Сандра Браун
Ужилване (23)

Двадесет и втора глава

Джо побутна Джорди Бенет към колата и й помогна да се качи на задната седалка. Попита я отново дали е добре, дали се нуждае от нещо, но тя отговори само с въртене на глава. Изминаха половината път до главното шосе в мълчание. След това се насочиха към Ню Орлиънс. Хик не беше толкова съсредоточен в шофирането, както преди, защото слънцето беше изгряло, и макар денят да беше сив, поройният дъжд беше отслабнал до поносим дъждец.

Джорди се покашля и се обади за първи път:

— Той ще се оправи ли?

Преди да се обърне и да отговори на въпроса й, Джо улови с периферното си зрение многозначителния поглед, който Хик му хвърли.

— Господин Шоу Кинард ли имате предвид, госпожице Бенет?

Тя кимна.

— Парамедиците ме увериха, че е стабилизиран, но това е всичко, което можеха да кажат за състоянието му, преди да го прегледа хирург. Един екип от травматологията го очаква.

— В Ню Орлиънс ли?

— В Хома. — Виждайки подозрителното й изражение, той добави: — Най-близкият.

Тя обърна глава настрани и погледна навън през мокрото стъкло на прозореца.

— Господин Кинард държа ли се лошо с вас, госпожице Бенет?

Поклащането на главата й даде да се разбере, че не е.

— Забелязах следи по китките ви.

Тя разтърка ръцете си една в друга.

— Беше ги стегнал с онези пластмасови неща.

— Свински опашки?

— Бях с тях през цялата първа нощ, с изключение на моментите, когато отивах до тоалетната. Той ми даде повече свобода, след като стигнахме до гаража.

— Кога беше това?

— Вчера. По някое време сутринта. Пътувахме цялата нощ.

— Не сте се отдалечили кой знае колко.

— И аз така предположих. След като ми свали превръзката от очите и…

— Завързал ви е очите?

— За известно време.

— Защо е дошъл точно на това място?

— Не каза. — След малко тя се извърна от прозореца и погледна към Джо. — Може би трябва да го откарат с медицински хеликоптер до голяма болница в Ню Орлиънс?

— Той е издръжлив. Оцелявал е в много битки.

— Да. Онзи белег на брадичката…

Хик хвърли отново поглед на Джо, който се престори, че не забелязва.

— Точно така. Този белег помогна да го идентифицираме. Той има история на насилник. Късметлийка сте, че сте жива и — честно казано — грижата ви за неговото състояние е неоправдана. Ако не възразявате, че го казвам.

— Ами, всъщност възразявам — рязко каза тя. — Можеше да го убия.

— Не възнамерявахте ли точно това, когато го намушкахте?

— Да. Не. Аз… не знам. — Обзе я умора, тя разтърка очи и отново се обърна към прозореца. — Реагирах така от страх за живота си. Но когато го нападнах, не исках той да умре… и още не искам.

Джо спечели време, кашляйки. Накрая каза:

— Вие сте много по-опрощаваща, отколкото аз бих бил на ваше място. Изпитвам облекчение и съм благодарен, че не ви е убил на място. Страхувах се, че ще намерим останките ви, не вас.

— И аз се страхувах. В началото. Но когато той не ме убиваше, започнах да си мисля, че не може да го направи.

— Въпреки че е убил Мики Болдън пред очите ви.

— Съгласна съм, това беше ужасно.

— Повечето от кръвта по дрехите ви трябва да е на Кинард, защото е прясна. Но някои от петната не са скорошни. От Болдън ли са?

Тя се погледна, затвори за миг очи и прошепна:

— Той я изми от лицето ми.

— Бихте ли повторили?

— Не си спомням. Бях още в безсъзнание.

— Ударил ви е и сте изгубили съзнание?

— И това не си спомням. Той ми каза по-късно. С някакъв кран, каза. Когато спрял, за да смени регистрационните табели, измил кръвта от лицето ми.

Джо и Хик се спогледаха, после Джо се намести по-удобно в предната седалка.

— Чака ни дълъг път, госпожице Бенет. Защо да не убием времето като ни разкажете за последните трийсет и шест часа минута по минута. Няма да възразите, ако си водя записки, нали? — Той вдигна айпада на Хик и тя поклати глава.

