Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (33) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и първа глава

Исабел беше ужасена.

Ужасена от безумното шофиране на Рахил и от пълната си неспособност да я вразуми.

Само двеста-триста метра по-напред се издигаха бариерите до контролните постове на моста над Големия белт, а Рахил нямаше никакво намерение да намали. Вместо с трийсет километра в час, както изискваше ограничението, те летяха със сто и петдесет. Пред тях влакът с Йешуа трополеше през местността и Рахил бе решена да го настигне на всяка цена.

— Намали, Рахил! — извика Исабел, когато пред тях се изправиха платежните терминали. — СПИРАЧКА!

Рахил обаче стискаше волана, сляпа и глуха за околния свят. Искаше единствено да спаси децата си.

Всичко друго бе изгубило значение.

Служителите до пунктовете за тежкотоварни превозни средства размахаха ръце, а няколко автомобила отпред рязко свиха встрани.

После Исабел и Рахил пометоха бариерата с гръм и трясък, парчета от строшената преграда се разхвърчаха встрани и се посипаха по предното стъкло.

Ако старата й таратайка беше по-млада с няколко години или поне в по-добра техническа изправност, в мига на удара пред лицата им щяха да се издуят две въздушни възглавници.

— Повредени са. Искате ли да ги подменим? — беше я попитал автомонтьорът, но тя отказа, защото щеше да й излезе доста солено.

После дълго съжалява за решението си, но ето че сега повредата им спаси живота. Задействането на въздушна възглавница при шофиране с такава скорост е равносилно на сигурна смърт. А сега се отърваха само със силно сплескан радиатор и голяма пукнатина върху предното стъкло, която постепенно се разширяваше.

Навярно в момента всички патрули бяха вдигнати на крак. Полицията сто процента вече бе установила, че автомобил, регистриран на нейно име, е връхлетял върху бариерата по моста над Големия белт.

Исабел въздъхна тежко и набра отново Йешуа.

— Пресичаме моста! Ти къде си?

Той й продиктува джипиес координатите и тя ги свери с показанията на навигацията във форда. Влакът се намираше съвсем наблизо.

— Много съм напрегнат — оплака се Йешуа. — Допускаме голяма грешка.

Исабел се опита да го успокои, доколкото можа, но усилията й не дадоха резултат.

— Обади се, като забележиш светлината — поръча тя и затвори.

 

 

Малко преди 41-ви изход от магистралата видяха влака от лявата си страна. Бисерен наниз от светлини пронизваше тъмнината. Знаеха, че в третия вагон се вози мъж със свито от безпокойство сърце.

Онзи проклетник кога щеше да се свърже с тях?

Исабел притискаше телефона към гърдите си, докато се носеха по отсечката между Халскоу и 40-ия изход. Не видяха никакви сини светлини от полицейски буркани.

— Ченгетата сигурно са завардили пътя при Слеелсе. Бъди сигурна, Рахил. Защо ти трябваше да помиташ бариерата?

— Нали вече виждаш влака? Щяхме да го изпуснем, ако бях намалила и спряла дори за двайсет секунди. Затова минах така!

— Вече не виждам влака — Исабел погледна картата, разгъната върху коленете й. — По дяволите! Жп линията прави завой на север и минава през Слеелсе. Ако похитителят даде светлинен сигнал на Йешуа по отсечката между Форлеу и Слеелсе, каузата ни е обречена, освен ако не отбием ВЕДНАГА!

Исабел се обърна. 40-ият изход се изгуби зад гърба им.

Тя прехапа устни.

— Рахил, ако не греша, Йешуа ще види светлинния сигнал след няколко минути. Преди Слеелсе има три прелеза. Идеално място негодникът да си изчака чувала. Но в момента не можем да слезем от магистралата, защото току-що подминахме най-близкия изход.

Исабел видя, че думите й произведоха ефект върху Рахил. В очите й отново се появи отчаяние. Явно през следващите няколко минути изобщо не искаше да чува звъна на мобилния телефон.

Неочаквано тя натисна спирачката и сви в лентата за принудително спиране.

— Ще дам назад.

Тази жена откачи съвсем, помисли си Исабел, натисна бутона за аварийните светлини и се помъчи да укроти пулса си.

— Изслушай ме, Рахил — подхвана тя, като се опитваше да говори овладяно. — Йешуа ще се справи. Нашето присъствие не е наложително, когато хвърли чувала. Йешуа е съвсем прав. Когато види изненадата в чувала, негодникът сам ще се свърже с нас.

