Сандра Браун
Ужилване (36)

Тридесет и пета глава

— Господин Панела?

— На телефона.

— Знам, че е ужасно късно там, където сте, но сте ми оставили съобщение да ви се обадя един час преди затварянето на банката.

— Да, а времето няма значение. Всъщност, успях. — Като триеше потта от челото си, той погледна към суичъра с качулка, захвърлен сега на пода до вратата. Беше изпръскан с кръвта на агента от ФБР и трябваше да бъде изгорен.

Банкерът казваше:

— Преди да звънна си позволих да проверя и да се убедя, че всичко е наред. Установих, че не сте наредили превод на онези два милиона долара, които обсъждахме преди няколко дни.

Не, сега нямаше нужда от двата милиона, защото помагачът на Мики Болдън се беше оказал ченге!

Шоу Кинард не беше отвлякъл Джорди от онзи бар. Той я беше спасил. Всичкото онова пазарене и извиване на ръцете му за повече пари? Глупости. Кинард ранен, заловен и в ареста. Още глупости.

— Господин Панела? За банковия трансфер…?

— Да, правилно, съжалявам, бях се разсеял.

Беше измамен. От Шоу Кинард, който според договорката трябваше да изпълни една мокра поръчка, а всъщност никога не е имал намерение да го прави. От ФБР агента Джо Уайли, който му беше казал, че Кинард е арестуван.

Мразеше да го прецакват така.

Ако не беше днес в Тобаяс, може би никога нямаше да открие уловката. Но беше привлечен към града заради възможността да се порадва лично на последиците от убийството на Ройс Шърман. Разбира се, не беше отишъл до страничния път, където беше затворил гръмогласната уста на онзи селяндур завинаги, а беше избрал едно местенце, където можеше да остане незабелязан, докато наблюдава идващите и тръгващите си от пристройката на шерифския офис.

Беше познал момичето, когато то пристигна. Носеше същите дрехи, с които беше и предишната нощ, когато я опипваше Шърман. Днес изглеждаше развалина, плачеше сърцераздирателно, нуждаеше се от подкрепящата ръка на приятелка, докато влизаше в сградата.

Без съмнение беше доволна, че е жива, и едновременно с това изплашена, че непознатият може да реши, че не бива да оставя свидетели и да се върне за нея. Той нямаше за какво да се безпокои. Тя никога нямаше да може да го идентифицира. Гласовият модулатор можеше да насочи, но тъй като всеки можеше да се снабди с такъв, това никога нямаше да издържи в съда.

Не че щяха да го хванат и да се стигне до процес.

Изобщо не беше изненадан, когато агентите Уайли и Хикъм се присъединиха към партито. Като добри защитници на закона те щяха да свържат точка А с точка В и да решат, че тук има съвпадения, нещо повече — че има странни съвпадения, и да окачествят убийството на Ройс Шърман именно като странно.

Това, което дойде като шок, и повече от един, ако трябваше да бъде честен, беше да види Кинард да се измъква от задната седалка на техния необозначен седан. Всеки, погледнал го мимоходом, би пропуснал острите скули под глупавите тъмни очила.

Но ако се вгледаше внимателно, би разпознал Кинард по полицейската снимка, показана по телевизията. Той беше обвинен, че е похитителят, от когото Джорди Бенет е била спасена. Той беше предполагаемият убиец на Мики Болдън.

Но той не се влачеше в оранжев комбинезон и с вериги на краката като затворник. Не, носеше каубойски ботуши и качулка. Въпреки облеклото, очевидно беше важна част от екипа.

Да ме вземат мътните!

Групата беше останала в шерифството приблизително час. Когато се натъпкаха в седана и напуснаха Тобаяс, ги беше последвал обратно до града, предполагайки, че накрая ще го заведат до Джорди. Защото измама или не, той още имаше твърдо намерение да я убие. Всъщност това, че беше направен на будала, само затвърди решението му.

Колата на федералните спря в подземния паркинг на многоетажен хотел. „Панела Инвестмънт Груп“ веднъж беше организирала семинар в една от конферентните му зали, така че беше запознат с разположението. Осъзнавайки уникалните предизвикателства, но и възможности, които един оживен хотел предлага, той отмина входа към гаража и паркира на друг паркинг няколко пресечки по-нататък.