— Добре, тогава… Какво правехте в бара? Защо отидохте там в петък вечерта?

Мигновеният й отговор беше тих, безрадостен смях. Това не беше реакцията, която Джо беше очаквал. Той я изгледа над седалката и улови подозрителния поглед на Хик в огледалото за обратно виждане.

Усетила техния интерес, тя каза:

— Не сте първият, който ме пита. — След малка пауза продължи: — Получих телефонно обаждане, беше ми казано да отида там.

— Обаждане от кого?

— Не знам.

— От брат ви Джош?

— Ако е бил Джош, не разпознах гласа му.

— Възможно ли е да е бил Панела?

— Предполагам, но господин Кинард не мисли така. Той каза, че Панела стоял зад убийството, но не и зад отиването ми в бара. За него и Болдън било изненада, когато съм се появила там.

Те се връщаха отново и отново към онова неочаквано обаждане, но тя настояваше, че не е могла да идентифицира човека, който я е извикал в бара.

— И господин Кинард не ми повярва — каза тя очевидно уморена.

Накрая Джо реши да остави това и я помоли да продължи от момента, в който е пристигнала в бара.

С монотонен, лишен от емоция глас, тя разказа историята си. Описанието й на последователността от събития съвпадаше с показанията на свидетелите, и в частност с тези на Ройс Шърман.

— Значи не го познавахте? — попита Джо.

— Не.

— Той призна, че е пъхнал нещо в джоба ви. Каза, че било телефонния му номер. Вярно ли е?

— Предполагам, че е бил телефонният му номер. Не знаех, че е сложил нещо в джоба ми, докато Ш… господин Кинард не извади листчето.

— Извадил го е от задния ви джоб? — попита Джо.

Тя премести поглед от единия към другия и кимна с глава.

След кратка неловка тишина Джо я разпита за убийството на Болдън. Спомените й съвпадаха с показанията на свидетелите, съвпадаха и с техните догадки.

— А как мина пътуването ви през нощта? — продължи Джо.

— След като дойдох в съзнание, той спря и ми предложи да отида до тоалетната. После спряхме още веднъж, за да ми сложи превръзка на очите. Малко след това пристигнахме до дестинацията на Кинард. Той каза: „Днес беше ужасно“. Не беше, докато не отидохме там и той не звънна на Панела.

— Използвайки телефона на Болдън?

— Да. Ако натиснете „последен разговор“, ще вдигне Панела. Той чака да чуе, че господин Кинард е приключил задачата.

Той и Хик обсъдиха дали да се свържат с Панела, или не, но решиха да отложат до момента, когато ще свържат телефона към наблюдаващо устройство. Имаше и друга основателна причина Джо да отлага контакта с Панела: той първо искаше да чуе всичко, което Джорди Бенет имаше да им каже.

Той я разпита в какъв тон е протекъл разговорът между Кинард и Панела.

— Имахте ли чувството, че двамата са се срещали лице в лице?

— Не. Контактът е бил чрез Мики Болдън.

— Чухте ли какво си казаха?

— Да. През повечето време телефонът беше на говорител.

— Панела намекна ли за местоположението си?

— Не. Изобщо. — Тя се замисли за момент. — Изглеждаше сюрреалистично да слушаш двама мъже, които се пазарят за живота ми. Панела има зловещ глас.

— Зловещ глас?

— Прозвуча още по-зловещо, когато се съгласи да плати на господин Кинард двата милиона.

— Извинете? — вдигна вежди Джо.

— Толкова поиска господин Кинард, а Панела се съгласи.

Джо се опита да осъзнае смайващата сума. Кинард е имал нахалството да поиска толкова много. Това трябва да беше доста над нормалната му тарифа. Но сигурно е знаел, че Панела ще клекне и ще ги даде. Той каза:

— Повече ме изненадва обаче това, че Кинард не се е възползвал.

— Имате предвид, че не ме е убил — каза тя и когато той кимна, продължи: — Снощи, точно след мръкване, бях сигурна, че ще го направи.

— Какво ви накара да мислите така?

Тя сведе очи, после ги вдигна и срещна погледа на Хик в огледалото за обратно виждане. Накрая вдигна рамене:

— Просто интуиция.

