Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love In Time Of Scandal, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Любов по време на скандал
Преводач: Ивайла Русева Божанова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 16.04.2016
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-187-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2256
История
- — Добавяне
Глава 18
След този разговор на Пенелопе никак не й се ходеше на гости, но Бенедикт явно нямаше да отстъпи. Почука на вратата и застана до нея. През това време всичко в него се промени. Забеляза го, защото продължаваше да го наблюдава втренчено, объркана от гняв и обида. Бе изправил рамене. Нямаше и следа от напрежение и раздразнителност; беше спокоен и овладян, все едно е крал, излязъл на разходка.
Пенелопе бе поразена. Само допреди минути спореха ожесточено и разпалено. Той дори повиши тон, а сега този разговор все едно не се бе състоял.
— Лейди Джордж вкъщи ли е? — попита той прислужника, който ги посрещна.
— Да, милорд.
Мъжът ги пусна да влязат.
Въведи ги да изчакат в малък салон. Бенедикт застана до прозореца; отвън нещо изглежда погълна вниманието му. Пенелопе се заигра с копче на ръкавицата си; не знаеше какво да каже. Май беше по-добре да мълчи; всичко, изречено от нея днес, се оказваше все неподходящо. Нали майка й постоянно я предупреждаваше да преодолее склонността си да говори каквото мисли и повече да се съобразява с чувствата на околните? Абигейл й спомена, че бащата на Бенедикт го е биел. Самата Пенелопе се убеди колко студен и бездушен е графът. Човек трудно си представяше как някой ще предпочете граф Стратфорд пред Себастиан — почтен, мил и добър, какъвто графът определено не беше, но така или иначе негова светлост бе баща на Бенедикт. За нея бе лесно да направи избор, но едва ли същото важеше за него. Тя обаче прекалено късно се замисли за това. Прокара копчето през илика, после го разкопча. Запита се дали няма да е най-добре да постъпи в манастир, където се дава обет за мълчание.
След няколко минути прислужникът се върна.
— Милейди ще дойде при вас в трапезарията, милорд.
— Заради фреската — досети се Бенедикт. Предложи й да го хване под ръка. Пенелопе се чувстваше недостойна да е съпруга, но я прие. Щом той иска да си дават вид на щастлива семейна двойка, така да бъде. — Саманта спомена, че Грей е заплашил да изрисува трапезарията.
— Да я изрисува?
— Художник е. При това, талантлив, както разбирам.
И наистина се оказа такъв. В трапезарията ги посрещна невероятна гледка. Едната стена, боядисана в бяло, контрастираше с околните в наситено червено. Висок мъж с разрошени тъмни коси се бе покатерил на стълба и рисуваше богиня, чието лице поразително приличаше на Саманта. Самата дама се бе запътила да ги посрещне.
— Ти дойде, а беше редно аз да те посетя. — С Бенедикт се прегърнаха, преди да се обърне към Пенелопе: — Надявам се да ми простиш. Никога няма да простя на Бенедикт, задето не ме уведоми за сватбата.
Пенелопе се усмихна смутено.
— Не ти е казал?
Не помнеше Саманта такава. Преди три месеца, когато се видяха за последен път, Саманта беше плаха и тъжна, докато разказваше каква роля е играла при кражбата на пари от граф Стратфорд и изчезването на бащата на Себастиан. Сега пред нея стоеше съвършено различна жена: лицето й грееше от щастие, очите й сияеха; в движенията й нямаше и следа от скованост или страх.
— Не навреме! — възмути се Саманта и перна Бенедикт по рамото. — Грей, знаеше ли за женитбата на Бенедикт?
— Не — отвърна мъжът от стълбата, без да се обърне.
— Беше съвсем скромно събиране, а и ти отсъстваше от града. — Бенедикт разпери ръце. — Какво можех да направя?
Саманта го погледна с укор.
— Да беше изчакал — отсече тя. После отново се обърна към Пенелопе: — Желая ти много щастие. На брат ми му е нужна решителна жена. Според мен си съвсем подходяща за него.
