Сандра Браун
Ужилване (14)

Тринадесета глава

Джорди слушаше дълбокото му равномерно дишане.

Той спеше като бебе, докато тя още се опитваше да се съвземе от начина, по който я беше докоснал. Не искаше да мисли за това като за ласка, но всъщност беше именно такова. Вглъбеността му беше най-обезпокоителното, това, което наистина бе спряло дъха й.

Ти щеше да си първата ми жена.

Беше го промърморил едва чуто, но ако беше изкрещял думите, нямаше да имат по-голям ефект. Те накараха сърцето й да запърха с оптимизъм. За една-две секунди си бе позволила да вярва, че полът й може да бъде спирачка, фактор, възпрепятстващ сделката между него и Панела.

Но този лъч на надежда беше угасен от заплашителния му поглед. Милувката изчезна, вече нямаше никаква мекота в стойката му и дори изглеждаше много по-ядосан от преди — вероятно на самия себе си, защото е разкрил човешката си страна.

Той извади друга бутилка с вода от багажника и развъртя капачката.

— Изпий я, иначе — кълна се — ще ти я излея насила в гърлото.

Подхвърли й бутилката по такъв начин, че или трябваше да я хване, притискайки я към гърдите си, или да я изпусне, което не смееше. Не и след като изглеждаше готов да я убие на място, когато изби празната бутилка от ръката му.

Тя пи.

Когато свърши, той взе от нея празната бутилка и я хвърли в багажника, след това отиде за пистолета си, пъхайки го в кобура. Накрая се пресегна за ръката й. Тя я отблъсна, но той отново я протегна и я дръпна към вратата.

— Къде отиваме?

— Тоалетна. — После отвори вратата достатъчно широко, за да се мине. Отдръпна се настрана.

Тя надникна навън.

— Посред бял ден?

— Няма кой да те види.

— Ще изчакам да се мръкне.

— Ще спя. Нямам намерение да се будя заради теб и да те водя до тоалетна.

— Няма да те безпокоя.

Той очевидно преброи наум до десет, преди да каже:

— Знаеш, че за мен има и друга опция. Мога да звънна на Панела и да му кажа да върви по дяволите заедно с теб. Казвам му къде сме, връзвам те и се спасявам. Какво ще направи той? Ще обяви за теб петдесет бона. По-малко дори от това, което се беше уговорил с Мики. Което би трябвало да ти даде представа що за човек ще се появи. Мога почти да ти обещая, че няма да бъде нито толкова мил, нито толкова въздържан като мен.

Той й даде време да помисли, после каза:

— Имаш две минута насаме, преди да изляза да те търся.

Тя излезе. Две минути бяха повече от достатъчно.

Свърши за половината и втората минута използва да огледа далечната страна на сградата, предполагайки, че сигурно има причина да не й я покаже по-рано.

Но когато зави зад ъгъла, беше обезкуражена, откривайки, че гледката от тази страна е също така мрачна като другата. Тръстиките зад постройката изглеждаха по-високи и по-остри, а водата от която се подаваха — още по-мътна и гъста.

Тя се върна до вратата точно когато той излизаше. Забелязвайки, че лицето й лъщи от пот, той се досети за причината.

— Ходила си на разузнаване? Можех да ти кажа, че няма лодка, която да е подходяща за счупения извънбордов двигател. Вече проверих.

Съобразителен негодник, помисли си тя, когато го заобиколи и влезе в сградата. Той я последва и когато се пресегна към ръката й, за да сложи белезници на китките й, тя попита дали е необходимо.

Той я изгледа сардонично.

— Един стегнат шал също би свършил работа.

— Никак дори.

— Може ли поне да ги вържеш отпред?

— Не и докато спя.

— Какво мога да направя с вързани ръце?

— Не знам, но не искам да бъда изненадан. Не мърдай оттук. — Той излезе.

Тя не помръдна, но претърси с поглед мястото. Беше скрил телефона й. Батерията за телефона. Ключовете за колата. Къде, къде, къде?

Когато се върна вътре, той още закопчаваше дънките си.

— Иди на задната седалка и легни.

— Ще се изпотя в колата.

— Искаш да съблека дрехите ти? — При погледа, който тя му хвърли, той се изкиска. — Нямах това предвид. Лягай.

— Кога ще се обадиш на Панела?

