба си, ще я разкопчае, ще свали тиксото от устата си, ще махне ремъците около кръста и бедрата си и когато веригата, свързана с кожените ремъци, вече не го държи окован, ще се спусне да освободи брат си. Ще го притегли към себе си и ще го държи в прегръдките си, докато телата им престанат да треперят.

После с всички сили ще започне да дълбае с парче стъкло дървото около вратата. Пък дано успее да освободи пантите от рамката. А случи ли се най-лошото, появи ли се миниванът, преди да е приключил, ще устрои засада на мъжа. Ще се притаи зад вратата с нащърбеното гърло от бутилката. „Ето това ще направя“, каза си той.

Наведе се напред, преплете вкочанените пръсти на гърба си и се помоли за опрощение заради скверните си мисли.

И пак започна да дращи с пръсти в пролуката. Ноктите му стържеха ли, стържеха, успяха да наклонят бутилката и да я докопат.

Наостри уши.

Бръмчене на двигател ли чу? Точно така. Ръмжеше мощен двигател като на голям автомобил. Дали се приближаваше, или само минаваше наблизо?

Ниското бръмчене се усили и той започна да дърпа стъкленото гърло с такова ожесточение, че ставите му запукаха. След миг обаче шумът заглъхна. Дали пък не бе чул вятърни турбини? Или нещо друго? Затрудняваше се да се прецени.

Издиша през ноздрите си и горещият му дъх облъхна лицето му като пара. В момента не изпитваше страх. Мисълта за Йехова и Неговите дарове му носеха успокоение.

Стисна устни и продължи. Най-сетне успя да изтръгне бутилката. Започна да я удря силно в дъските и събуди брат си. Момчето вдигна стреснато глава и уплашено се огледа.

Той продължаваше да удря стъклото. Не можеше да замахне като хората, защото ръцете му бяха вързани на гърба. Беше непосилно. Накрая пръстите му отмаляха съвсем. Пусна бутилката, извърна се и прикова в нея празен поглед, докато от напречните греди на тавана се сипеше прах.

Не успя да я строши. Не можа да счупи една нищо и никаква бутилка. Дали защото бяха пили кръв? И Йехова бе оттеглил застъпничеството си от тях?

Погледна към брат си. Той се загърна в одеялото и пак се отпусна на постелката. Не отрони нито дума. Дори не се опита да промърмори.

Отне му известно време, докато събере всичко необходимо. Най-трудното беше да опъне веригата толкова, че да достигне с върховете на пръстите си смолата между таванските греди. Иначе всичко друго се намираше на една ръка разстояние: бутилката, тресчицата, отпорена от дъсчения под. Хартия щеше да откъсне от постланата върху пода. Изхлузи едната си обувка и поряза с парчето стъкло опакото на дланта си. Очите му се насълзиха от болката. Остави кръвта да тече минута-две в лъскавата си обувка. После откъсна голямо парче хартия, натопи тресчицата в кръвта, извърна се назад и опъна веригата докрай, за да вижда какво пише зад гърба си. Със ситен почерк и според силите си разказа в каква беда бяха изпаднали. Подписа се, нави хартията на руло и я напъха в бутилката.

Затъкна гърлото й с буца смола. Не бързаше. Няколко пъти провери дали я е запушил, както трябва.

След като най-сетне приключи, чу ниското бръмчене на двигател. Този път нямаше как да го сбърка. За една болезнена секунда погледна брат си и изпъна до последно веригата към светлината, процеждаща се през широка пролука в стената — единственият отвор, през който можеше да промуши бутилката.

Вратата се отвори и вътре нахлу плътна сянка, обвита в облак от снежинки.

Тишина.

После се чу шляпване във водата.

Бутилката бе тръгнала на път.