— Благодаря — промълви Пенелопе. — Надявам се да е така.
Последното прикова вниманието на съпруга й; погледна я с вдигнати вежди. Пенелопе не му обърна внимание. Той да не си въобразяваше, че едно спречкване ще промени из основи мнението й по такъв важен въпрос?
— Грей, хайде слез най-после, за да се запознаеш с новата си снаха — нареди Саманта. Мъжът й, с четка между зъбите, само махна с ръка и тя въздъхна. — Цял ден ще виси горе. Да се преместим в салона. — Хвана Пенелопе под ръка и ги отведе в малко кокетно помещение. — Разкажи ми за сватбата. Приказна ли беше?
— Да, много изискана — отвърна Пенелопе.
— Толкова се радвам — увери я Саманта сияеща. — Взехте ли си вече къща? Време е Бен да напусне офицерската квартира.
— Направихме го сутринта — осведоми я Бенедикт. — Идваме от Маргарет Стрийт.
— Толкова близо?! Трябва да дам вечеря във ваша чест. Елизабет, естествено, ще иска да присъства с Търли. Сестра ти дали ще дойде? — попита тя Пенелопе. — Надявам се. Заедно с господин Вейн, разбира се.
Пенелопе се смая, защото не очакваше някой от семейството на Бенедикт да спомене някога Вейн. Погледна съпруга си умолително, но той не каза нищо, а запази любезното си изражение.
— И двамата са добре, благодаря — успя да скалъпи някакъв отговор тя.
— Толкова се радвам да го чуя! — възкликна Саманта със сияеща усмивка, която обаче мигом изчезна. — Какво не е наред?
— Да не е наред ли? Няма такова нещо — навъси се брат й. — С всичките си гости ли се държиш така?
— Бен — въздъхна тя, — какво си направил?
Той изгледа Пенелопе дълго и изпитателно, преди да отговори:
— Разказах й за татко.
— Боже. — Саманта сниши глас и за миг пребледня. — Той… Да не би…
— Изгони ме от имението засега. — Направи усилие да се усмихне приветливо и уверено. — Няма ли да ни почерпиш нещо, Саманта?
— Разбира се. — С разтревожено изражение звънна и помоли появилия се прислужник да се погрижи. — Ужасно ли си шокирана?
Последното, макар и изключително колебливо, бе насочено към Пенелопе.
— Явно е доста взискателен — отговори тя предпазливо.
Домакинята леко потрепери.
— Да…
Последва неловко мълчание.
Пенелопе започна леко да се ядосва на съпруга си. Защо й каза за баща си едва когато пристъпваха към къщата на сестра му? Защо не й даде време да осмисли чутото? Сега се чувстваше неловко и с вързан език, а и още се терзаеше, задето се държа безсърдечно и неразумно. Не възнамеряваше да разстройва с приказките си Саманта, но за какво щяха да си говорят?
— Явно родителите ти са съвсем различни от моите — подхвана тя, като се молеше на ум да не влоши нещата. — В много, много отношения. Голяма моя грешка е да смятам, че хората споделят моите чувства и отношение… Ще се постарая да не действам и да не говоря необмислено, когато отново се срещна с лорд и лейди Стратфорд.
Братът и сестрата се спогледаха, но Пенелопе не разгада подтекста. Саманта се насили да се усмихне.
— Да. Без съмнение нашите родители са доста по-различни от господин и госпожа Уестън. Но вероятно мама е била очарована от новината, че Бенедикт най-после се е задомил.
Бенедикт видимо се успокои.
— Права си! Пожела ни да сме щастливи и ме помоли да те заведа при нея, скъпа.
В спомените на Пенелопе графинята бе хладна и въздържана и навярно затова не бързаше да се срещне с нея.
— Добре — кимна Саманта също видимо поуспокоена. — Ще планирам вечерята във ваша чест. Няма да има много гости. Само скъпи приятели и роднини, за да отпразнуваме женитбата ви. Моля ви да приемете. Обещавам дотогава Грей да приключи и да не се налага да се храним сред кутиите с боя.