Рахил все едно не я чу. Следваше съвсем различен план и Исабел разбираше нейната целеустременост.

— Ще дам назад — повтори Рахил.

— Недей.

Но тя го направи.

Исабел разкопча предпазния си колан и се обърна. Зад тях прииждаха гъсти колони от автомобилни фарове.

— Откачи ли, Рахил? Ще ни убиеш. Така няма да помогнем на Самуел и Магдалена.

Рахил мълчеше, фордът летеше на заден ход с виещ двигател, а изпод гумите хвърчеше чакъл от банкета. В този миг Исабел забеляза сини светлини по възвишение, отдалечено на четири-петстотин метра.

— СПРИ! — изкрещя тя и Рахил вдигна крака си от газта.

Погледна към светлините и веднага схвана проблема. Скоростите изреваха недоволно, когато тя превключи от задна направо на първа. Само за броени секунди ускориха до сто и петдесет.

— Моли се Йешуа да не се обади с новината, че е хвърлил чувала. Ако минем метър, пак сме в играта. Ще хванеш 38-ия, не 39-ия изход — въздъхна Исабел. — Има голяма опасност на 39-ия да ни причакват полицаи. Отбий по 38-ия, за да хванем междуселския път. Така ще сме по-близо до жп линиите. Оттук чак до Рингсте релсите се отдалечават от шосето.

Исабел отново затегна предпазния колан и през следващите десет километра не отлепи очи от скоростомера. Сините светлини зад гърба им не се движеха с толкова опасна скорост. Съвсем разбираемо.

Когато приближиха 39-ия изход от магистралата към Слеелсе, по шосето зашариха сини светлини. След малко полицейските автомобили от града щяха да преградят пътя.

Уви, опасенията на Исабел се потвърдиха.

— Ще дойдат всеки момент, Рахил. Дай още газ! — извика тя и набра Йешуа. — Къде се намираш в момента?

Йешуа не отговори. Дали защото вече бе хвърлил чувала, или защото се бе случило нещо още по-лошо? Например, похитителят да се е оказал във влака. Досега тази възможност изобщо не бе хрумвала на Исабел. Нима бе възможно цялата история със стробоскопската светлина и искането чувалът да полети от прозореца да е просто хитрина за приспиване на бдителността? Ами ако негодникът вече е взел чувала и е разбрал, че вътре няма пари?

Исабел се извърна и погледна тревожно сака на задната седалка.

Само дано онзи изрод не направи нещо на Йешуа.

Точно когато приближиха 38-ия изход, малко по-нататък в отсрещното платно се мярнаха сини светлини от полицейски автомобили. Докато завиваха рязко по главен път 150, Рахил изобщо не използва спирачката, гумите изсвистяха и фордът едва не се заби в предния автомобил. Ако водачът му не беше свил встрани, за да избегне удара, щяха да се натресат в него.

Исабел усети как по гърба й рукна пот. Жената до нея беше не само безумно отчаяна, а и обезумяла.

— Ще ни пипнат, Рахил. Полицаите ще видят задните ни светлини и ще ни проследят по тях — извика тя.

Рахил поклати глава и почти се залепи за бронята на автомобила отпред, който още не си бе възвърнал баланса от рязката маневра.

— Няма — спокойно отвърна тя и изгаси фаровете.

Рахил постъпи хитро. Добре че автоматичната система на форда за фаровете не работеше.

През задното стъкло на предната кола — само на два-три метра пред тях — се виждаха двамата възрастни пътници. Бурните им жестове изразяваха неописуем ужас.

— Ще завия при първа възможност — каза Рахил.

— И ще включиш фаровете.

— Остави това на мен. Ти следи джипиеса. Кога идва следващата отбивка, която не е задънена? Трябва да слезем от шосето, виждам полицията.

Исабел се обърна. Сигналните светлини наистина премигаха на четири-петстотин метра от главния път.

— Виж табелата! — извика Исабел.

Рахил кимна, фаровете на предния автомобил уловиха пътен знак. „Вебюсьонер“ — пишеше там.

Рахил натисна спирачка и свърна — с изгасени фарове.

— Добре — изключи от скорост и фордът бавно продължи покрай хамбар и други селскостопански сгради. — Ще се скрием тук, за да ни подминат. Обади се пак на Йешуа.

Исабел погледна назад. Отблясъците от сините сигнали светлини на полицейските автомобили придаваха на пейзажа злокобен вид.

Тя набра Йешуа, изпълнена с лоши предчувствия.

— Хвърли ли чувала? — попита тя.

— Не — отвърна той с притеснен глас.

