Сандра Браун
Ужилване (44)

Епилог

Три месеца по-късно

Джорди и екипът й от „Екстраваганза“ празнуваха прехвърлянето на собствеността.

Партито започна в три и половина, когато я наградиха с украсена с кристали маска за Марди Гра като прощален подарък. Ядоха сандвичи. Вдигаха тостове. Сбогуваха се колективно и индивидуално, и си обещаха да поддържат връзка.

В пет часа тя обяви края на партито, преди да стане сантиментално.

— Последното ми официално дело като шеф — бивш шеф — е да ви изпратя вкъщи. Ще изгася и ще заключа вратата, когато си тръгвам.

Те сигурно бяха усетили, че тя иска да остане няколко минути насаме на мястото, където беше изградила своя бизнес. Един по един я прегръщаха и излизаха. Секретарката й си тръгна последна. Когато избърса насълзените си очи, тя каза:

— Когато дръпнахме тапата на шампанското, доставиха един пакет за вас. Може би от благодарен клиент. Оставих го на бюрото ви.

След което Джорди остана сама. Отиде в офиса си. Всичките й лични вещи бяха вече опаковани и пренесени, но пространството беше все още толкова познато. Тя се заслуша в подсвирването на климатика и забеляза, че пукнатината в плочките на пода е със същата дължина, както в деня, в който беше влязла тук. Щорите на прозореца никога не висяха право, колкото и да се беше опитвала да ги нагласи. Щеше да гледа на тези несъвършенства с обич.

Седна за последен път в стола зад бюрото си. Пресегна се към плика, доставен от FedEx, отвори го и изсипа съдържанието му.

На бюрото й се приземиха купчина камуфлажни шалове.

— Вървят по дванайсет в комплект.

Той стоеше в рамката на отворената врата, подпрял рамо на касата, облечен по същия начин, както когато го беше видяла за първи път. Седефените копчета на ризата му проблясваха на следобедната светлина, идваща от прозореца с изкривена щора.

Тя намери дишането, а после и гласа си. Беше изгубила сърцето си преди три месеца.

— Не бях ли аз тази, която ти дължеше комплект от дванайсет?

— Така ли беше? — Той сви рамене. — Кой ти помни.

Страхувайки се, че може да види емоцията, нахлуваща в очите й, тя сведе поглед към шаловете, взе един и разтърка плата между пръстите си.

— Тези трябва да ми стигнат за известно време.

— Зависи за какво ги използваш.

— Имат много приложения.

С дрезгав глас той каза:

— Мога веднага да се сетя за няколко.

Тя стана и заобиколи бюрото, но коленете й омекнаха, преди да продължи по-нататък. Той се отблъсна от рамката на вратата и тръгна към нея. Деляха ги само няколко крачки. В следващите няколко секунди само се гледаха. Белегът му изпъкваше. Косата му беше разрошена и се нуждаеше от подстрижка. Той изглеждаше напълно непочтен и въпреки това привлекателен.

— Как те пропусна охранителят в лобито? — попита тя.

— Аз съм федерален, не забравяй.

— О, правилно. Носиш ли си значката сега?

— Не. Просто минах най-спокойно покрай охранителя.

Естествено, че беше минал. Искаше й се едновременно да се смее и да плаче. Тя посочи към лявата му страна.

— Как е?

— Добре. Само от време на време ме пробожда.

Тя си пое бързо дъх.

— Много съжалявам.

— Аз съм си виновен. — Очите му бяха по-остри от всякога, когато я премериха отгоре до долу и останаха върху нея. — За първи път те виждам с пола.

— Шоу?

— По дяволите. Тези крака.

— Шоу?

— Хм-м? — Очите му се върнаха към нейните.

— Аз… аз… — Тя спря, след това произнесе на един дъх: — Изненадах се да те видя.

— Билбордът ти го няма.

— Какво?

— Онзи, на магистралата. „Екстраваганза“. Лъскави букви. Фойерверки. Дойдох да свърша малко работа по херувимчето. Докато пътувах от летището насам, забелязах, че знакът ти е сменен с кофичка пържени пилета.

— Наемът за билборда трябваше да се поднови. Аз отказах. Бившите ми служители обединиха средствата си и откупиха част от компанията.

— Продала си и къщата си.

— Джо Уайли ли ти каза?

— Звъннах му от колата. Каза, че приключваш всичко.

— Мисля… надявам се… че моята част в случая Панела/Бенет скоро ще свърши. Но известно време може да се наложи да давам показания за това-онова.

— Уайли каза, че ще изпишат Хикъм след половин ден.

— Отслабнал е.

— Шивачът му ще е щастлив.

Тя се усмихна.

