Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (21)

Глава 20

Вечерта, определена за приема у Саманта, беше прелестна. Домакинята ги посрещна сърдечно.

— Надявам се да останете доволни — сподели тя, превеждайки ги през гостната. — Реших да излезем в градината, защото времето е чудесно. Грей се шегуваше, че така ще предизвиквам дъжда, но се излъга. — Разтвори френските прозорци. — Ако не сте съгласни обаче, може да останем вътре.

Бенедикт погледна Пенелопе. Нямаше начин да не остане трогната от отношението на Саманта. Сестра му бе превърнала градината в райско кътче. По дърветата висяха фенери, а малки лампи осветяваха пътеките около фонтана. Лек бриз поклащаше декоративните копринени знаменца, но благодарение на високата тухлена ограда бе изненадващо топло. Той се оказа прав: по лицето на Пенелопе беше изписано смаяно възхищение. Тя погледна Саманта.

— Чудесно е!

Домакинята засия от облекчение.

— Радвам се, че ви харесва. Забавлявах се с украсяването. Грей искаше да пуснем рибки във фонтана, но не остана време. Това е първата тържествена вечеря, която давам, и държах всичко да е наред.

— Направо си създала модна тенденция.

— Ще се радвам, ако е така — засмя се Саманта.

Извини се и се отдалечи да даде последни наставления на прислужника, а Бенедикт предложи ръката си на съпругата си.

— Саманта очевидно се радва на женитбата ни.

— Би било неприлично да се държи по друг начин.

— Не го прави само от добро възпитание — увери я той тихо. — Разбираш го, надявам се.

Замълча, преди да отговори:

— Радвам се да го чуя. Винаги съм харесвала Саманта. Затова ми стана жал миналото лято… когато…

— Това приключи — решително я спря той. — С миналото е свършено.

Скоро гостите започнаха да пристигат: един от братята на Грей и симпатичната му съпруга, много приятна двойка; лорд и лейди Роксбъри, близки приятели на Саманта; господин Уел-Феър — също художник и техен съсед, със сестра си, която се грижеше за домакинството му. Абигейл и Себастиан не успяха да дойдат; както и Елизабет и лорд Търли, но Саманта им предаде поздрави за сватбата от сестра си и покана да й гостуват при първа възможност. Всички се държаха сърдечно и дружелюбно. Бенедикт бе доволен и изненадан от кръга приятели на сестра си и остана трогнат от вечерята, която даваше за него и Пенелопе.

Разходиха се из градината и побъбриха. Вечерта беше великолепна и някои от дамите си свалиха шаловете. От време на време някой възкликваше, щом откриеше поредната фигура, нарисувана на някое закътано местенце; Саманта ахваше смаяно и отиваше да я види. Доволната усмивка на Грей ставаше все по-широка, когато тя се прехласваше от смях при вида на гущерчето, нарисувано върху каменната пейка, или жабата на ръба на фонтана.

— Голям шегаджия си — смъмри тя съпруга си ласкаво.

— Но ти харесва, нали?

Пенелопе също не искаше да пропусне някое бижу; четиримата се скупчиха да разгледат отблизо колибрите, нарисувано върху тухлите над пълзящите рози.

— Много са находчиви! Изтървахме ли нещо?

Грей само намигна. Саманта ахна.

— Има още? Къде?

— Налага се да продължиш да ги търсиш. И в къщата, и навън.

— В къщата? — Саманта се обърна към Пенелопе със сияещи очи. — Ще я претърсим цялата!

Все още се смееха, когато икономът се появи на вратата към градината с тревожно изражение. Поколеба си, а после бързо застана до Грей.

— Милорд — промърмори той.

Наведе се и прошепна останалата част от съобщението в ухото на работодателя си.

Грей присви очи. Кимна и се обърна да последва иконома в къщата, но съпругата му го спря.

— Какво има?

Той хвърли поглед към Бенедикт, после се наведе и й прошепна нещо, така че никой да не го чуе. Бенедикт видя как лицето на сестра му силно пребледня.

— Татко е тук ли? — сепна се тя.

Бенедикт също се стресна. Инстинктивно взе ръката на Пенелопе и я придърпа към себе си.