Връщайки се пеша, се възползва от идеята на ФБР и си купи качулка в един павилион за сувенири. Държеше главата си наведена и се смеси с отлива и прилива от пешеходци по тротоарите, заобикалящи хотела, докато наблюдаваше търбуха на подземния гараж.

По здрач три официално изглеждащи джипа влязоха един след друг в гаража. Скоро след тях полицейското присъствие около хотела се засили — мъже в униформи, както и полицаи под прикритие. (Те наистина ли си мислеха, че могат да го заблудят?)

Нещо щеше да се случи. Той се запита дали да не се върне в колата си. Ако транспортираха Джорди в някой от тези джипове, колата щеше да му е необходима, за да ги последва. Но ако го нямаше дори за няколко минути, можеше да пропусне голямото събитие.

Докато продължаваше да умува, забеляза красивия чернокож агент да излиза от подземния гараж пеша, понесъл две брезентови торби. Агентът пресече улицата, после зави и се спусна надолу по тротоара към една чакаща кола. Не онази, която бяха взели до Тобаяс.

Това беше като подарък! Само един страхливец или глупак не би се възползвал. Защо да не се възползва от възможността да подчертае, че ако се забъркваш с Били Панела, поемаш голям личен риск?

Той се измъкна от скривалището си между две сгради и тръгна надолу по тротоара. Когато наближи колата, агентът се заблуди от качулката, взе го за Кинард и смъкна стъклото на прозореца. Последното нещо, което каза, беше: „Кинард, какво, по дяволите…?“

Усмихвайки се сега в телефона си, той се запита какво щеше да си помисли азиатският банкер за удара, който беше осъществил тази вечер. На кого му трябваше наемна помощ?

— Не поисках банков трансфер, защото нямах нужда от парите.

— Разбирам.

Не разбираше, естествено, нямаше и най-отдалечена представа.

— Надявам се, че не сте недоволен от нашето обслужване.

Той изпита удоволствие от почтителния тон на мъжа. Всички искаха Били Панела да е спокоен.

— Имах договор с едни мъже да свършат една работа. Оказаха се некомпетентни и ненадеждни. Работата не беше свършена, но обслужването на банката ви нямаше вина.

— Чудесно. Радвам се да го чуя. — Той млъкна. — Какво мога да направя днес за вас?

Какъв беше този тип, някаква курва ли? Ами, в известен смисъл, си беше точно такъв. Ето защо щеше да бъде смазан като чуеше това.

— Искам да закриете сметките ми.

— Моля?

Той оправи гласовия модулатор.

— Искам да затворите всичките ми сметки. Приспаднете таксите за услугата и изтеглете всичко до последния цент.

— Не разбирам.

— Местя тези пари в друга финансова институция. Това достатъчно ясно ли е?

Мъжът сякаш си глътна златния език. Минаха секунди.

— Там ли сте?

— Да, господин Панела. Аз просто…

— Можете ли да се справите с това искане, или е необходимо да говоря с шефа ви?

— Не, ще се справя.

— Благодаря.

Очевидно изнервен, банкерът помоли за подробности къде ще бъдат прехвърлени средствата. На заден план се чу тракане по клавиатурата на компютъра му.

— Паролата ви, ако обичате?

Той я даде.

Отново тракане по клавиатурата.

— Благодаря господин Панела.

— Пак заповядайте. — Това бяха толкова успешни двайсет и четири часа, че изпита желание да бъде сърдечен. — Нека ви кажа, вие нямате никаква вина за това. Беше приятно да се работи с вас. Харесвам акцента ви. Много изискан, много…

— Извинете. Нужна ми е втората парола.

— Какво?

— Паролата на Джордан Бенет?

Паролата на Джордан Бенет. Правилно ли чу?

— За какво говорите?

— След отварянето на сметката, където се намираше основният дял от фондовете, които бяха депозирани, се свързахте с мен няколко дни по-късно и поставихте условието специално за достъп до тази сметка да бъдат изисквани двете пароли. Вашата и тази на Джордан Бенет. Забравили ли сте, господин Панела?

Мамка му!