Сандра Браун
Ужилване (38)

Тридесет и седма глава

Шоу премести поглед от пистолета, който тя стискаше, към лицето й.

— Прилича на моя „Бобкет“.

— Страхувах се, че може да откриеш липсата му в ботушите си, докато ги обуваше.

— Бързах.

— Взех го да се защитя, в случай че не се върнеш, след като излезе да отключиш портата.

— Умен ход. Но защо ни държиш на мушка?

— Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам, моля.

Шоу се подчини, всъщност вдигна ръка, сякаш се предава, което беше подигравателно.

— Канех се да ти върна пистолета — каза тя, — но агент Уайли каза, че ще ме оставите при Гуен, докато търсите брат ми. Реших да задържа пистолета и да го използвам, за да ви убедя да ме вземете със себе си.

Уайли погледна към Шоу.

— Така става, когато спиш със заподозрян.

— Тя няма да ме застреля.

— Прободе те.

— Но тогава не е знаела, че съм федерален агент. Тя знае много добре какво ще последва, ако застреля федерален агент или размахва оръжие срещу него пред цялата шибана сграда на ФБР! — В края на изречението той вече викаше.

— Ако обичате, не говорете за мен в трето лице.

— Държиш двама агенти на мушка, а се притесняваш точно за това?! Че си трето лице?

— Притеснявам се какво ще стане с брат ми.

Той погледна над Уайли и произнесе:

— Доживотна матрица на поведение.

— Достатъчно, Шоу! Включвай на скорост и потегляй.

— Няма как да го направя, докато държа ръцете си вдигнати.

— Не ми се прави на умник. Говоря сериозно.

— Наистина ли ще го направиш? Ще позволиш да те обвинят в извършване на престъпление?

— Ако се налага.

— Шансът да успееш тук е нулев, Джорди. С Уайли сме въоръжени. С вдигнати ръце или не…

— Няма да ме нараниш.

— Правилно, няма. Защото ще се вразумиш и ще ми дадеш пистолета. Веднага. — Той мушна дясната си ръка между двете седалки.

Тя дръпна малкото оръжие.

— Дай ми проклетия пистолет.

— Иначе какво?

— Ще ти го взема насила, ако трябва — предупреди той меко. — Не искам да те нараня, но ако се наложи, ще го направя.

— Не, няма.

— Какво те кара да мислиш така? Ти и аз снощи? Това беше почивка. Сега отново сме в работен режим.

Това беше нахално, но тя остана фокусирана.

— Няма да направиш нищо…

— Не разчитай на това.

— … защото аз знам къде е Джош.

Тя можеше да се закълне, че той не беше очаквал това. Погледът му се стрелна към Уайли и когато се върна към нея, очите му бяха остри като бръсначи, каквито бяха първия път, когато го беше видяла в бара. Само че сега блестяха от гняв.

— Знаела си през цялото време? — После извика отново: — През цялото шибано време?

— Не — поклати глава тя. — Кълна се. Не и докато агент Уайли не спомена Байу Гош. Тогава разбрах.

Тя не можеше да каже дали й повярва. Погледът му беше все още твърд и настоятелен.

— Добре, къде е той?

— Тръгвай.

— Няма да мръднем и милиметър, докато не ни кажеш къде да намерим Джош.

— Ще ви насоча натам, където мисля, че може да е, но едва след като стигнем до Байу Гош.

— Това е загуба на време, Джорди.

— Знам.

— Искаш да дадеш време на Панела пръв да намери Джош, така ли?

— Не, ти му даваш време, като стоиш тук!

— Мамка му!

Като изруга цветисто, Шоу се обърна напред, включи на скорост и започна да прави завой.

— Чувствай се свободен да й прочетеш правата — каза той на Уайли. — Или те е страх от нея?

Уайли се намръщи на укора, но се обърна към Джорди.

— Добре, имате нашето внимание. Говорете.

— Виждали сте Джош в състояние, което определихте като силна възбуда.

— Той беше на ръба да се пръсне по шевовете. Всеки момент.

— Точно така. Ако се почувства притиснат от полицаи и кавалеристи, на кого, според вас, ще отговори? На въоръжените полицаи? Или на мен?

Уайли хвърли поглед към Шоу.

— Тя има право. Тя го убеди да приеме сделката с прокурора, когато нито аз, нито Хик, нито собственият му адвокат можа. Ако някой е в състояние да го накара да се предаде, това е тя.

Шоу не коментира, но езикът на тялото му беше достатъчно ясен. Той захапа вътрешната страна на бузата си, шофирайки бързо, пръстите му стискаха волана толкова силно, че побеляха. За това, че се е оставил да му вземат пистолета, вероятно беше ядосан повече на себе си, отколкото на нея.

Уайли я попита:

— И така: къде да намерим брат ви?

— Не знам дали ще го намерим, но знам къде да търсим. Знаете ли, че се провежда Коледен фестивал и парад на корабите на Байу Гош?

— Знам. Но никога не съм бил. Марша казва, че трябва да заведем децата някой път.

— Радвам се, че спомена за това — каза Шоу. — Напомни ми да си направя резервация.

Тя го игнорира.

— След… инцидента семейството ни вече не празнуваше Коледа вкъщи, така че първата година отидохме на корабния парад. Лелята на баща ми живееше в Байу Гош. Взехме я от къщи и отидохме на крайбрежието с нея. Джош успяваше да развали всяко семейно излизане. Онази вечер беше особено враждебен. Решен да развали настроението на всички. Каза ни, че предпочитал да не се бута в тълпата. Защо не сме го оставели в къщата на леля? Можел да гледа парада оттам.

Тя млъкна, изследвайки първо лицето на Шоу, а след това и на Уайли. И двамата бяха явно скептични, но никой не заговори.

