Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (8)

Глава 7

За момент тишината беше убийствена.

— Сигурна ли си, че не те нарани? — попита виконтът отново.

— Не лъжа! — тросна се Пенелопе.

Той я изгледа с любопитство; очевидно се питаше защо му се сопва, след като току-що я спаси от насилие.

— Не съм казал подобно нещо.

Протегна й ръка.

Този път, засрамена от себе си, тя поруменя.

— Извинявай — промълви тя и се опита да се овладее. Възползва се от облегалката на фотьойла, а не от ръката му, за да потърси упора. — Не мога да повярвам, че той…

Съвсем неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя панически започна да ги бърше.

— Седни. — Атертън я настани на фотьойла и падна на колене. — Какво ти причини?

Плъзна поглед към разкъсаното деколте и разчорлената й коса.

— Сграбчи ме и ми отскубна брошката. Приклещи ме в този стол и не ми позволи да си тръгна. — Опита да отметне разпилените по лицето си кичури, но те не й се подчиниха. Ръцете й трепереха силно и едва ги усещаше. — Исках да избягам, но ме сграбчи за крака и после… после… — гърлото й се стегна, като се сети колко брутално Клери стисна коляното й.

Очите на Атертън потъмняха. Извади кърпичка от джоба и й я подаде.

— Защо беше тук с него?

Тя си бършеше очите и същевременно използваше кърпичката като щит срещу изпитателния му поглед.

— Случайно. Не съм имала намерение да се срещам с него, ако това намекваш.

— Смятам те за умна и не допускам да го направиш.

Пенелопе зяпна, а той сведе поглед и продължи:

— Кракът ти наранен ли е?

Тя се опита да го размърда, но спря, пронизана от остра болка. Виконтът я чу как сепнато си пое дъх.

— Разрешаваш ли да го опипам, за да проверя дали не е счупен?

Пенелопе искаше да каже „не“, но глезенът й пулсираше така силно, че отново й потекоха сълзи. Тя кимна.

Той не я гледаше, докато вземаше стъпалото й в ръце. Главата й леко се замая, когато той отметна полата на роклята и прокара топлата си длан по кожата й. За миг си представи как ръката му продължава нагоре, но не грубо като тази на Клери, а нежно и прелъстително. Бързо отмести поглед от тъмната му глава и си каза, че изпитва огромно облекчение, задето ръката му се върна отново върху глезена й и леко го натисна. Допирът му стана по-лек, когато тя простена тихо.

— Не е счупен, мисля, но най-добре е да не го пресилваш няколко дни.

— Благодаря.

Редно бе да измъкне крака си от ръцете му, но поради някаква причина не го направи.

— Чорапът ти е скъсан. — Вдигна очи. Бяха най-дълбокото синьо, което бе виждала. — Какво провокира лорд Клери да постъпи така?

— Злият му нрав — прошепна тя.

— Несъмнено. Но не съм чувал упреци по негов адрес. Трудно ми е да повярвам, че напада млади дами по време на бал, особено ако те се съпротивляват и се опитват да се измъкнат.

Пенелопе прехапа устни. Острият му бдителен поглед не се откъсваше от нея.

— Какво му каза? — настоя той. — Когато си тръгна имаше вид на човек, готов да си отмъсти.

— Ти го удари.

— В твоя защита.

Пенелопе извърна глава, защото това бе самата истина.

— Не мога да го споделя.

Той пусна крака й.

— Не ме смятай за неблагодарна — побърза да добави тя. — Дълбоко съм ти задължена. Но не мога да ти кажа защо Клери ми се разгневи.

Не възнамеряваше да споменава името на Оливия, а и откровено казано тя самата не знаеше как се стигна дотук. Засега.

— Тогава те съветвам да го избягваш — въздъхна Атертън. — Да доведа ли майка ти?

— Не! — възкликна тя. — Недей. Добре съм.

На Пенелопе й се искаше да е в компанията на майка си, но не искаше да обяснява защо е в такъв раздърпан вид.

