Сандра Браун
Ужилване (31)

Тридесета глава

Джорди притисна контрабандния телефон към ухото си и седна на ръба на леглото. Погледна виновно към вратата на дневната и заговори шепнешком:

— Джош? Как…

— Гледаш ли телевизия? Чу ли?

— Какво? Какво да чуя? Откъде знаеш, че съм на този телефон?

— Не знаех. Само се надявах. В „Екстраваганза“ ли си?

— Не. ФБР ме държат в един хотел. Но позволиха да ми донесат служебната поща…

— Включи телевизора.

— Джош, къде си? Добре ли си?

— Включи телевизора! Щом си в хотел, значи имаш телевизор. Включи го.

— Защо?

Той издаде нетърпелив звук, примесен с паника.

— Включи. Телевизора.

Тя се пресегна за дистанционното на нощното шкафче.

— Добре. Включен е.

Той й каза на кой канал да отиде. Докато прехвърляше дразнещото меню с характерните за хотелите телевизии, тя каза:

— Толкова се притеснявах, Джош. Не трябваше да бягаш. Добре ли си?

— Не, не съм добре. Особено след това.

— След кое?

— Той ще ме убие!

— Кой?

— Ти кой мислиш? — попита той с писклив глас.

Тя разпозна симптомите. Той беше в паника.

— Джош, слушай, моля те. Ти си в ужасна беда.

— Добре че каза, защото не знаех, Шерлок.

Тя стисна здраво устни, за да не му се сопне.

— Ще ти помогна. Знаеш, че ще го направя. Но първо трябва да се успокоиш…

— Да се успокоя? Да се успокоя? Той е тук! Знам го. И ще ме убие.

Пророчествата за Страшния съд, който го очаква, се лееха в дясното й ухо, докато с другото се напрягаше да чуе какво говорят по телевизията и да сглоби парченцата от историята, която бе извадила брат й от равновесие.

— Гледаш ли? — попита той.

— Да. — На екрана се появи снимка на млад мъж, изненадвайки Джорди с приликата. На снимката той нямаше козя брадичка, но тя разпозна безочливата усмивка мигновено. Досега дори не знаеше името му.

— Той беше снощи в бара. Заговори ме.

— Ох, знам за всичко това — каза Джош. — Показаха го по телевизията снощи, издрънка на един репортер за малкия ви разговор.

— За щастие съм пропуснал това.

— Говореше, че сте си поделили питие…

— Не сме поделяли…

— Хвалеше се, че „бил на косъм от смъртта“. Ако репортерите са били точни, върнал се е снощи в бара, разказвайки отново историята.

— Тогава какво? Извлякъл е своите петнайсет минути слава. Няма причина да се паникьосваш…

— Нямаше да се паникьосвам, ако не беше мъртъв!

Сърцето й подскочи.

— Какво?

— Убит, Джорди. Ликвидиран. Помислих, че гледаш телевизия.

— Гледам. Аз…

— Намерен е прострелян в главата. Случило се е, след като е напуснал бара, където е имал публика, докато се е перчел как се е запознал с теб. Сега разбираш ли защо съм паникьосан?

На екрана сега показваха пикап. Предното му стъкло беше опръскано с кръв. Беше в гориста местност, сцената на местопрестъплението беше оградена с полицейска лента, наоколо се виждаха полицейски коли и униформени мъже.

— Това е ужасно — прошепна тя. — Но сигурно се е скарал с някого снощи. Сигурна съм, че убийството му няма нищо общо с мен.

— Ти глупава ли си? — извика Джош.

— Как може това да е свързано с мен?

— Преди да ти звънна, разпитваха онзи космат, татуиран барман. Той каза, че Ройс Шърман се държал като важна клечка, хвалел се с ролята, която изиграл в случая Панела/Бенет. Точно така се изразил.

— Но то си е точно така.

— Не ми казвай, че убийството му няма нищо общо с теб. С нас. — Той издаде задавен звук. — Никога няма да мога да избягам от него, нали?

— От Панела ли?

— Разбира се, че от Панела! От кой друг, според теб?

— Моля те, успокой се. Кажи ми къде си. Ще дойда…

— Не!

— Джош, не можеш да избягаш от властите.

— Вече го направих. Не ме е страх от тях. А от Панела. Разбираш ли какво имам предвид? — Без да я изчака да отговори, той продължи: — Не мисля, че някога е напускал страната. Според мен се е криел наоколо, чакайки ме да…

— Да направиш нещо откачено, като например да избягаш от мястото, където са те скрили като защитен свидетел?