Тя продължи.

— На мен къщата ми се виждаше изолирана. Нямаше съседи, с които да говориш. На края на едно блато. Отдалечеността му от града беше измамлива, обаче, защото пътят до него се виеше около града. Съвсем близо по права линия. Когато каза, че трябвало да го оставим, Джош изтъкна, че от брега, където ние щяхме да гледаме парада, се виждат уличните лампи от дока на леля. Съвсем слабо. Но въпреки това можеш да забележиш светлината от тях, проблясваща между дърветата.

— Проблясваща? — Острият поглед на Шоу беше закован върху нея в огледалото за обратно виждане. Тя забеляза пренебрежителната му забележка и остана обърната към Уайли.

— Старата дама още ли е жива? — попита той.

— Почина не много след това. Не се бях сещала за нея и за този случай от години, докато вие не споменахте Байу Гош.

— Какво стана с къщата й?

— Нямам представа. Татко не беше наследник, ако това имате предвид. Никога повече не сме ходили там.

Уайли се намръщи.

— Това, което имам предвид, е…

— Глупост — каза Шоу.

— … е нещо прекалено случайно — довърши Уайли.

— Обикновено бих се съгласила с вас — каза тя, имайки предвид коментара на Уайли, а не този на Шоу. — Но Джош не е обикновен. Той е маниак. Никога не забравя нищо. Ако е споменавал къщата й, макар между другото, когато е бил момче, тя още е в ума му. Освен това той няма друга връзка с града. Какво би го накарало да се върне тук за достатъчно дълго, за да изпрати колет?

Шоу промърмори:

— Толкова е изсмукано от пръстите, че…

— Но все пак е нещо! — сопна се тя. — Да имаш нещо по-добро?

Уайли вдигна ръка, за да въдвори спокойствие, и я попита дали има адрес или някакви данни за това на кого е къщата.

— Не.

— Това вярно ли е, или просто не споделяте?

— Вярно е, но нямаше да споделя, ако знаех. Информирали сте полицията и всички останали и те ще стигнат там преди нас. Искам шанс да говоря с Джош първа. — Тя вдигна пистолета леко. — Настоявам.

Очевидно раздразнен, Уайли погледна Шоу, който изглежда беше свършил сардоничните коментари. Уайли се обърна отново към нея:

— Спомняте ли си как се стига до къщата?

— Бях дете и не съм обръщала внимание на посоки и такива неща. Но като стигнем града, мисля, че ще мога да се ориентирам.

Уайли я изучава с поглед известно време, след това каза строго:

— Добре ще е да не ни разигравате, госпожице Бенет.

— Не ви разигравам.

— Няма да го направи. — Шоу зави толкова бързо, че Джорди и Уайли едва не излетяха от седалките. Тя успя да задържи пистолета, когато колата се закова рязко на тротоара.

Шоу я попита:

— Не допусна ли да съм забелязал, че пистолетът не е в ботуша ми? — После се обърна към Уайли, който го гледаше зяпнал. — Исках само да видя какво ще направи с него. И тъй като не ни застреля, мисля, че ни е казала истината.

* * *

Джош не знаеше как Панела е разбрал за някогашната къща на пралеля му. След смъртта на старицата тя беше останала дълго необитаема и местните я наричаха „къщата на призраците“. Когато прояви интерес към нея, брокерът беше доволен най-после да я пробута. Джош я купи под фалшиво име и се постара да замете всякакви документални следи, които да сочат, че той е собственик. Беше си въобразявал, че това е убежище, известно само на него.

Сега предполагаше, че вече няма никакво значение как Панела е разбрал. Разбрал беше и толкова.

Беше дошъл в ранните утринни часове, а не през нощта, когато Джош би очаквал. Той седеше на кухненската маса, играеше си с кибритените клечки, както имаше навик да прави, когато размишляваше над проблема какъв трябва да е следващия му ход, когато внезапно задната врата се отвори и Панела влетя вътре.

Джош едва не се подмокри.

— Измамник такъв! Наистина ли си въобразяваше, че ще ти се размине?

Въпросът беше реторичен. Панела го дръпна от стола му с такава сила, че зъбите му изтракаха и без малко да отхапе езика си. Усети вкуса на собствената си кръв. Панела го блъсна срещу стената и го задържа там, притиснал с лявата си ръка адамовата му ябълка, като се заканваше, че ако Джош не му каже това, което иска да знае, ще го подложи на средновековни мъчения, преди да го остави да умре, с бавна смърт.

Сега погледът на Джош се премести от немигащите очи на Панела към пръстена, проблясващ върху кутрето на лявата му ръка, и накрая към пистолета, който държеше в дясната.

Джош имаше нужда да се изпикае, идеше му да крещи, да скубе коси от гняв, на ръба да превърти. Беше толкова близо… толкова близо да избяга. Сега нещата не изглеждаха добре за неговото бъдеще, по-близко или по-далечно.

— Онзи банкер трябва да е сбъркал — каза той. — Парола за Джорди Бенет? За Джорди? Защо й е на нея парола за твоята сметка?

Панела само го гледаше. Изражението му не се промени.

— Може би е името на компанията й. „Екстраваганза“. Възможно е. Не, това е прекалено дълго. А за паролите често се изисква комбинация от цифри и букви, нали? Обикновено зависи и какви са буквите. Главни. Малки. Може би е рожденият й ден? Рожденият й ден на обратно? Или моминското име на майка ни?

Осъзнавайки, че дрънка прекалено много, той млъкна, изпухтя няколко пъти да предотврати хипервентилацията и се опита да спре надвисналата атака на парализиращ страх. Но погледна в лицето на Панела и паническата атака се понесе с грохот към него като неуправляем товарен влак.

Трябваше да издаде онази парола.