— Какво ще кажеш, Пенелопе? — попита Бенедикт. — Да й угодим ли?
— Да ми угодите?! Ужасен си! — възнегодува сестра му. — Длъжен си да кажеш „да“, Бенедикт!
Пенелопе погледна съпруга си. На устните му играеше закачлива усмивка, докато се шегуваше със Саманта, но се долавяше и известна напрегнатост. Какво каза, когато пристигнаха? Да влезем и да видим един почтен член на семейството ми. Нищо чудно нарочно да й разказа за графа, за да й позволи да съпостави жестокостта на графа с добротата на сестра си.
— Много мило и щедро от твоя страна — обяви тя на Саманта.
— За мен ще е удоволствие — увери я Саманта ентусиазирано. — Ще бъде първият ни прием. Ще бъде забавно… Отдавна чаках да се сдобия с още една сестра!
— Сигурно си се изненадала от новината — подметна Пенелопе кисело.
Домакинята се засмя.
— Да, но приятно. Желая ти много щастие, Пенелопе. От Бен ще излезе чудесен съпруг. Винаги съм го знаела. Радвам се, че избра момиче, което ми допада.
Пенелопе се усмихна притеснено и промърмори някакви благодарствени думи. Изгаряше от любопитство да научи още за Саманта и другите Ленъкс. Какво се опитваше да й каже Бенедикт, докато идваха насам? Баща му наистина ли беше чудовище? Не желаеше да смята съпруга си за лъжец, но и как да се примири с противоречивите страни на характера му? Бе изоставил приятеля си от преданост към баща си, а същевременно я предупреди, че графът не проявява никаква милост или доброта към него; не звучеше като човек, към когото да проявяваш сляпа преданост. Оправдаваше действията си като начин да защити Саманта, но сестра му нямаше вид на пребита от бой; дори се бе омъжила за привлекателен мъж, който очевидно я обожаваше. Какви бяха опасенията на Бенедикт относно сестра му? В един момент Саманта видимо се разтревожи от споменаването на граф Стратфорд, но после и тя, и брат й се държаха сякаш всичко е наред. Дори сега, докато Саманта бъбреше за вечерята в тяхна чест, Пенелопе си мислеше единствено: с какво семейство се обвързах?
* * *
През следващите две седмици във взаимоотношенията им цареше привидно примирие. Пенелопе вече не се караше с него; не забелваше очи след негови коментари. Като цяло стана по-сдържана и сговорчива — точно такава съпруга си търсеше Бенедикт някога — но вместо да приеме брака си за сполучлив, това го изнервяше. Как си бе представял, че мила и приятна компания ще му е достатъчна? Той искаше момичето с бърз и остър ум, което го съблазни на дивана, но тя сякаш бе изчезнала. Това го държеше нащрек и в резултат той и Пенелопе се превърнаха в двама непознати, които внимателно се дебнат един друг, Бенедикт се чувстваше донякъде неоправдан. Беше се надявал, след като тя чуе цялата история за него и Себастиан Вейн, нещата помежду им да се изгладят. Пенелопе обаче явно смяташе, че е бил груб и несправедлив към Себастиан, понастоящем вече съпруг на Абигейл, и като такъв вероятно бе разказал на семейство Уестън своята версия за случилото се, а тази версия определено не представяше Бенедикт в добра светлина. Преди не мислеше, че това е нейна работа, но сега тя бе негова съпруга и заслужаваше да чуе неговата гледна точка. Дори си представяше реакцията й, когато я чуе: смайване, разкаяние, дълбоко съжаление за начина, по който го обвини за всички несгоди в живота на Себастиан. Вероятно прекадено оптимистично си представяше нейното разкаяние за предишните й жлъчни забележки, защото отначало тя изглеждаше скептична, а после — доста отчуждена.