— Знаех го! Знаех си, че ще застанеш на тяхна страна.

— По дяволите Джош, на твоя страна съм!

— Сигурно си бясна, защото съм казал на Уайли за Коста Рика. Наложи се, Джорди. Не казах нищо лошо за теб. Само че си ходила с Панела.

Тя се въздържа да изтъкне каква вреда би могло да донесе това. Хрумна й също така, че макар това да беше първият път, в който говореха от месеци насам, Джош не я попита как е. Знаейки добре изпитанията, през които беше преминала тази седмица заради него, той не се извини, нито изрази загриженост за нейното положение. Не че беше нещо неочаквано. Но я заболя.

Възможно най-спокойно тя каза:

— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш къде си.

— Няма начин. Панела е наблизо. Чувствам го. Сигурно те наблюдава. Ако ти кажа къде съм, ще го доведеш право при мен. Той никога няма да се откаже. Познавам го. Няма да спре да ме търси, докато не ме види мъртъв.

— Това са параноични приказки, Джош. Били Панела е на хиляди мили.

— Не. Тук е. Той уби онзи мъж снощи.

— Това е нелепо.

— Не, не е.

Тя си го представи как клати глава като твърдоглаво дете, зачервен и неотстъпчив, неподдаващ се на убеждаване.

— Този тъп селяндур попречи на плана на Панела да те убие. Още по-лошо: раздрънка се за това снощи. Барманът каза, че си приписвал заслугата, че си жива. Панела е приел това за лична обида. Не би оставил това току-така.

По телевизията репортерът се опитваше да изкопчи звук от заместник-шериф Мороу. Той си пробиваше път през навалицата, без да казва нищо, освен: „Без коментар“.

Непоколебимият репортер се обърна към камерата и произнесе:

— Макар властите да се въздържат от оповестяване на подробности за убийството, неназован източник ни съобщи, че Ройс Шърман е бил убит в стил „екзекуция“ с един изстрел.

В ума на Джорди започна да се промъква съмнение, че Джош може би все пак не пресилва чак толкова. Онова, което говореше, се доближаваше неприятно много до предупрежденията на Шоу. „Не можеш да предпазиш брат си от Панела“.

Въпреки това тя побърза да пропъди мисълта, че Панела е наблизо и сам извършва убийства, вместо да наеме професионалисти. Мисълта бе прекалено плашеща, за да я приеме. Освен това, всеки път, когато брат й имаше подобен срив, един от тях трябваше да остане спокоен и рационален. Тя каза:

— Добре, да предположим, че Панела никога не е напускал САЩ. Защо му е да обръща внимание на перченето на някакъв самохвалко, че е говорил с мен? Би трябвало да има по-важни неща, които да го тревожат.

— Точно така. Аз. Кара мен да се тревожа. Това се опитвам да ти кажа. Кани се да ме убие!

— Ако толкова се страхуваш от него, Джош, предай се!

— Ще ме тикнат в затвор и ще хвърлят ключовете.

— От кое повече се страхуваш? — попита тя ядосано. — От затвора или от Били Панела? — Направо го виждаше как хапе ъгълчето на долната си устна. Поне вече не крещеше. Тя се окопити и започна да го увещава: — Джош, сам се поставяш в безизходна ситуация. Играеш с двата края срещу средата и губиш, оставяйки си само два избора. Предай се, иначе ще продължиш да живееш в страх от Панела, докато или той, или някой наемен убиец те открие. Очевидно най-добрата ти опция е да се предадеш на властите.

— И да бъда наказан за неща, за които не съм виновен?

— Виновен си.

— Искаш ме мъртъв, а? Надяваш се да умра. Искаш завинаги да изляза от живота ти. Винаги си го искала.

Тя наведе глава и разтърка челото си, където пулсираше болката.

— Не говори такива неща. Знаеш, че не са истина.

— Когато Панела ме докопа, когато ме намерят с куршум в главата, най-после ще получиш, каквото искаш — да се отървеш от мен!

След тези думи телефонът млъкна.

* * *

След като Шоу пусна бомбата в офиса на Мороу, нещата се развиха бързо.

Мороу започна да преглежда отговорите, които Линда бе дала на двамата детективи, които я бяха разпитвали по-рано. Крясъците на баща й се чуваха в цялата сграда, обвиняваше я публично във всички смъртни грехове, за които щяла да бъде наказана в ада.