— Ще му дам достатъчно време да премисли. Или ти ще ми кажеш как да се свържа с Джош и тогава можем да приключим тук.

— Не мога.

— Тогава влизай в колата.

— Ако чакаш прекалено дълго, Панела може…

— Престани да дрънкаш. Уморен съм.

Неподготвена да влезе в поредна схватка, този път с вързани зад гърба ръце, тя отиде до колата, влезе и легна на дясната си страна.

— Ръката ми ще изтръпне в това положение.

— Когато изтръпне, се претърколи.

— Ще говоря, ще пея, ще те държа буден.

— Ще ти пъхна кърпа в устата.

Той отиде до багажника и се разрови в него. Тя чу подрънкване на табелки за коли, тупване на лоста за сваляне на гуми, удрянето на празни пластмасови бутилки и консервни кутии една в друга — и през цялото време се мъчеше да измисли начин да го обезвреди за достатъчно дълго, докато звънне на 911.

Лостът за гуми би бил идеален и въпреки че багажникът беше отворен, как би могла да достигне до каквото и да било в него с вързани ръце?

Когато той се появи отново в рамката на отворената врата, носеше сгънат яркосин брезент, който пусна на пода. Беше обърнат към нея, сякаш прочел мислите й, реагирайки на нейната безпомощност.

— Няма да връзвам краката ти. Не можеш да направиш кой знае какво, без да използваш ръцете си. Предполагам, че може да се опиташ да избягаш до главния път, преди да те догоня, но каквото и да опиташ, ще се провалиш.

— Ако и без това ще умра, мога да се опитам да избягам.

— Оценявам борбения ти дух, Джорди. Наистина. Проблемът е, че не се будя във весело настроение дори в най-добрите дни. Ако ме събудиш, опитвайки някакъв обречен на провал номер, толкова ще съм ядосан, че най-вероятно ще ти вържа краката, ще ти запуша устата, ще затворя вратите на колата и тук наистина ще стане като в сауна. Или пък винаги мога да те пъхна в багажника.

Когато той се обърна, тя каза тихо:

— Не си толкова мил.

— Какво беше това?

— Нищо.

Изгледа я сурово, след това очите му минаха по тялото й и се върнаха, спирайки на местата, които се бяха стоплили под изпитателния му поглед.

— Но не съм и толкова резервиран.

Винаги имаше последната дума, забранявайки й да се радва дори на малък триумф. Тя възмутено го гледаше как разгъва брезента.

— Предполагам, че го използваш, за да увиваш в него окървавените тела.

— От полза ми е. — Той го разпъна върху мръсния под на няколко ярда от колата, след това разкопча най-горните копчета на ризата си и я измъкна през главата си.

Тя бързо се извърна, за да избегне гледката на голите му гърди.

— Джорди. — Той отиде и застана до колата. — Джорди.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво?

— Пистолет. — Той докосна кобура до бедрото си. — Мобилен телефон. — Потупа десния джоб на дънките си. — Батерия за телефона. — Потупа левия джоб. — Можеш да успееш да вземеш едно, но не и всичките три.

Ръцете му останаха върху джобовете, ограждайки ципа на дънките, който тя с облекчение видя, че е закопчал. Коланът му беше ниско долу и хлабав, разкривайки торса, където кожата и косъмчетата бяха влажни от пот.

Неловко или не, тя отново извърна глава. Чу износените подметки на ботушите му да се търкат в бетона, когато той се дръпна, шумоленето на брезента, звуците, идващи от него, докато се настаняваше. След това настъпи пълна, почти осезаема тишина. Следващия звук, който стигна до слуха й, беше равномерното дишане на спящ човек.

Сега любопитството й взе връх. Тя надигна глава, така че да може да го вижда през отворената врата.

Той лежеше по гръб, ризата му беше свита на топка под главата. Едната му ръка почиваше отстрани. Другата, тази, с която бе повдигнал презрамката на сутиена й с такава деликатност, лежеше върху кобура на пистолета.

Но въпреки ритмичното повдигане и спускане на гръдния му кош, тя не вярваше, че той лежи, потънал в безпаметна дрямка. И най-дребното нещо би го накарало да скочи с разсичащи като саби очи и мигновено реагиращи мускули.