— Все едно си била навън по време на буря — оповести той безцеремонно. — Косата ти е разчорлена.

Неизвестно защо по страните й плъзна руменина. Надяваше се да не го е забелязал.

— Колко галантно е да го кажеш.

Вдигна ръце и започна да си прибира косите с фиби. Хем й се искаше той да си тръгне, хем не желаеше да остане сама. Беше странно и обезпокоително лорд Атертън да стои на колене пред нея и да я гледа така загрижено.

Още известно време той остана с впит в нея поглед. Пенелопе го усещаше, въпреки извитата си настрана глава, докато наместваше фибите. Половината й коса се бе разпиляла по раменете, а другата половина все още стоеше в стегнат кок на тила. Пръстите й продължаваха да треперят, а неговата близост не й помагаше.

— Чакай — продума той накрая. — Правиш нещата само по-лоши.

Без да иска разрешение отмести ръцете й и прокара пръсти през косата й.

Пенелопе застина. Сви ръце в юмруци в скута си и се загледа втренчено в тях, сякаш щяха да й помогнат да не усеща как пръстите му се плъзгат през косата й и вадят фиба след фиба, както би правил съпруг или любовник. На ум си повтаряше, че е пълна глупачка, задето не става и не му благодари царствено отново, преди да излезе от стаята като самоуверена, изтънчена жена, която не е реагирала на допира му. Вместо това обаче реши да го избягва до края на живота си и промърмори:

— Пак ти благодаря, задето ми се притече на помощ.

Крайчетата на устните му се извиха в лека усмивка.

— Звучиш изненадана, че съм го направил.

Гъст кичур отново се освободи и се разпиля по лицето й. Пенелопе се надяваше, че е скрила поруменяването, породеното от чувство за вина.

— Не очаквах да постъпиш така.

— Нима? Защо?

Тя сепнато вирна брадичка и среща занесения му поглед. Усети как остатъка от косата й се разпиля по гърба. Той протегна ръка и й подаде фибите.

— Не ме харесваш, нали? — осведоми се той.

Подейства й като шамар. Пенелопе седна по-изправена във фотьойла и пое фибите.

— Не говори глупости, милорд. — Събра косата си и я нави на кок. — Кое те кара да мислиш така? — С всяка следваща фиба, която поставяше на място, овладяността й най-после се завръщаше. — Отново ти благодаря за безценната помощ.

Беше й направил услуга; при това огромна, както бе редно да признае. Едно доказателство за наличието на известна почтеност и галантност, но нищо повече. Благодарна му бе, особено задето удари лорд Клери, но смяташе да продължи да стои далеч от него.

— За мен бе чест — отвърна той кисело. — Предполагам, че това е твое.

Той вдигна брошката, която Клери отскубна от роклята. На закопчалката още се виждаше част от дантелата.

— Да. — Пенелопе погледна съсипаната си рокля. Потрепери от спомена за противното опипване на Клери. Притисна с ръка гърдите си сякаш да заличи случилото се. — Скъса ми роклята.

— Виждам…

В тона му се долавяше нещо стегнато. Пенелопе вдигна поглед. Лорд Атертън бе впил поглед в бюста й. Очевидно онова, което виждаше, му допадаше. По такъв начин я гледаше и преди няколко вечери; тогава се опита да я постави на място и й заяви, че един мъж има предвид всички женски прелести…

От другия край на стаята долетя шум. Все още озадачена от подчертания интерес по лицето на лорд Атертън, в първия момент Пенелопе не обърна внимание. Виконтът обаче скочи на крака и се обърна към вратата.

— Да? — тросна се той.

— Ето те, сър! — възкликна високо госпожа Локуд. — Къде ли не те търсих…

Млъкна.

Пенелопе, замръзнала във фотьойла, не смееше да помръдне. Съвсем ясно си представяше какво вижда госпожа Локуд: мъжът, който ухажва дъщеря й, преди секунди бе надвесен загрижено над силно раздърпана и разчорлена жена. Отправи наум бърза молитва в стаята да е достатъчно тъмно, за да не я разпознаят.