— Интуиция? — повтори Джо с любопитство, но тя не отговори.

Погледът и поведението й оставаха уклончиви. Джо се запита какво не иска да сподели. Хик също се гърчеше от любопитство, но не я притисна. Засега се нуждаеха от общата картина. По-късно щяха да я въртят на шиш за подробностите. Затова я попита какво я е накарало да прободе Кинард и как е успяла.

— Той… той беше намерил една стрела. Решил е, че ме е надхитрил, че най-после е открил тайното ми оръжие.

— Не е знаел за счупената перка.

— Не. Успях да я измъкна от пукнатината между дъските и… и го наръгах веднага щом ми се удаде възможност.

Тя млъкна и наведе глава към сплетените си пръсти. Полицай Мороу й беше дал шишенце с дезинфектант, за да ги измие, но кървавите петна още личаха.

Тя разказа как Кинард е извадил перката, а тя е превързала раната, доколкото може, как състоянието му продължило да се влошава през нощта, как температурата се покачвала.

— След това дойде полицаят от шерифството — каза тя. — Молех господин Кинард да се предаде. Казах му, че не искам да съм отговорна за друга смърт. За която и да е смърт, включително неговата. Тогава той ме попита за името на най-старшия агент от ФБР, който ме е разпитвал за Джош. Каза, че няма да се предаде на никого другиго. Казах му името ви. Останалото знаете.

Джо съзнаваше, че е оставила в разказа си дузина и повече дупки, по-широки и от Големия каньон, но изглеждаше изтощена, а и навлизаха в очертанията на града.

— Благодаря ви, госпожице Бенет. Знам, че сте изморена и че не е приятно да говорите за преживяното. — Той погледна към Хик. — Ти имаш ли да питаш нещо?

— Да. — Той я погледна в огледалото. — Непознатия, който ви се е обадил в петък вечерта… Казахте, че преди Кинард да скрие телефона ви, се е опитал да се свърже с него.

Тя кимна.

— Както и преди, никой не отговори. Той си мислеше, че вероятно Джош ми е звънял, опитвайки се да си уреди среща или с него, или с човека, който ми е казал да отида в бара.

— Вие му казахте, че не е Джош.

— Казах му, че не мога да бъда сигурна, но не мисля така.

— Той ви притисна да му кажете кой може да е.

— Точно така. Искаше да призная, че е бил Джош.

— Защо? Защо Кинард е напирал толкова да се срещне с брат ви?

— Мислеше, че Джош може да плати повече, за да ме остави жива, отколкото Панела би платил, за да бъда убита.

— Повече от два милиона? — вдигна вежди Джо.

— Господин Кинард е убеден, че откраднатите пари са у Джош, а не у Панела. Опитах се да го разубедя.

— Но намерението му беше да се пазари с Джош за живота ви?

— Да. Само че не му се удаде възможност.

— Джош не е отговорил на позвъняванията на Кинард.

— Никой не отговори. За пореден път казвам: не знам дали е бил Джош.

Джо погледна към Хик, преди да се върне към нея.

— Госпожице Бенет, защо просто не ни кажете къде с той?

— Къде е Джош? Не знам!

— Не Джош. Кажете ни къде да намерим Били Панела.

— Панела? Нямам никаква представа.

До този момент тя не съзнаваше, че са спрели под покрития вход на някакъв хотел в центъра. Погледна объркано двамата.

— Какво е това? Защо сме тук?

— Позволихме си да ви запазим стая.

— Защо?

— За да можете да се измиете, да си починете, да се наспите, да хапнете добре и да се отпуснете. Утре ще ви разпитваме.

Тя премести няколко пъти поглед от единия към другия, сега по-скоро предпазливо, отколкото объркано.

— Имам малък апартамент, свързан с офиса ми в „Екстраваганза“, когато оставам да пренощувам. Мислех, че ще ме откарате там.

— Медиите са обградили „Екстраваганза“ в радиус от три-четири километра. Както и къщата ви в Тобаяс. Тук няма да е такава шумотевица. Ще имате румсървис. А най-вече е по-близо до офиса ни, където ще се съберем. Една колежка ще ви донесе дрехи от къщата ви в Тобаяс. Всъщност… — Джо погледна часовника си. — Тя вече трябва да ви чака в стаята ви.