— Хикъм ти е признателен, че си му спасил живота.

— Той щеше да направи същото за мен. — Той замълча, после каза: — Значи тръгваш?

— След всичко… — Тя разпери ръце. — Трябва да направя промяна. Ново начало.

— Разбирам. — Той огледа празния офис, преди да върне вниманието си върху нея. — Къде отиваш?

— Не съм решила. — После избъбри: — Поправял си херувимчето?

— А-а. Да. Щеше да излезе по-евтино да купя друго. Но мама го сложи там и го обичаше, така че сложих липсващата ръка. Освен това дойде един екип от озеленители и разчистиха двора, боядисаха стълбището. Изглежда почти прилично.

За да прикрие стягането в гърлото си тя го попита дали ще превърне градската къща във Френския квартал в свой постоянен дом.

— Не. Ще си бъде място, в което ще се връщам.

— Когато трябва да се скриеш от всички.

Той пъхна ръце в задните джобове на дънките си.

— Всъщност, напоследък не работя под прикритие.

Това я накара да застане нащрек.

— Какво?

— Нали си спомняш момичето в Мексико?

— Което щяло да умре, ако не изкара добра подготовка?

— Казвал съм това толкова много пъти и на толкова много хора, че накрая стигна до погрешните уши. Или до правилните, може би. Правилните уши казаха, че щом не искам хората да умират, защо не започна да ги подготвям по-добре? Което събуди интереса ми. Само че поставих няколко условия.

— Например?

— Никакво местене в Куонтико. Аз ще имам последната дума за приемането или отхвърлянето на един кандидат и ще съм безкомпромисен, защото ще ги уча на неща, които ги няма в учебника.

— И?

— Без бюрократи, които да ми надничат зад рамото и да ме поучават. Няма да позволя да критикува метода ми човек, който никога не се е търкалял в канавката с такива като Панела.

— И?

— Никакви вратовръзки или подстрижки като тази на Уайли. Това наистина би провалило сделката.

— Те какво казаха?

Той вдигна рамене.

— Какво казаха ли? Казаха: имаш го.

— Сигурно ценят това, което имаш да предложиш.

— Което огорчи Хикъм безкрайно. Както и да е, не работя на бюро, но съм близо до Атланта, мястото е тайна. Разбира се, повечето от тренировките са извън класните стаи.

— Звучи вълнуващо. Ще бъдеш ли…

— Джорди?

— Какво?

— Достатъчно с тези глупости.

Той й се нахвърли, ръцете му обхванаха главата й, устата му се впи в нейната. Те се целуваха с такава пламенност и жажда, че тя беше изненадана, когато той завърши това прекалено скоро.

— Стоях настрана, защото не знаех как ще се чувстваш заради Джош — каза той. — Имаше нужда да разбереш и да приемеш това, Джорди. Ако трябваше да избера дали да го направя отново, пак щях…

Тя притисна пръсти към устните му.

— И аз щях да го направя отново, Шоу. Всичко завърши така, както трябваше. Джош беше освободен, а така също и аз.

— Уайли ми каза, че така се чувстваш.

— Наистина.

— Значи след години няма…

— Не.

Той потърси лицето й и изглеждаше доволен, че тя говори искрено. След това направи кисела физиономия.

— После Уайли — който като една клюкарка се меси във всичко — подхвърли, че тъй като и без това съм в квартала, може да съм искал да се свържа с теб.

Тя обви ръце около шията му.

— Напомни ми да му изпратя бутилка вино. Хубаво вино.

— Ами, да, искам да се свържа с теб. — Той плъзна ръце под кръста й и я придърпа по-близо към себе си. Целунаха се отново и когато той най-после вдигна глава, острите очи, които тя обичаше, се забиха в нейните. — Правят страхотни партита в Атланта. Никога не съм ходил, но така разбрах.

— Звучи обещаващо. Непременно трябва да се провери.

— Мислех си да обновя жилището си. Нали разбираш, да купя някои мебели. Кухненска печка.

Тя се засмя.

Той се усмихна, но стана отново сериозен.

— Джорди. Бях ужасен в това преди, може би и сега съм такъв. Но не искам да прекарам остатъка от дните си в чудене какво е можело да бъде, ако съм с теб. С нас. И съм дяволски сигурен, че не искам да прекарам и една нощ без теб. Вече свикнах да сме заедно. Искам те в леглото си и под себе си всяка нощ. Дори и ако това означава да те връзвам с онези шалове и да те развързвам, както правех преди.

Тя целуна белега върху брадичката му.

— А какво ще стане, ако искам ти да си под мен?

Той се ухили, прокара палец по долната й устна и точно преди да я целуне, прошепна:

— Стига си бърборила.