— Защо?

В стаята изглежда единствен Атертън не бе загубил ума и дума. Застана пред Пенелопе, за да я скрие от погледа на госпожа Локуд.

Но това, уви, не се оказа достатъчно.

— Ти! — изсумтя госпожа Локуд. — Само създаваща интриги и сплетни долна никаквица!

Всяка дума бе придружена от все по-нарастващо възмущение.

Пенелопе се сви почти на кълбо. С надежда това да е някакъв кошмар тя надникна иззад лорд Атертън, който продължаваше да стои пред нея. Майката на Франсис стоеше на прага. Светлината от коридора очертаваше силуета й. Шок и бяс се излъчваха от цялата й стойка и от изражението й.

— Защо ме търсиш, госпожо Локуд? — попита Атертън повторно, този път малко по-хладно.

Това върна говора на онемялата жена и тя протегна ръка към коридора, за да притегли някого оттам.

— Виждаш ли, Франсис, колко глупава си била? — Посочи обвинително с пръст Пенелопе. — Казах ти, че това момиче не ти мисли доброто, като ти пълни главата с онези щуротии. Сега ясно ли ти е колко права съм била?

Дълбоко смутена Пенелопе срещна смаяния поглед на Франсис. Младото момиче очевидно беше плакало; по страните й още проблясваха сълзи. Сега я зяпаше шокирана и едва прошепна сякаш не вярваше на очите си.

— Госпожице Уестън?

— Не е онова, на което ти прилича — изригна Пенелопе. Скочи от фотьойла и се отдалечи възможно повече от виконта. — Франсис, не прибързвай…

— Да прибързва? — Госпожа Локуд трепереше от гняв. — Франсис, не бъди глупачка! Не виждаш ли сега, че е възнамерявала да развали годежа ти с лорд Атертън, защото го е искала за себе си?

— Не — възрази Пенелопе. Боже, в какво само я обвиняваха. — Това е лъжа. Никога не бих го направила!

С две крачки Атертън прекоси стаята.

— Какво искаш, мадам? — почти изсъска той. — Тази вечер дъщеря ти ми каза, че не желае да ме вижда повече. Явно нещо много спешно те е накарало да ме потърсиш.

— Водех я да се извини за думите си, но очевидно сбърках, като я накарах да промени решението си. — Изгледа презрително Пенелопе. — Сега разбирам причината за думите й. Доловила е онова, което ми е убягвало: ти си неверен!

— Тя не изтъкна тази причина.

Той изгледа Франсис изпитателно и момичето пребледня.

— Няма значение — не се предаваше госпожа Локуд. Хвана Франсис за ръката. — Не е очаквала такава злонамерена намеса и предателство от госпожица Уестън, която се преструваше на нейна приятелка.

На Пенелопе й идеше да удари тази жена. Насочи очи към Франсис и поклати глава: умоляваше я да прояви разбиране, но май беше прекадено късно.

Франсис се отскубна от ръката на майка си.

— Не, мамо. — Погледна за миг Пенелопе. — Не вярвам госпожица Уестън да е кроила планове да вземе лорд Атертън за себе си. Тя го ненавижда.

Боже! Виконтът се обърна към нея. Едната му вежда бе леко повдигната. Пенелопе се изчерви. Дори Франсис да реагираше, водена от желание да й помогне, искаше й се приятелката й да не бе изричала тези думи; не и толкова скоро след като Атертън така геройски се застъпи за нея. Навлажни устни и се помоли наум да намери подходящото обяснение да се измъкне от тази ситуация така умело, както Абигейл би го направила.

— Всичко е едно ужасно недоразумение. Паднах по стълбите и в резултат се докарах до този умопомрачителен вид. Лорд Атертън случайно ме откри и любезно ме придружи до тази стая, за да се оправя. Наистина няма нищо друго…

Замълча, защото забеляза колко втренчено Франсис разглежда разпилените й коси, скъсаната рокля и босия й крак. Унизена, Пенелопе затвори уста. В съчетание с не по-добрия вид на Атертън — разчорлени коси по челото, разкопчан сюртук — положението не изглеждаше никак розово.