— Ще проверя. — Хик излезе, показа значката си на портиера и го помоли да остави колата за малко, където е в момента.

Джо се пресегна да отвори вратата си, но Джорди го спря.

— Почакайте малко. За какво е всичко това?

— Казах ви…

— Всъщност не ми казахте нищо. Да не би да съм под домашен арест?

— Какво? Не — отвърна той и осъзна колко фалшиво звучи. — Това е предохранителна мярка, за да ви предпазим.

— От какво?

— От медиите.

Тя го погледна възмутено и със сянка на разочарование.

— Знам как да се оправям с медиите. Опитайте отново.

— Вие и съпругата ми — избъбри той. — Тя също вижда през мен.

Фамилиарността му не я впечатли, нито я обърка. Тя продължи да го гледа немигащо, очаквайки смислен отговор.

Той се предаде с въздишка.

— Брат ви ми се обади.

— Какво? Кога?

— Снощи. Обади се на мобилния ми телефон, докато преравях храстите — буквално, — за да ви търся. Това стана преди Мороу да ме извика да се заема с Кинард и вашето спасение.

— Къде беше Джош? Добре ли е? Какво каза?

— Ами, не каза. Когато е видян последно, е бил на крака. Тази сутрин заведоха кучета, които ще се мъчат да хванат следата.

— Кучета? — попита тя ужасено.

— Той е беглец, госпожице Бенет. Държи се с пренебрежение. Каза ми, че трябвало да се откажем да го търсим. Заяви, че никога няма да го открием и че той никога няма да се предаде. Но продължава да се опитва да сключи сделка. Каква ли? Ако съм му гарантирал безопасното ви връщане, щял да ми каже последното местонахождение на Панела.

— Знаел го е през цялото време и е продължавал…

— Това ви изненадва?

— Ако е знаел, тогава защо го пази в тайна?

— Защото е престъпник. Все още не е обвинен за предполагаемите си престъпленията, но и вие, и аз знаем, че е проклет негодник. Освен това е лъжец и манипулатор.

Тя не го защити, нито отхвърли тези нападки, така че Джо продължи:

— През цялото време допусках, че Джо държи няколко аса, за да може, ако попадне в трудно положение — каквото беше отвличането ви — да има нещо, с което да играе. Е, снощи извади едно такова от ръкава си.

— И какво предложи? Вие не можете да гарантирате безопасността ми.

— Не, не мога. Честно ли? В онзи момент си мислех, че сигурно сте вече мъртва и тялото ви лежи на дъното на някое блато. Казах това на Джош. Единствената гаранция, която можех да му дам, беше, че ще направя всичко по силите си, за да ви намеря — жива или мъртва — и обещах да продължа или докато ви спасим, или докато намерим останките ви. Той изхъмка. Промърмори някакви глупости. Знаете какъв е. Накрая прие сделката.

— Казал ви е къде е Панела?

— Твърди, че не знае, но ми каза накъде се е насочил Панела, когато е излетял. Коста Рика.

Джо я следеше за реакция и когато тя само примига, той продължи:

— Това щяло да бъде само първото му слизане по пътя към Южна Америка, според Джош; бил сигурен, защото последното му официално задължение като служител на Панела било да направи електронен трансфер на „малко джобни пари“ до една банка там.

— Поне ще знаете къде да започнете да го търсите.

— Вече започнахме. Какво сме открили до момента? — Той разтърка чело, сякаш го болеше. — Единственият регистриран път, в който Панела е бил в Коста Рика, е бил месец преди да разкрием престъпната му схема. Прекарал е една седмица в шикозен курорт край Сан Хосе. — Той свали ръката си и я погледна директно. — С вас.

Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Накрая тя ги затвори.

Джо й даде време, броейки наум до десет, за да види дали ще отхвърли това, дали по някакъв начин ще го квалифицира. След като не го направи, той излезе, отвори задната врата и се пресегна да поеме ръката й.

— До второ разпореждане: в хотела сте регистрирана под името госпожа Джонсън, а вашата съквартирантка е федерален маршал Гуен.