Ако Шоу имаше силата да фрасне този развилнял се кучи син, щеше да го стори. Но едва му стигаше енергията да се движи към колата на Уайли и Хикъм. Той свали горещата като ада качулка и тъмните очила, и се стовари изтощен върху задната седалка.

Беше изчезнал от поглед тъкмо навреме. Още не бяха напуснали паркинга, когато пристигнаха два новинарски вана, и, очевидно бързайки, спряха пред самия вход.

— Мамка му — изруга Хикъм.

— Беше въпрос на време — каза Уайли. — Две убийства в един и същи бар в пущинака в рамките на няколко дни? Трябваше да правят новини, дори ако се докажеше, че е случайно съвпадение.

— Мороу заплаши, че лично ще одере и филетира онзи, който е издал името на момичето на медиите — каза Шоу. — Но ето че е станало.

— Мороу трябваше да накара хората си да охраняват къщата й — каза Уайли.

Шоу беше спокоен само до известна степен. Вярваше на Мороу, но си спомняше немарливото наблюдение над Джорди.

— Наистина ще се обърне на цирк, ако името на Панела се окаже свързано с престъплението — каза Хикъм.

— Мороу ще държи тези предположения далеч от медиите — успокои го Уайли.

— Освен ако не са предположения — подхвърли Шоу.

Уайли се замисли над думите му.

— Плашещо е, като си помислиш, че може да е в района. Но ще излъжа, ако се престоря, че не съм мъничко доволен. Иска ми се да пипна негодника, без да се налага да ходя до края на нищото, за да го намеря. — Той погледна Хикъм: — Уведоми ли маршалската служба?

— Направо ги надървих.

Уайли се усмихна и загледа репортерите и операторите, които нахлуваха през вратата на офиса на шерифа.

— Не ми се искаше да оставяме Мороу сам да се пече на този огън.

— Ще се справи. Той е железен — каза Шоу, докато разтъркваше очите си. Никога не се беше чувствал толкова уморен.

Сякаш прочел мислите му, Уайли каза:

— Трябва да се върнеш в болницата.

Шоу свали ръката си.

— Как ли пък не. Трябва да преместим Джорди Бенет в сигурна къща.

— Не се нуждаем от помощта ти — обади се Хикъм.

— Не съм казал, че се нуждаете.

— Можем да се справим и без теб.

— Можете, но няма да се справите.

Хикъм сви рамене.

— Хубаво. Погребението ще е твое.

— Иска ти се.

— Хей, я стига — сопна се Уайли. — Двамата се дразните повече и от децата ми.

През последните петнайсет минути Хикъм изглеждаше бесен. Той избра сега да се обади, като говореше на Уайли, сякаш Шоу не беше там:

— Онова училищно представление, което той разигра, си беше по същество незаконен разпит. Нищо, което Линда Мийкър каза, не може да бъде използвано в съда.

— Не беше незаконен — намеси се Шоу. — Дори не беше разпит. Не съм й задал и един въпрос. Нито един. Не съм повел аз разговора, а тя. Единственото, което правех, беше да слушам. — Той погледна Хикъм в огледалото за обратно виждане и вдигна вежди, канейки го да го опровергае.

Хикъм каза:

— Много лошо, че тази обезоръжаваща тактика не е проработила върху Джорди Бенет. Нито свинските опашки и връзването на очите. Трийсет и шест часа с нея, и не получи нищо.

Шоу отпусна глава на облегалката и затвори очи.

— Тя просто нямаше нищо за казване.

— Освен ако не броим тропическата й ваканция с Панела.

Шоу отвори очи и вдигна глава достатъчно високо, за да срещне самодоволния поглед на Хикъм в огледалото. От усилието му прилоша.

— Уайли? — Другият агент се обърна и го погледна. — За какво говори този Бързак?

Шоу слуша цели пет минути. Това, което чу, обаче, не му хареса. Уайли завърши с думите:

— Тя не може да отрече, че е била с него там, но твърди, че не знае нищо за парите, които брат й е депозирал, нито за плановете на Панела да се върне за тях.

— Така че виждаш — каза Хикъм, — при преместването й не сме сигурни какво предотвратяваме. Друг опит за отнемане на живота й? Или романтично рандеву с Панела?