— Има ли нещо, Йешуа? Да не би около теб да има хора?

— Срещу мен седи само един човек, но той работи и си е сложил слушалки. Не ме притеснява. Зле ми е. Непрекъснато се тревожа за децата. Сърцето ми се къса — въздухът не му стигаше от изтощение. Съвсем обяснимо впрочем.

— Успокой се, Йешуа. — Тя знаеше, че на думи е много лесно, но не и на практика. — Още малко и край. Къде се намира в момента влакът? Продиктувай ми координатите.

— В момента излизаме от града — добави той, след като й съобщи исканите данни.

Исабел вече и сама се досещаше за местоположението на влака. Нямаше начин да е далече.

— Наведи се — изкомандва Рахил, докато полицейските коли профучаваха по шосето. Сякаш от такова разстояние имаше опасност да ги забележат.

След малко обаче полицаите щяха да накарат възрастната двойка да отбие и да узнаят, че автомобилът, чийто водач е шофирал повече от безумно, без светлини, неочаквано е свърнал от главния път. И полицейските автомобили също щяха да завият след тях.

— Ей, виждам влака — извика Исабел.

— Къде? — подскочи Рахил.

Исабел посочи на юг — встрани от главния път. На по-добро развитие на нещата не можеха и да се надяват.

— Ето там, долу! Пали!

Рахил включи светлините, за пет секунди вдигна на трета, взе наведнъж двата завоя през селото и неочаквано халогенните конуси от форда пресякоха в далечината светлата верига на влака.

— О, божичко, виждам стробоскопската светлина! — разтърсен извика Йешуа. — О, Господи, опази нас и помилуй!

— Вижда ли сигнала? — попита Рахил, защото и тя бе чула възклицанието на Йешуа.

Исабел кимна, а Рахил леко наведе глава.

— О, Дево Марийо, майка на единородния Син, обгърни ни със свещената Си светлина и ни покажи пътя към великолепието Си. Приеми ни като Свои деца и ни стопли до сърцето Си.

Рахил издиша насъбрания въздух и после си пое дълбоко дъх, докато натискаше газта до дъно.

— След секунди светлината ще е точно пред мен, отварям прозореца — докладва Йешуа. — Оставям телефона на седалката. О, божичко, божичко!

Чу се как Йешуа диша тежко като старец, който бере душа. Необходимостта да изпълнява толкова много заръки и да мисли за толкова много неща едновременно му идваше свръх сили.

Очите на Исабел зашариха трескаво в тъмното. Не виждаше мигащата светлина от стробоскопа. Явно в момента тя се намираше от другата страна на влака.

— По-надолу междуселският път пресича жп линията на две места, Рахил. Сигурно негодникът е минал по нашия път — извика Исабел, докато слушаше как Йешуа се мъчи да провре чувала през прозореца на влака.

— Пускам го — съобщи глухо съпругът на Рахил.

— Къде е той? Виждаш ли го, Йешуа? — попита Исабел.

— Да, виждам колата му — гласът му вече се чуваше по-ясно и отчетливо. — Спрял е точно пред една горичка, където асфалтовият път свива към релсите.

— Погледни през прозореца от другата страна. Рахил ще премига с дългите светлини.

Исабел даде знак на спътницата си, която стоеше наведена напред и се взираше напрегнато в тъмнината зад влака.

— Виждаш ли ни, Йешуа?

— ДА! — извика той. — Виждам ви до моста. Спускате се към мен. Ще се изравните с влака след се…

Той простена и после в слушалката се чу трясък, все едно телефонът падна на пода.

— Виждам стробоскопската светлина — извика Рахил.

Минаха по моста и се спуснаха по тесния междуселски път. От светлината ги деляха само двеста метра.

— Какво прави в момента мъжът, Йешуа? — попита Исабел, но не получи отговор. Навярно, падайки, телефонът се бе изключил.

— Пресвета Божия майко, опрости греховете ми — нареждаше Рахил, докато профучаха покрай няколко къщи, ферма и самотна барака съвсем близо до жп линията.

Фаровете осветиха колата. Стоеше паркирана на завоя стотина метра по-нататък, само на петдесет метра от релсите. Зад колата негодникът ровеше из хвърления чувал. Беше облечен в зимно яке и светли панталони. Ако човек не го познаваше, като нищо щеше да го помисли за заблудил се турист.

