Сандра Браун
Ужилване (8)

Седма глава

— Е? — поиска да знае Шоу.

— Какво?

Държейки в двата края парченцето хартия пред лицето на Джорди Бенет, той го опъна, така че тя да вижда добре какво е написано на него.

— Телефонен номер. Местен телефонен код.

— Това е било в джоба ми? — Тя премести поглед от хартийката към очите му. — Изобщо не съм знаела.

Той разкопча горния джоб на ризата си и пъхна листчето вътре.

— Точно така. И онзи мухльо в бара е бил напълно непознат.

— Да.

— Не си се възмутила, когато този непознат е започнал да ти разтрива задника.

— Не исках да правя сцени.

— Ти направи сцена, когато влезе на това място.

— Казах му да си дръпне ръката от мен, иначе ще си изпати. Не знаех, че е пъхнал нещо в джоба ми.

— Колко удобно, че вече е имал написан номера. Сякаш е знаел, че ще бъдеш там и е планирал тайно да ти го подхвърли.

— Казах ти, нямам нищо общо с това.

— Следващото, което ще ми кажеш, е, че си била редовна клиентка, че ходиш там всяка вечер за чаша бяло вино. — Когато тя не отговори веднага, той наклони глава. — Е? Прекрачвала ли си прага на това място преди? Минавала ли си някога покрай него?

Тя не каза нищо.

— Така си и помислих. — Той стисна пръсти около лакътя й и я побутна напред. — Но тази вечер отиде там и позволи на онзи задник да те опипва.

— Именно. Беше задник. Защо ще искам телефонния му номер?

Той спря рязко и я погледна.

— Не съм казвал, че е неговият.

Дъхът й спря. Те се гледаха един друг няколко мига, след това тя примига няколко пъти и каза:

— На кого друг може да е?

Той се наведе и прошепна:

— Ти ми кажи, Джорди.

Тя вдигна очи, но не трепна от това. Всъщност очите й се присвиха.

— Откъде ти и партньорът ти знаехте, че ще бъда в онзи бар тази вечер?

Шоу се отпусна.

— Не знаехме. Истина е, бяхме адски шокирани, когато те видяхме да влизаш. Мечтаех си за едно разтърсващо порно по платения канал в мотела, последвано от хубав нощен сън. В този момент се появяваш ти. Отменяш план „А“. Имаме нужда от план „Б“. Така че трябва да преценя ситуацията. Междувременно Мики провежда телефонен разговор и казва: „Да я очистим“. „Тук? Сега?“ — питам аз. „Тук. Сега“ — отговаря той. Нямах избор, освен да се съглася. Донякъде.

Той я изчака да го смели и продължи:

— Но не прави грешката да си мислиш, че пронизвайки с куршум тлъстия му мозък, съм спасил кожата ти. Спасих моята. Докато с Мики вървяхме към теб, ми светна, че когато той напусне паркинга, ще има два трупа на земята, и че единият ще бъде моят.

Той се приближи към нея.

— Така че, Джорди, виждаш защо е толкова важно за мен да знам какво правеше на онова място тази вечер точно по това време, защото на мен ми се вижда като нагласено.

Устните й се разтвориха, но каквото и да възнамеряваше да каже, остана неизречено. Накрая промълви:

— Не съм участвала в нищо нагласено, което да е свързано с теб. Дори не знам името ти.

— Шоу Кинард. Приятно ми е да се запознаем. Защо беше в онзи бар?

— Просто ми хрумна.

— Глупости.

— Отбих се за едно питие.

— На място, където и мъртва не могат да те замъкнат. Играта на думи не беше нарочно. Та, кой те изпрати там?

— Никой.

— Някой го е направил.

Тя си пое дълбоко въздух и отметна косата си назад.

— Добре. Да допуснем. Твоята роля каква беше?

— Да поема вината за убийството ти. Мики дори ми каза да ти грабна чантата, да изглежда сякаш обирът се е осуетил и да не може да бъде свързано с никой друг.

— Това би изисквало доста сложна постановка. Той не би могъл…

— Напротив. Направи го. Беше професионалист, добре познат на ченгетата, но никога не е бил съден. Един от редовните му номера да се измъква чист, беше да обвинява умрелия.

Тя помълча малко, след това каза:

— Не знам нищо за него, нито за репутацията или постановките му. Ти си параноичен.

— Адски си права. — Той произнесе това с нисък, напрегнат глас, който остави думите да вибрират между тях. — Така. За последен път. Кой те изпрати там тази вечер?

Погледът й се сведе към джоба на ризата му, където беше пъхнал листчето с телефонния номер, след това извърна глава.

— Никой. Не знам за какво говориш.

— Лъжеш най-безсрамно. Но няма да си губя времето да се мъча да изкопча истината от теб тук. — Той я хвана отново за лакътя и я бутна към колата.