Но единственото, което Шоу чуваше в съзнанието си, беше: „Да ме вземат мътните“!

Той се сдържа да не отговори на предизвикателството на Хикъм. Не каза и дума, само отпусна глава на облегалката и затвори очи.

* * *

Джо Уайли се обади на Гуен Сондърс от хотелското лоби, за да предупреди, че се качват нагоре. Джорди седеше на дивана в дневната, когато Гуен отключи и те влязоха. Уайли беше пръв, следван от Хикъм.

Зад него вървеше Шоу, когото не очакваше да види.

Когато очите им се срещнаха, връзката беше наелектризираща, гняв и враждебност се извиха в ярка дъга между тях. Но заради цялата свирепост в погледа си Шоу изглеждаше като вампир, с трескаво горящи очи, с отпуснати надолу рамене и несигурни стъпки.

Джо Уайли му посочи един стол:

— Седни, преди да си се строполил. — После се обърна към Джорди и Гуен: — Носим неприятни новини.

— Чухме за това — каза Гуен. — Джорди си почиваше в спалнята и е гледала историята за убийството на Ройс Шърман по телевизията.

— Ужасно е — каза Джорди, — но не вярвам, че има нещо общо с мен.

— Надявахме се да е случайно съвпадение, но отидохме до Тобаяс да проверим. — Уайли посочи с брадичка към Шоу. — Той говори с момичето, което е било с Шърман, когато са го застреляли. То спомена нещо, от което ни увиснаха ченетата. Убиецът е говорил през електроларинкс.

Джорди си пое рязко въздух и го изпусна бавно.

— Значи е бил Панела?

Тримата мъже я бяха наблюдавали внимателно, за да преценят реакцията й, и тя можеше да каже, че са шокирани от примирението зад нейното твърдение.

Хикъм се окопити пръв:

— Не сте изненадана?

— Не чак толкова много. Ей сега се връщам.

Тя стана от дивана, отиде в спалнята си и извади мобилния телефон, който беше скрила между матраците, докато реши какво да прави с него. Тази нова информация я бе накарала да вземе решение. Върна се в дневната и им обясни как телефонът се е озовал при нея.

— Джош знае, че проверявам всички отпечатани материали, преди да ги изпратим на клиента. Не му е било трудно да допусне, че кашонът с покани накрая ще попадне в моите ръце.

— Ами ако някой друг беше отговорил, когато е позвънил? — попита Хикъм.

— Щеше да затвори, предполагам. Или ако никога не му потрябва, нямаше да го използва и завинаги щеше да си остане загадка как се е озовал в кашона. Когато е чул за Ройс Шърман, той се паникьосал и ми звънна. Сигурен е, че Панела е убил Шърман и се страхува, че ще е следващият.

Хикъм взе телефона от нея и го включи.

Докато чакаха да се зареди, тя им предаде разговора си с Джош. Разказът й беше изпъстрен с въпроси от Уайли и Хикъм, които я разпитваха кога е щяла да им каже за телефона и за разговора.

— Признавам, че не бях решила дали да ви кажа изобщо. Джош беше изпаднал в параноя. Изкушавах се да държа линията отворена.

— Склонен ли е към самоубийство? — попита Хикъм.

— Въпреки паническите атаки никога не е заплашвал, че ще се самоубие, не го направи и днес. Но съм сигурна, че е на ръба на тотален срив. Мислех, че ако продължа да говоря с него, ще успея да го успокоя и да го убедя да се предаде. Но като се има предвид какво е казало онова момиче на Шоу…

При произнасянето на името му тя автоматично го потърси с поглед. След влизането му в апартамента той не беше проронил дума. Не я бе попитал нищо. Не бе направил никакви коментари за това, което беше казала. Стоеше напълно неподвижен в стола си, мълчеше и слушаше, приковал поглед в нея, зорко бдящ като ястреб.

Неволният й поглед към него я изпълни с чувство — тихо, дълбоко и сексуално. Това я накара да побеснее, че той още има силата да събужда в нея такива реакции. Накара я да се ядоса на себе си, че се е поддала.

Обръщайки се отново към другите, тя каза:

— След случилото се дотук, истерията на Джош е оправдана. — Тя помълча, след това добави: — Разбира се, възможно е всички да грешим.

Знаела си, че е той. Опасно е да не го признаваш.

Сякаш Шоу бе произнесъл думите отново, тя погледна към него. Той не помръдна. Погледът му на хищник оставаше все така неподвижен върху нея.