— Не. — Франсис прозвуча огорчена. В гласа й се долавяха и обвинителни нотки. — Не е недоразумение. Вече не мисля така. През цялото време се е преструвал. Въобще не е искал мен, а теб.

Госпожа Локуд ахна. Пенелопе ококори очи.

— Атертън? — Беше нелепо, направо комично и тя се засмя истерично. — Това е абсурд!

— Постоянно говори за теб — продължи Франсис с горчивина. — „Госпожица Уестън ли го спомена?“ „Какво каза госпожица Уестън?“, „Може ли да танцувам с госпожица Уестън?“

— Вярно ли е, сър? — попита госпожа Локуд с пурпурно лице.

— Не, разбира се! Невъзможно е. — Паникьосана, Пенелопе се обърна към виконта. — Кажи им! За бога, предложил си брак на Франсис…

— И тя ме прати да вървя по дяволите — допълни той.

Не беше отместил очи от нея, откакто Франсис обяви, че Пенелопе го ненавижда. Ужас! Знаеше, че трябва да си мери приказките пред Франсис. Цялата ситуация вече я влудяваше. Защо той не възразява? Няма начин да иска да се ожени за нея! Иска да се ожени за Франсис, а въпреки това седи и с любопитство и недоумение наблюдава как се вихри кошмарът.

После стана още по-лошо. Бузите на Франсис Локуд поаленяха, а тя изправи рамене.

— Отказах ти, защото не си влюбен в мен. Не направи нищо, което един влюбен мъж би предприел. — Посочи обвинително Пенелопе. — Влюбен си в нея, нали?

— Не ставай идиот — изтресе Пенелопе, преди да съобрази какво прави.

Франсис пребледня, после почервеня.

— Явно ме смяташ за такава. Каза ми, че мразиш лорд Атертън, а при първа възможност се измъкна с него!

Госпожа Локуд взе дъщеря си в прегръдките си и хвърли убийствен поглед на лорд Атертън.

— Сега определено разбирам постъпката на дъщеря си. — Погледът й се насочи към Пенелопе. — Що се отнася до теб, госпожице, от самото начало знаех, че ще й повлияеш зле. Рано или късно нисшият произход винаги си проличава, както стана и този път.

— Грешиш — опита се да се защити Пенелопе, но беше безполезно. — Не е каквото изглежда…

Погледна лорд Атертън с надежда той да предприеме нещо, за да сложи край на сцената, но той само леко сви рамене, сякаш няма и най-бегла представа какво да каже.

Този път в погледа на госпожа Локуд се мярна нещо подобно на съчувствие.

— Мислиш, че правилата не важат за теб, така ли, госпожице? Не е така, уверявам те. — Взе ръката на дъщеря си. — Ела, Франсис. Ще си намерим по-достойна компания.

Пенелопе се загледа след тях онемяла. Беше обречена. За да си отмъстят, семейство Локуд щяха да я унищожат. Боже, защо не си държа езика зад зъбите онзи ден? Франсис бе скъсала с лорд Атертън, а майка й винеше Пенелопе. Сякаш тя я бе подучила да го прати по дяволите. Боже, наистина ли Франсис го бе изрекла? Поклати глава, защото мислите й все още бяха объркани и неподредени.

Бавно се обърна към Атертън. И той зяпаше към вратата, но с по-отнесено изражение, явно потънал в собствените си мисли. Остатъците от добронамереното отношение на Пенелопе към него, се бяха стопили. Ето с какво се увенча героичното му спасяване. А стигаше само да каже на Франсис няколко утешителни думи, да прояви преувеличена загриженост заради навехнатия глезен на Пенелопе и госпожа Локуд щеше да се успокои. Вместо това стоеше пред нея разчорлен, красив и с виновен вид. Всичко това стана причина Пенелопе отново да го намрази. И още по-лошо: обърна се към огледалото на стената зад тях и започна да закопчава сюртука си, както би направил мъж след незаконна, скандална любовна среща.