Досещаше се защо. Пенелопе или не му вярваше, или не го разбираше. От време на време биеха повечето момчета заради лошо държание; повечето бащи очакваха преданост от синовете си. В очите на света лорд Стратфорд беше интелигентен, светски и напълно контролиращ се мъж. Беше известен с колекцията си от произведения на изкуството, с точното си око за изящното и уважаван за подкрепата към талантливи начинаещи творци. Понякога бе безмилостен при сделките, но и на това общо взето се гледаше с добро око. В обществото очакваше съпругата и децата му да са олицетворение на доброто поведение, чара и изяществото, съпътстващи името Стратфорд, и никой от семейството не дръзваше да се държи по друг начин. Според Бенедикт само един на сто би повярвал на истината. Вероятно бе глупак да смята, че именно съпругата му ще е този един.
Въпреки това, повтаряше си той, не бе непреодолимо. Пенелопе, много правилно, не гореше от желание да се срещне с графа, който — от своя страна — също проявяваше безразличие към нея. Защо не приеме това положение като дар от Бога и да не прави усилия да ги събира заедно? С опитите си да й обясни какво е семейството му само влошаваше нещата, така че колкото по-малко споменава графа на Стратфорд, толкова по-добре. А и темата определено не му носеше радост.
Пренесоха се в новия си дом на Маргарет Стрийт. До едно време хранеше надежда искреността, породила се по време на огледа на къщата, да се възроди. Съвсем ясно помнеше обещанието да й покаже как ще я люби, докато е облегната на стената; искаше да спази това свое обещание. Но след като в спалнята се появи огромното легло, Пенелопе повече не повдигна въпроса. Докато се любят в леглото, разсъждаваше той, няма от какво да се оплаква. Там тя никога не му отказваше, но пък после и не се сгушваше до него. Щеше му се да не я бе карал да го възседне на дивана, защото сега вече знаеше какво пропуска.
Дните се нижеха скучни и благоприлични и той започна да се измъчва. Всеки път, когато тя учтиво приемаше да го придружи на разходка, той се питаше къде е отишла жаждата й за приключения. Какво й ставаше? Първоначално изпита облекчение, когато тя престана с неудобните си въпроси, но после започнаха да му липсват сдърпванията… и сдобряванията, които следваха.
Една вечер я улови как го гледа в каретата със сериозно и замислено изражение. Раздразни се.
— Какво има?
Тя премигна. Бенедикт си даде сметка за прекалено острия си тон и се опита да го смекчи:
— За какво мислиш, скъпа?
Тя се загледа през прозореца.
— За нищо особено. Опитвах се да те разгадая.
Той се напрегна.
— Каква загуба на време! Не съм чак такава енигма, за да изглеждаш вцепенена от ужас.
— Вцепенена ли?! — Рязко се обърна към него. Очите й блестяха и Бенедикт се изненада от вълнението, което го обзе. Ала яростта й изчезна и тя се извърна отново към прозореца. — Щом казваш, милорд.
Почувства се същинско магаре. Спонтанно взе ръката й в своята.
— Изказах се прибързано. Имаше унил вид. Дано не аз да съм причината.
Съпругата му го погледна невярващо.
— Бенедикт… — подхвана тя точно когато каретата спря и кочияшът скочи, за да им отвори вратата.
— Да?
Направи знак на прислужника да изчака и изпитателно изгледа Пенелопе.
— Пристигнахме — отбеляза тя.
Не му оставаше друго освен да слезе и да я съпроводи до танцувалния салон.
За пръв път от години му бе трудно да прикрие истинските си чувства на публично място. Като син на граф Стратфорд бе възпитан никога да не показва уплаха или разочарование. Един виконт — наследник на граф — по всяко време трябва да държи сметка какво го заобикаля и да се представя подобаващо. Никой не бива да подозира, че проявява слабост или несигурност, защото е неподготвен или не овладява дадена ситуация. Почти цял живот изпълняваше тази роля без особено усилие. По характер не бе сприхав, а и хората много повече харесваха очарователен, а не надменен събеседник и едва ли имаха желание да слушат някой, който през цялото време се оплаква. Бенедикт обичаше да го харесват, дори понякога да му струваше известно усилие да е сговорчив. Тази вечер обаче не намери сили да го направи; беше начумерен и неспокоен, ала не му пукаше кой го забелязва.