Щом дългите светлини на форда го опипаха, той вдигна глава. От такова разстояние изражението му не се виждаше, но навярно през ума му се стрелкаха хиляди мисли. Какво търсят неговите дрехи в този чувал? А може би дори бе успял да види писмото. При всички случаи вече бе установил, че вътре няма пари. А сега чифт ослепителни фарове летяха неудържимо към него с мълниеносна скорост.

— Ще го прегазя — извика Рахил.

Мъжът метна чувала в колата и скочи вътре.

От форда го деляха броени метри, когато гумите на колата му захапаха и го понесоха по шосето, докато двигателят ръмжеше на пълни обороти.

Исабел позна черния мерцедес, който ги подмина близо до селската къща във Ферслеу, докато Рахил повръщаше.

Пътят постепенно навлезе в гъста гора. Ръмженето на мерцедеса отекваше между дърветата. Мерцедесът беше по-нов от форда. Щяха да го изпуснат, пък и нима имаше смисъл да го преследват?

Исабел се извърна към Рахил. Силно съсредоточена, тя стискаше конвулсивно волана. Какво, по дяволите, си въобразяваше, че ще постигне?

— Пази дистанция, Рахил — извика тя. — След малко патрулите ще повикат подкрепление и ще ни помогнат. Ще падне в капана, защото полицаите ще завардят пътя.

— Ало — обади се глас от мобилния телефон в ръката й. Непознат мъжки глас.

— Да — погледът на Исабел стоеше прикован към шеметно отдалечаващите се червени фарове отпред, но цялото й същество се бе съсредоточило върху този глас. Горчивият й житейски опит я беше научил да очаква винаги нещо лошо. Защо се обажда друг човек, а не Йешуа? — Кой сте вие? — попита троснато тя. — Съучастник на онзи изрод ли?

— Извинете, но нямам представа за какво говорите. Вие ли разговаряхте преди малко със собственика на този телефон?

Исабел усети как по челото й избива ледена пот.

— Да, аз.

Рахил се размърда неспокойно зад волана.

„Какво става?“ — излъчваше позата й, докато тя направляваше форда по тесния асфалтов път, а мерцедесът трупаше все по-голяма преднина.

— Опасявам се, че имам лоша новина. Човекът припадна — съобщи непознатият.

— Какво? Откъде знаете?

— Пътувахме в едно купе. Аз работех, когато се случи. Моите съболезнования, но вашият близък почина.

— Ей, Исабел! — извика Рахил. — Какво става? С кого говориш?

— Благодаря ви — отрони Исабел и затвори.

Погледна Рахил, после дърветата, надвиснали на форда, сливащи се в сива стена заради високата скорост. Ако от гората изскочеше елен или гумите поднесяха по окапалите листа, колата ставаше неуправляема. И най-слабото подхлъзване можеше да им коства живота. Как тогава да съобщи на Рахил трагичната вест? Ами ако Рахил изгуби контрол? Преди секунди съпругът й бе издъхнал, а тя шофираше като бясна в пълен мрак.

През живота си Исабел бе изпадала в депресии неведнъж. Самотата неизменно я съпровождаше като надвиснала сянка и през потискащите зимни вечери угнетителни мисли често вземаха връх. В момента обаче Исабел не изпитваше депресия. Сега, когато жаждата за мъст огъваше раменете й, когато се чувстваше отговорна за живота на двама подрастващи, когато техният похитител, олицетворение на Сатаната, се носеше пред тях с главозамайваща скорост, Исабел усещаше прилив на желание за живот. Независимо колко страховит е светът наоколо, тя знаеше, че е способна да намери своето място под слънцето.

Под въпрос оставаше обаче дали същото важи и за Рахил.

— Кажи ми какво става, Исабел!

— Мъжът ти май е колабирал — Исабел не намери по-щадящ израз.

Ала Рахил усети, че във въздуха витае нещо недоизказано.

— Мъртъв ли е? — извика тя. — О, Господи, искам да знам истината, Исабел! Йешуа мъртъв ли е?

— Не знам.

— ВЕДНАГА ми кажи истината, чуваш ли? Иначе… — в очите й се появи налудничав блясък и колата започна да лъкатуши.

Исабел посегна към ръката й, но не я докосна.

— Гледай пътя, Рахил. В момента мисли само за децата си.

При тези думи Рахил се разтрепери цялата.

— НЕЕЕЕ! — изкрещя тя. — Не, не може да е истина. О, Божия Майко, кажи, че не е вярно.

Стисна волана, докато хлипаше, а от устата й потече слюнка. За миг Исабел помисли, че Рахил ще спре и ще се откаже от преследването, но Рахил, противно на очакванията й, се облегна рязко назад и натисна с всичка сила газта.