Тя отпусна глава надолу и се намести по-удобно върху седалката. Ако лежеше тихо и неподвижно, и го оставеше да заспи, може би щеше да спечели повече време. Ако го провокираше, като нищо щеше да изпълни заплахата си да затвори вратата на колата, или да я пъхне в багажника, или пък да реши, че за два милиона долара може да живее с вината, че е убил първата жена в дългия си списък.

Така или иначе шансовете да стигне до такова заключение бяха големи. Дори и да се уговореше за по-малко, той щеше да изцеди колкото се може повече от Панела и да приключи работата.

Работата, възложена от Панела, но провокирана от Джош.

Защо брат й бе сторил тази голяма глупост? Къде беше сега? Дали беше спрял да помисли за трагичната поредица от събития, която този безотговорен акт бе предизвикал? Когато е избягал от защитената къща дали е било спонтанно решение, породено от отчаяние? Или е било педантично планирано?

Разбира се, че го е планирал, отговори си тя. Той не би оставил нищо на случайността.

Както винаги, мислите за брат й бяха противоречиви, хвърляйки я между лоялност и възмущение, тревога и вълнение. Тя се притесняваше за неговата безопасност и искаше да знае, че не е пострадал. Но искаше също така да го разтърси здравата за това, че продължава да причинява на толкова много хора, включително на нея, неизказано страдание и нещастие.

Беше откраднал трудно спечелени фондове от стотици хора, но доколкото тя знаеше, никога не бе изразил разкаяние или съчувствие към жертвите си. Всъщност, веднъж бе подхвърлил пренебрежително, че били лековерни и алчни, че ако не били проявили скъперничество, нямало да вкарат с готовност спестяванията на живота си в очевидно фалшиви инвестиции.

Не, не съзнанието беше накарало Джош да се съгласи да стане информатор, а по-скоро страх от по-сурово наказание, ако не го направи.

Дори Шоу беше прозрял, че всичко, което Джош е направил, е било единствено за негова изгода; но само тя познаваше степента на егоизма на брат си. Вярно, не беше банкрутирала от схемата, измислена от него и Панела, но беше първата и дългогодишна жертва на манипулациите на Джош.

Когато бе признал пред нея слуховете за престъплението в което го обвиняваха, тя му беше оказала морална подкрепа. Но насаме, когато притеснено я бе помолил за съвет какво да прави, му беше казала без колебание:_ „Понеси си наказанието като мъж“._

И тъй като не това беше очаквал да чуе от нея, се ядоса и я изкара негодница, че не взема негова страна, че не прави достатъчно, че не отхвърля всевъзможните обвинения към него.

Както обикновено, той се върна към премеждието, което беше предопределило техните отношения. Това бе извинението на Джош за всеки недостатък, неговият сезонен пропуск за всяко нарушение, безплатен билет за неограничен егоизъм.

Онези съдбоносни моменти през 1992-ра бяха начертали курс, от който тя и брат й никога не се бяха отклонявали. През детството, юношеството и като зрели хора това я бе държало привързана към него така сигурно, както кораб към котва.

Беше си останала пазач на Джош до деня, в който той бе ескортиран от федералната полиция. Това не бяха хулигани от спортната площадка, срещу които можеше да го защитава. Джош вече не беше дете. Беше мъж и затова — отговорен.

Когато го беше прегърнала за сбогом, му беше прошепнала в ухото:

— Дотук, Джош. Аз приключих.

Наистина го мислеше. Той се измъкна от обвинение в углавно престъпление и му бе даден втори шанс, което бе повече от справедливо. От него зависеше какво ще направи с него.

И той го бе профукал.

И ето, тя отново понасяше последиците от лошата му преценка и себелюбие. Където и да се намираше, със сигурност е научил какво й се е случило снощи. Пукаше ли му? Ако тя не оцелееше, дали някога щеше да признае, дори само пред себе си, че сестра му е умряла заради неговия безкраен егоизъм?

Шоу… И тя ли мислеше за него като Шоу?

Той не би я убил. Нали? Със сигурност, не. Не и след като я докосна по този начин.

Тя си пое дълбоко въздух, сякаш вдишваше анестетик. Линията на косата й се навлажни. Страните й пламнаха. Струйка пот се плъзна в ямичката между гърдите й. Тя сънено си помисли, че са натежали, пълни и болезнени, и че тъй като ръцете й са свободни, може да ги притисне.

Предавайки се на сънливостта, предизвикана от задушаващата топлина, и приспивана от ритмичното дишане на Шоу, тя затвори очи.