Присъстваха представители на по-разнообразни прослойки, отколкото очакваше. Със захлаждането лондонското общество бе изтъняло значително, но останалите в града явно бяха твърдо решили да се забавляват. Събиранията бяха сравнително по-малки, а и не всички се познаваха добре, но това видимо не смути Пенелопе; напротив: съвсем скоро го изостави и се впусна да танцува.
Бенедикт не прояви нейната активност. Отпиваше глътки от евтиното вино и замислено гледаше как съпругата му държи ръката на непознат мъж, на когото не преставала се усмихва пленително. Не че й нямаше доверие, но искаше да изглежда така щастлива в неговата компания. Тя какво очакваше да направи той?
Партньорът на Пенелопе я завъртя наляво, после — надясно, а накрая застана лице в лице с нея. Роклята й със златиста бродерия буквално сияеше на светлината от свещите. Деколтето разкриваше част от прелестната й гръд, а при завъртането полите й се вдигаха и показваха обутите й в коприна глезени. Отпи още от виното. Щеше да танцува с него, ако я покани — никога не му казваше „не“ — но нямаше да го гледа по този начин.
— Много е красива — отбеляза женски глас до него.
Погледна наляво и забеляза доста обикновена жена, облечена в кафяво кадифе, която старателно наблюдаваше танцуващите. Нямаше представа коя е.
— Моля?
— Дамата в копринената рокля със златиста бродерия. Цяла вечер я наблюдавате.
— Да.
Жената приближи глава и продължи:
— И тя ви гледа, но го знаете, предполагам. Любовница ли ви е?
Бенедикт щеше да се отдалечи, ала коментарът й, че Пенелопе го гледа, го заинтригува. Искаше да чуе още.
— Тя е съпругата ми.
Жената го изгледа лукаво.
— Още по-добре! — Отново се обърна към танцуващите. — Да не сте се скарали страховито, за да се избягвате така?
— Не — отвърна той сухо.
— Не? — Тя изглеждаше дълбоко разочарована. — Жалко. Представях си всички начини, по които мъж и любовницата му, а дори и съпругата му, могат да се сдобрят. Възможно е тя да харчи прекалено много. Или той да има любовница, за която тя е разбрала. Или пък…
— Не сме се карали — прекъсна я той мрачно. — И не вярвам въобще да ме е погледнала тази вечер.
— Напротив — почти измърка жената и го огледа одобрително от глава до пети. — И нищо чудно. Доста сте привлекателен, сър.
Той я погледна шокиран, но любопитството надделя.
— Кога ме погледна?
— Всеки път, когато партньорът й извърне глава. Поглежда ви изпод мигли. Само толкова. Но ви уверявам: знае, че разговаряте с мен в момента.
Бенедикт се обърна и се загледа в Пенелопе. Вниманието й сякаш бе приковано към партньора й. Отново се хванаха за ръце и се завъртяха. Страните й бяха порозовели, а лицето грееше от вълнение.
— С риск да ме приемете за нахална, но според мен тя ви чака — промълви жената до него. — Иска да я ревнувате.
— Да я ревнувам?!
От смайване той дори забрави да се обиди. Вторачи се в гърба на партньора на Пенелопе. Мъжът беше висок, строен и Пенелопе видимо го привличаше. Подъл негодник — съблазнител!
— Получава ли се? — поинтересува се жената шепнешком. — Ако постига целта си, е редно да я отведете вкъщи и страстно и необуздано да я любите. Така ще й покажете, че не държите на любовницата си и не ви интересува колко е платила за роклята, защото единствено желаете да я разкъсате и да я свалите от раменете й. За това мечтае всяка жена поне от време на време. Иска мъжът да загуби ума си от страст по нея.
От тази мисъл кръвта му закипя.
— Нямам любовница! — процеди той през зъби. — И не ме интересува колко струва роклята.
— Още по-добре. — Тя се приближи още повече и без да се замисля той наведе глава. — Изглежда страстна… Дано успявате да задоволите фантазиите й. Плени я, човече! Обладай я!