— Защо не прекрати сцената?

Едната му вежда се стрелна нагоре. Без да отмества поглед от изображението си, той попита:

— Как?

— Като грабнеш Франсис в обятията си и я целунеш.

— Така ли трябваше да постъпя?

Пенелопе се изчерви от суховатия му тон.

— Поне нямаше да навреди!

— Не? — Завъртя се на пети и тръгна към нея, с което я принуди да отстъпи разтревожено. — Ако бях „грабнал Франсис в обятията си и я бях целунал“, както ти деликатно ми предлагаш, майка й щеше да настоява да се оженя за нея. А както вече знаеш — тонът му стана направо свиреп, — тя отхвърли предложението ми.

За това тя вече се бе досетила.

— Но ако си й направил предложение, значи искаш да се ожениш за нея — възрази тя на глас.

— Вече не.

Издърпа разхлабената си вратовръзка и започна отново да я връзва.

Беше разбираемо. Пенелопе премина към следващия най-болезнен въпрос. Възнамеряваше да се преструва, че Франсис не е споменала за чувствата на Атертън към нея, което само по себе си беше глупост.

— Но сега госпожа Локуд е убедена, че сме имали… уговорена среща.

Изгледа я светкавично от главата до петите, но това не попречи кожата й да настръхне и да се възпламени.

— С лорд Клери ли предпочиташ да те бе заварила?

Тя потрепери при споменаването на името и се обгърна с ръце, защото я побиха студени тръпки.

— Не!

Той си върза вратовръзката, закопча последното копче на сюртука и се обърна към нея.

— Тогава ти предлагам да се оправиш и да продължиш да си прекарваш вечерта, както аз възнамерявам да постъпя. — Очите му отново се плъзнаха надолу. — Сигурна ли си, че не искаш да повикам майка ти?

Пенелопе го зяпна. Нима той щеше да се върне в залата, да се усмихва и да танцува все едно нищо не се е случило?

— Ти луд ли си? — попита тя със стегнат глас. — Тя ще… Ще каже на всички…

— Съмнявам се.

Изгуби самообладание. Той я спаси, вярно, от ужасно премеждие, но после не направи нищо, за да я предпази от следващото — навярно още по-ужасно — скандала. Преди да успее да се спре, ръката й се насочи към лицето му.

Той я хвана за китката непосредствено, преди да го шамароса. Спряна внезапно, тя залитна напред и се озова в прегръдките му, защото изкълченият й глезен поддаде. С една ръка той я прихвана през талията, за да й позволи да си възвърне равновесието и Пенелопе застина. За миг всъщност и двамата застинаха, докато широко отворените й очи се взираха в неговите.

— Недей — промълви той и леко стисна вдигнатата й ръка. — Може да се окаже, че и двамата имаме нужда един от друг.

Стомахът й се сви на топка. Високото му, стегнато и силно тяло се опираше в нея; от аромата на сапуна му за бръснене й се замая главата; гладко избръснатата му брадичка се намираше така близо до лицето й, че тя виждаше всяка гънка на твърдите му, чувствени устни. Пенелопе потисна топлината, която се разливаше по вените й. Той я привличаше; това бе фатална слабост и тя трябваше да я преодолее.

Отблъсна се от гърдите му и отстъпи. Вече не се интересуваше как изглеждат косата и роклята й.

— Трябва да стоим настрана един от друг. — Тя се ядосваше, защото гласът й е задъхан и разтреперан. — Дай й време да премисли, да схване, че е било недоразумение… Или да си намери друг ухажор и да спре да се интересува от нас…

— Наистина ли ме ненавиждаш? — прекъсна я той.

Тя пак се изчерви.

— А ти наистина ли си бил влюбен в мен през цялото време?

И двамата не продумаха.