Тя продължи:

— Ройс Шърман може да е ядосал някого. Всеки може да го е последвал от бара до онзи страничен път.

— Направих всичко възможно да се сдържа да не го цапардосам, докато го разпитвахме с Хик — каза Уайли. — Така че съм склонен да се съглася с вас, госпожице Бенет. Само се чудя колцина от таящите неприязън към Ройс биха използвали електроларинкс.

Отговорът беше очевиден, както и заключенията. Джорди седна на дивана и скръсти ръце върху корема си в подсъзнателен жест на самозащита.

— Не мисля, че „чичо Клайв“ го е убил — каза Хикъм.

— Нито пък аз. — Уайли въздъхна и погледна Джорди. — Този обществен хотел стана прекалено обществен, за да е комфортен. Като предохранителна мярка ще ви преместим в охраняема къща.

— Регистрирахте ме под фалшиво име и само вие знаете, че съм тук.

— Не искам да рискувам живота ви — каза Уайли.

Тя не му възрази, но не вярваше, че едно преместване би гарантирало безопасността й. Панела имаше стигащи далече пипала и трийсет милиона долара на разположение. Ако искаше да я намери, щеше да я намери.

През цялото това време Хикъм периодично звънеше на непознатия номер. Сега звънна отново. Те го чуваха как звъни, но отсреща не вдигна никой.

— Аз звънях няколко пъти — каза му Джорди. — Но не отговори.

— Не намекна ли къде е? — попита Уайли.

— Молих го да ми каже. Не се съгласи. Страхуваше се, че Панела ме наблюдава и че ако отида при него, Панела ще ме проследи веднага.

Уайли се почеса по главата.

— Джош трябва да е някъде наоколо, иначе нямаше да види новините за Шърман. Какво не схващам? След като е взел колата от онзи склад, би могъл да отиде където и да е на континента. Вместо това се е върнал тук, където е най-вероятно да бъде заловен отново. Също така — първото място, където Панела би го потърсил. Така че защо се е върнал? Не е да кажеш, че има цял куп приятели и роднини, които биха го скрили. Всъщност, има само един човек на земята, който би направил това.

При последното изречение тонът на агента се промени и той прие стойка на разпитващ пред Джорди. Тя премести поглед към Хикъм, който държеше мобилния си в ръка. Внезапно той звънна. Обръщайки се към Уайли, тя каза:

— Във всеки случай аз не съм го подслонила. Как бих могла?

— Като не ни казвате къде се крие.

— Не знам! Предадох ви целия ни разговор. Подчертах му, че най-добрата опция е да се предаде и да понесе наказанието си.

— Няма да иска да чуе — каза Уайли.

— Не… не точно.

— А какво точно, госпожице Бенет? Какво каза той?

Надяваш се да умра.

— Нищо. Затвори. Но поне съм сигурна, че го накарах да помисли върху опцията да се предаде.

Тя изгледа всички подред, като се опитваше да разбере до каква степен й вярват или не й вярват. Единственият ответен поглед, който я накара да се почувства несигурна, беше този на Шоу. Затова побърза да се извърне от немигащите му очи.

След известно време Шоу каза:

— Ами, всеки полицай в щата го търси. Ще е по-добре да се предаде, преди да го хванат или ранят по време на търсенето.

— Или преди Панела да го открие — добави Хикъм.

— Надявам се това да не се случи. Но не можем да го убедим, докато не се свърже с нас отново. — Уайли погледна към телефона, който Хикъм си беше присвоил. — Сега, когато се е свързал с госпожица Бенет, е по-малко вероятно да звънне на мен, така че да оставим някой от техниците да седи на телефона като квачка на полог.

С това срещата приключи. Хикъм седна на бюрото и се зае да провежда телефонни разговори. Гуен се извини и отиде да прави същото. Уайли отиде до Шоу и му нареди да се разкара от стола.

— Ще те водя в болницата.

— Забрави.

— Стига си се правил на супермен. Ти си само човек.

— О, аз съм човек, добре.

— Да, така че си дай време да се възстановиш.

— Ще се възстановя.

— Не и ако не си почиваш.

— Оставам.

— Виж — каза Уайли ядосано, — не искам да умреш пред мен от единия инат.

— Няма да умра! — сопна се той. Погледът му мина покрай Уайли, насочвайки се към Джорди. — Панела е този, който ще умре. Ще го убия.