„Линебер Люнге“ — извести табела, покрай която прелетяха, но Рахил не намали. Пътят описа дъга край скупчените къщи, после пак навлезе в гора. Виждаше се, че негодникът пред тях се чувства притиснат. На един от завоите мерцедесът се разклати.

— Марийо, Божия майко, прости ми, че ще наруша петата заповед, но ще убия този човек в името на благородна кауза — извика Рахил.

— Полудя ли? Караш с двеста, Рахил! Ще убиеш нас! — кресна Исабел и се поколеба дали да не дръпне ключа от контакта.

„Ако го направя, воланът ще се заключи“ — съобрази навреме тя. Вкопчи се в седалката и се приготви за най-лошото.

При първия сблъсък с мерцедеса главата на Исабел се отметна напред и после рязко назад. Мерцедесът обаче се задържа върху платното.

— Така значи — извика Рахил зад волана. — Щом това не го усети, ще опитаме друго, проклетнико.

И тя се удари в задната му броня толкова силно, че предният капак на форда се смачка. Този път Исабел стегна мускулите на тила си и главата й не се отметна, но предпазният колан се впи болезнено в гръдния й кош.

— СПРИ НАЙ-НАКРАЯ! — заповяда тя.

Рахил изобщо не чуваше. Беше потънала в свой собствен свят. Мерцедесът отпред заора в банкета и поднесе, но по-нататък, по участък от пътя, осветен от лампите на голяма ферма, шофьорът успя да изправи траекторията на движение.

После се случи фаталното.

В мига, когато Рахил отново се канеше да удари задницата на мерцедеса, водачът му рязко зави в лявото платно и удари спирачки. Чу се пронизителен вой на гуми.

Фордът отлетя напред и изведнъж се озова в ролята на преследван.

Исабел забеляза, че Рахил изпадна в паника. Внезапно усетиха с пълна сила колко шеметно летят, защото досега движещият се пред тях мерцедес бе убивал част от скоростта при сблъсъците. Предните колела поднесоха настрани, Рахил изправи волана, намали малко, в същия миг чуха хрущене на смачкващ се метал и Рахил инстинктивно натисна спирачката.

Исабел обърна ужасено глава към строшения страничен прозорец и издънената задна врата, влязла наполовина в задната седалка. Мерцедесът ги удари отново, този път отзад. Долната част от лицето на негодника беше в сянка, но очите се виждаха ясно. Над тях се спускаше озарението от полученото прозрение. Сякаш всички парченца се бяха подредили в мозайката.

Случи се точно онова, което не биваше да допускат.

При третия сблъсък Рахил изгуби контрол над колата. После всичко изчезна в болка, докато пред очите им прелитаха картини от мрачната околност.

В един момент всичко утихна. Исабел установи, че виси с главата надолу, пристегната от предпазния колан. До нея Рахил не даваше признаци на живот. Стволът на волана се губеше под окървавеното й тяло.

Исабел се опита да се раздвижи, но тялото не я слушаше. Изкашля се и видя как от ноздрите и устата й потече кръв.

„Странно, не изпитвам болка“ — мина й през ума и в следващия миг цялото й тяло се загърчи в непоносима агония. Идеше й да крещи, но не можеше. „Умирам“ — помисли си тя и изхрачи още кръв.

Видя как сянка приближава колата. Човекът вървеше отмерено и решително по парчетата стъкло. Не идваше с добри намерения.

Исабел се опита да го фокусира, но кръвта, която се стичаше от устата и носа й, я заслепяваше. Премигна няколко пъти. Все едно под клепачите й имаше шкурка.

Чак когато той дойде съвсем близо, за да чуят какво казва, Исабел видя металния предмет в ръцете му.

— Исабел… най-малко теб очаквах да видя днес. Защо ти трябваше да се месиш? Виж сега докъде се докара.

Той коленичи и надникна през страничния прозорец, най-вероятно за да прецени как да й нанесе смъртоносния удар. Тя се опита да извърне лице, за да го види по-ясно, но мускулите й не се подчиниха.

— И други хора те познават — изхъхри тя и усети ужасна стрелкаща болка в челюстта.

— Никой не ме познава — усмихна се той.

Той заобиколи предницата на колата и огледа тялото на Рахил от другата страна.

— Супер. Вече е бита карта. А можеше да стане опасна.

Неочаквано той се изправи. Исабел чу вой на сирени. По панталона му зашариха сини отблясъци. Той отстъпи назад.

После клепачите на Исабел се отпуснаха.