— Виждаш ли? И двамата ни представиха в погрешна светлина. Благодарна съм, че ме спаси от лорд Клери, но те умолявам: не говори повече с мен, не ме търси, не прави нищо, което би настроило и други мои приятели срещу мен… — При следващите думи гласът й изневери: — Надявам се да не кажеш на никого за случилото се. — Изчака и след секунди той леко кимна. — Довиждане, сър.

Обу изхлузилата се пантофка, вирна брадичка и куцукайки излезе от стаята. Отчаяно се надяваше навехнатия й глезен да е най-лошото, което й се случва тази вечер.

* * *

Бенедикт я наблюдаваше как се отдалечава. Не бе сигурен какво направи току-що, но бе напълно сигурен, че сега няма да се върне на соарето. Остави на Пенелопе достатъчно време да се отдалечи, отиде в преддверието и прати прислужник да му донесе шапката.

Всичките му действия бяха оправдани: не бе похвално да последва Пенелопе, за да я упрекне как е повлияла на Франсис, но като я завари да се боричка с лорд Клери на пода, нямаше начин да не се намеси. Кой джентълмен не би постъпил така? Задържа се да се увери, че е невредима, защото тя бе млада дама, почти на възрастта на по-малката му сестра, и ако Саманта някога изпаднеше в подобно положение, се надяваше някой да направи същото за нея.

Но след това… Трябваше незабавно да доведе майка й, независимо от възраженията й. Не биваше да докосва косата й, макар и това да стори, защото искаше да й помогне. Треперещите й ръце опровергаха твърдението й, че е невредима: възхити се от душевния й кураж да излъже, въпреки че очевидно не умееше. Но това се оказа грешка, защото се озоваха прекадено близко един до друг. С пръсти, потънали в копринените й коси, той ясно видя руменината на страните й, учестения пулс във вената на шията и напъпилите гърди в разкъсаното й деколте. И точно както предишния път остана потресен каква красавица всъщност е Пенелопе Уестън.

За миг се сети за налудничавото й предложение да сграбчи Франсис и да я целуне, за да успокои двете дами Локуд. Вероятно щеше да даде резултат, но… той вече не желаеше да се ожени за Франсис. Някъде между разпаления й изблик и онзи момент, когато нападнатата Пенелопе го погледна със сияещо от радост и благодарност лице от пода, където лорд Клери я притискаше, интересът на Бенедикт към брака му с Франсис Локуд се бе изпарил. Иначе веднага щеше да обясни на госпожа Локуд, че не той е причината за разкъсаната рокля на Пенелопе, за разрошената й коса и изхлузената пантофка. Можеше да подкрепи и неубедителната й история как е паднала по стълбите, която го представяше единствено като загрижен и галантен човек, случайно озовал се там.

Но той не каза нищо подобно.

Бенедикт бръкна в джоба си. Брошката представляваше овален ахат, заобиколен от перли. На закопчалката все още висеше парченце фина, скъпа дантела. От приказките на Банистър онази вечер научи, че дъщерите на Уестън имали зестра от по четирийсет хиляди паунда. Беше повече, отколкото би получила от бащата на всяка друга млада дама, с която се запозна през последните два сезона, и двойно по-голяма от тази на Франсис Локуд. Подобна зестра, съчетана с бляскавия вид и високата интелигентност на Пенелопе, представляваше сериозно изкушение. Тя определено бе лъчезарна и забавна, с остър ум; беше лоялна и безстрашна в предаността си към близките си. С разрошени коси и поруменяло лице беше изкусителна, а страстната й натура пораждаше в съзнанието му греховни помисли.

От друга страна го ненавиждаше. Не му убягна гузното й изчервяваме, когато Франсис го оповести.

При появата на прислужника с шапката и ръкавиците той пъхна брошката в джоба си. Баща му обичаше да повтаря, че често е предимство да стоиш настрана и да видиш какви възможности ще породи един скандал. Колкото и да не желаеше да го признае, Бенедикт си помисли, че този път баща му има право.