Тя изглеждаше облекчена, че не е вързана, поне засега, и прояви повече покорство. Но когато стигнаха колата и той събра ръцете й, тя го погледна.

— Моля те, недей. Боли.

— Вината е твоя. Престани да се дърпаш. — Той я обърна с гръб към себе си и преди да я върже, каза: — Само за да ти покажа, че мога да бъда и мил… — И уви китките й с друг шал, преди да я стегне.

Тя не му благодари, нито оцени жеста. Вместо това се дръпна от него, когато я остави на задната седалка. Седеше, вперила очи напред, докато той разкопчаваше сандалите й и връзваше глезените й с първия шал.

Приключил с това, той отиде до багажника и извади бутилка с вода.

— Не е студена, но си е течност.

— Няма нужда.

— Ще се дехидратираш.

— Колкото по-скоро умра, толкова по-скоро ще си получиш парите.

— Така си е. Но умирането от жажда отнема много време.

Той докосна устните й с ръба на бутилката и когато тя продължи да отказва да пие, й каза:

— Това е болезнен начин за изпробване, но прави каквото искаш. — Наклони бутилката към устата си и я пресуши, после избърса мократа си брадичка с опакото на ръката си. Хвана я, че гледа белега му. — Какво?

— Нищо.

— Паднах от колелото, когато бях малък.

Красноречивият поглед, с който го изгледа, показваше, че е наясно, че той лъже. Белегът беше прекалено скорошен, за да е причинен от детска злополука.

— Боли ли те главата? — попита той.

— Не.

Той прокара два пръста през косата й отстрани на главата и изследва скалпа й. Когато откри малка бучка, тя примига.

— Защо лъжеш? Имам адвил.

— Не, благодаря.

— Виж, казах ти, че мъчението не е част от това изпълнение. Така че, по дяволите…

— Не. Благодаря.

— Хубаво.

Той се върна до багажника, хвърли празната бутилка в него, затвори го и се върна при нея.

— Лягай.

— Ще седя.

— Ще ти е по-удобно да си легнала, вместо седнала с вързаните отзад ръце.

Тя обърна глава настрани, отхвърляйки презрително предложението му.

— Този път не ти давам избор, Джорди. Или лягаш, или ти връзвам краката към дръжката на вратата, което няма да ти позволи да седнеш.

— Върви по дяволите.

— Вече бях.

Той тъкмо се канеше да я накара да легне насила, когато внезапно се поколеба и вместо това сложи показалеца си в средата на челото й и го прокара по упорития й профил спускайки се надолу по носа и брадичката, оставяйки ръката си да падне.

— Трябва да кажа, че се възхищавам на дързостта ти. Би могла да ревеш и да се молиш.

— Никога няма да се моля за живота си.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

— Ще бъдеш разочарован.

Той остави да минат няколко секунди, преди да произнесе:

— А може би няма. Да вика и да се моли, е по-скоро в стила на брат ти. Той се съгласява бързо, нали?

Тя го стрелна бързо с поглед.

Той прихна.

— Това явно докосна оголен нерв. — Като се хилеше от удоволствие, той й направи знак да легне на седалката. — Не ме карай да те връзвам.

Тя го изгледа презрително, но все пак легна. Той затвори вратата, отиде на шофьорското място и излезе на заден ход на магистралата.

Не последва размяна на реплики, но той можеше да усети как гневът й тлее. Накрая, когато погледна в пролуката между седалката, я видя, че спи. Или спеше, или се правеше на заспала.

Позволявайки й да отиде зад дървото да се облекчи не беше кавалерски жест. А тест, който тя беше минала.

Той знаеше прекрасно, че онзи селяндур с черепа на тениската си не е бил за нея нищо повече от досадник. Ако беше от значение за нея, тя щеше да запомни номера, който бе пъхнал в джоба й и след това да се отърве от доказателството, вероятно още преди да напусне бара, но ако не тогава, то със сигурност, докато беше извън полезрението му зад онова дърво. Което тя не бе направила.

Беше решил, че ако повдигне въпроса, ако я обсипе с въпроси за онзи мъж и телефонния му номер, накрая ще я пречупи и ще научи какво е търсила в бара тази вечер. Защото знаеше, по дяволите, че това не е било случайно.

* * *

С изгрева на слънцето той напусна магистралата и сви по друг страничен път, почти толкова разбит, колкото и първия. Спря колата, излезе и отвори багажника.

Извади това, което му трябваше, и докато отиде до нейната врата, Джорди Бенет вече се опитваше да се изправи седнала. Пресегна се да й помогне, но тя отказа:

— Мога и сама.

— Може би, но ми губиш времето.

Той сложи ръка на рамото й и я повдигна, което я накара да го изгледа възмутено. В следващия момент обаче забеляза сгънатия на четири шал, който той развяваше.

— Колко такива имаш?

— Вървят по дванайсет в опаковка.

— За какво ти е този?