— Мадам! — изсумтя той. — Прекалявате!
Усмивката й стана леко язвителна.
— Защото знам какво иска една жена ли? Добре. Продължавайте да умувате. Мълчете, докато се прибирате, а после цяла нощ зяпайте раздразнено в тавана, само защото съм ви отворила очите за истината. — Сви рамене. — Дръжте се като всички надути мъже в Англия, но да не се изненадате, когато си намери любовник.
Бенедикт усещаше как се изпълва с гняв, но и с копнеж, докато всяка нейна дума се забива като кама в сърцето му. По дяволите! В никакъв случай не иска Пенелопе да си намери любовник. Не си представяше така брака им дори преди да се ожени за темпераментната изкусителка, която го караше да изгаря от желание по нея.
— Личният ми живот не е ваша работа — отсече той хладно.
Отговор не последва. Когато се обърна и погледна, жената в кафяво беше изчезнала. Свъси вежди и се огледа, но от нея нямаше и следа. Коя, по дяволите, бе тя и защо, за бога, бродеше из балния салон и даваше неискани и обезпокоителни съвети? За коя се мислеше?
В този миг го порази една мисъл. Да не би това да е… Изключително старателно се огледа отново за нея. Опитваше се да си припомни външния й вид. Тъмна коса, но не много тъмна; незабележителни черти, толкова невзрачни, че му бе трудно да ги възстанови. Роклята й беше семпла; нито пищна, нито открояваща се. Но само една жена в Лондон би била толкова дръзка, а тя току-що му даде съвети за брака… Прекоси салона, преди музиката да заглъхне. Пенелопе все още благодареше на партньора си, когато я хвана за ръката.
— Сбогувай се — промърмори той в ухото й. — Прибираме се.
Тя го зяпна смаяно.
— Не е толкова късно!
Той се наведе и притисна бузата си към слепоочието й.
— Не съм казал, че се прибираме да си лягаме.
С връхчето на езика си лизна месестата част на ухото й.
Пенелопе подскочи. Лицето й поруменя. Обърна се към партньора си и го дари с ослепителна усмивка.
— Беше голямо удоволствие да танцувам с вас, господин Грийн, но със съпруга ми трябва да се прибираме. Лека нощ.
В каретата той седна с гръб към движението, за да може напълно да й се наслади. Пенелопе разтвори пелерината си, кръстоса крака и прокара обутия си в пантофка крак по прасеца му.
— Защо си тръгнахме така бързо, лорд Атертън?
Дяволите да вземат онази проклета жена; или пък Бог да я благослови. Бенедикт бе така напрегнат от копнеж по съпругата си, толкова желаеше тя също да го иска, да го харесва, че не му хрумваше елегантен или възпитан отговор.
— Искам да те любя.
Очите на Пенелопе се разшириха.
— Сега?
— Да, но ще изчакам да се приберем у дома.
Тя забели очи и мислено измери вътрешността на каретата.
— Защо?
Усмивката му стана хем дива, хем жадна.
— Защото ще отнеме много повече време, отколкото краткото пътуване до вкъщи.
Пенелопе повдигна мълчаливо вежди и го дари с познатата си лукава усмивка, която само заби игличките на похотта по-дълбоко.
Вкъщи той си свали жакета, остана по риза и панталони и освободи камериера. През вратата чуваше как Пенелопе разговаря с прислужницата си в будоара. Бенедикт започна да крачи нетърпеливо напред-назад из спалнята. Чувстваше се изпълнен с жизненост и нащрек, по-напрегнат от войник на предна линия. Обладай я, нашепна гласът на непознатата жена в ухото му. Спря при писалището до прозореца и импулсивно вдигна капака. Да, както очакваше, там лежеше брой на похотливата и същевременно чудесна брошура. Отвори я и се зачете. На Пенелопе сигурно особено й харесваше тази, щом я е оставила да й е под ръка.
И нищо чудно. Милостиви боже…
Лейди Констанс — ако това бе дамата в кафяво кадифе — беше права. Изпитваше истинска потребност да обладае съпругата си.