Той подпря крак на прага на вратата и използва вдигнатото си коляно като платформа, на която да сгъне шала в триъгълник, след това прегъна средната му част напред няколко пъти, докато се образува лента с приблизителна ширина от десет сантиметра.

— Превръзка за очи.

— Какво?

— Прев…

— Ще я слагаш върху очите ми? Защо?

Той я изгледа така, сякаш му беше задала най-тъпия въпрос.

— За да не мога да гледам, когато ме застрелваш? — Гласът й изтъня от паника. Само следа, но доловима.

— Обърни си главата — каза той.

— Не.

— Няма да гледаш стрелкови взвод, Джорди. Просто не искам да видиш къде отиваме.

— Нямам никаква представа къде сме, а още по-малко — къде отиваме. Не знам дори посоката…

— Обърни си главата!

— Не мога да виждам нищо, когато лежа. Затова настояваше да съм легнала на седалката, нали? За да не виждам пътните знаци и табели? Единственото нещо, което мога да видя през прозореца, е небето.

— Което беше чудесно, докато беше тъмно. Но сега се разсъмва.

— Няма да съм в състояние да видя нищо.

— Да, ако си с превръзка на очите. А сега обърни глава, за да мога да я завържа.

— Ще трябва да го направиш насила.

— Това ли искаш?

Тя не помръдна.

— По дяволите — изруга той. — Беше дълга нощ. Изморен съм от тези глупости.

— А аз съм изморена от теб. — Гласът й прекъсваше. — Защо най-после не приключиш с това. Панела няма да знае кога… — Тя млъкна, когато осъзна, че е изтърсила името.

То увисна, звуковата вълна за миг се спря между тях. С бавно движение Шоу се наведе.

— Виж ти! — Той го произнесе меко, но достатъчно натъртено, за да усети тя дъха му срещу лицето си. — По-рано ме попита кой е наел Мики и мен да те убием. Защо се правеше на глупава, при положение че знаеше, че е Били Панела?

Когато тя не отговори, той хвана брадичката й и натисна главата й назад така, че очите й да гледат право в него.

— Знаеш ли къде е той, Джорди?

— Откъде да знам?

— Адски добър въпрос.

— Никой не знае. Той изчезна. Никой не го е виждал, нито чувал…

— Мики го е чувал.

Това за миг я обърка, след това тя каза:

— Не и аз, във всеки случай. Аз съм последният човек, с когото би се свързал.

— И нямаш никаква представа къде се намира?

— Никаква.

— Тогава защо искаше да плати двеста хиляди да те пъхне във фризера?

— Можеш да го попиташ лично, когато предоговаряш сделката си. Но ако той си мисли, че знам нещо за нещо, напразно си дава парите да ме убиват.

— Ами брат ти Джош? Той има ли представа къде е Панела?

Сините й очи блестяха от гняв, безсилие, вероятно страх, цяла палитра силни емоции, но тя не вербализира никоя от тях, може би боейки се, че може да изпусне друга информация.

Той я подкани със студена усмивка:

— Да не си глътна езика?

— Съвсем не. Мога да произнеса ясно: върви по дяволите.

Те се гледаха гневно известно време, след това той изсумтя:

— Интересно. — Тя не го попита кое е толкова интересно, но той продължи, сякаш го беше направила: — Вчера сутринта, когато с Мики напускахме града, той посочи един билборд на автострадата.

Лицето й остана равнодушно.

— Нещо, което не би могло да се пропусне. „Екстраваганза“ беше изписано с блестящи букви, зад буквата „Е“ избухваше искрящ фойерверк. А най-отдолу на табелата стоеше името ти.

Даде й време да коментира. Тя не го направи.

— Сега, след като брат ти е беглец от закона и…

— Джош не е признал, че е извършил престъпление, нито е бил обвинен в такова.

— … човек би допуснал, че ти, голямата му сестра, ще искаш да не привличаш внимание. Може би да се преместиш някъде, където не те познават, или да промениш името си, за да не те свързват с него. — Той понижи глас почти до шепот: — Но ти не го направи, Джорди. Изтипоса името си на билборд, така че цял свят да го вижда.

— Каква връзка има това?

— Или… и тук вече става интересно.

— Хайде, чакам.

— Или — натърти той — онзи билборд е декларация, че си самостоятелна жена, която няма нищо общо с Джош и неговите престъпления.

— Или?

— Или е твоят начин да покажеш на всички среден пръст. Да им кажеш да мислят каквото си искат за малкия ти брат. Ти не се срамуваш от него. Ще си останеш лоялна, непоколебима и предана, независимо от всичко. — Той изчака малко. — Дистанцираш ли се от Джош, или обявяваш, че той винаги ще има твоята обич и подкрепа, че ще си винаги готова да му помогнеш, ако някога има нужда от теб? Кое от двете, Джорди?

— За теб какво значение има?

— Няма — отвърна той. — Но очевидно има за Били Панела.