— Защо?

— Не знам! — отвърна Саманта и погледна разтревожено съпруга си. — Как да постъпим?

— Поканете го да ви гостува друг път — предложи Пенелопе сред настъпилата ледена тишина.

— Чудесна идея! Подкрепям я — обади се Грей, но вече не изглеждаше весел и безгрижен.

— Не бих посмяла…

— Аз бих — прекъсна Грей съпругата си и се обърна към Бенедикт: — Какво ще кажеш, Атертън?

Бенедикт усети как три чифта очи го гледат; сестра му — тревожно, зет му — с облекчение; съпругата му — бдително и любопитно. Какво, по дяволите, правеше Стратфорд тук? Не беше поканен; проявяваше безразличие към Грей; нареди на Бенедикт да не се мярка пред очите му. Каквото и да го водеше в града и в тази къща, не вещаеше нищо добро; тази вечер, когато с Пенелопе се радваха на добро отношение, когато Саманта бе толкова щастлива, графът бе последният човек, когото желаеше да види.

— Отпратете го — обади се той тихо.

Грей го потупа по рамото.

— Отлично решение. Кроли, кажи на негова светлост, че сме заети. Да се отбие друг път — нареди той на иконома.

— Късно е — прошепна Саманта с лице към вратата.

Като по команда всички се обърнаха натам. На прага, мрачен и начумерен като смъртта, стоеше графът на Стратфорд. Сякаш бе чакал вниманието им, той слезе по стъпалата и тръгна към гостите. Те се отдръпнаха, докато минаваше край тях, сякаш усетили внезапен хлад. Разговорите почти секнаха.

Грей промърмори нещо на иконома. Прислужникът се обърна към граф Стратфорд, стигнал вече до тях.

— Хубава вечер, сър — поклони се Кроли.

Стратфорд не го удостои с поглед.

— Нима?

Саманта навлажни устни и застана пред съпруга си, а той моментално я обгърна с ръце.

— Добър вечер, татко. — Направи реверанс. — Нямах представа, че си в града.

— Току-що пристигнах. — Огледа фенерите, знаменията и вече умълчалите се гости. — Не се натрапвам, предполагам.

— Очевидно не — обади се Грей суховато. — За нас е удоволствие да се присъедините.

— Колко великодушно. — Стратфорд насочи поглед към Бенедикт. — Специален повод ли празнувате?

— Да. — Саманта започваше да си възвръща самообладанието, но не пусна ръката на съпруга си. — Женитбата на брат ми. Очарована съм да имам още една сестра и исках да пожелая на Бенедикт и на съпругата му да са щастливи.

— Нима? — повтори графът. Най-после се обърна към Пенелопе и я огледа изпитателно. — Това, предполагам, е булката.

Бенедикт имаше чувството, че са го зашлевили през лицето. Саманта сепнато си пое въздух, а изражението на Грей стана мрачно. Пенелопе се усмихна лъчезарно все едно графът й е направил сърдечен комплимент.

— Благодаря, милорд. За мен е чест да дадете благословията си за нашия брак.

Придружи думите си с елегантен реверанс.

Стратфорд стисна устни. Бенедикт се раздираше между желанието си да изръкопляска на отговора на съпругата си и желанието си да я предпази, преди графът да я унижи за дързостта й.

— Не подозирах, че ще мине толкова време, преди да я дам.

Пенелопе кимна разбиращо.

— Толкова съжаляваме, че вие и лейди Стратфорд не присъствахте на сватбата. Надявам се скоро да се запозная с милейди.

Саманта гледаше Пенелопе с широко отворени очи, а Грей — с видимо одобрение. Вместо да се изплаши или да млъкне, Пенелопе изглеждаше по-безстрашна отвсякога. Всяка изречена любезно от нея дума бе самата истина и същевременно гарантираше побесняването на графа. Той предпочиташе хората да се държат уважително и със страхопочитание, а вместо това Пенелопе току-що го принуди да съобщи на всеослушание, че не одобрява женитбата на собствения си син. Бенедикт изчакваше отговора на баща си — присъствието на останалите гости го разубеди да действа прибързано. Поне на публично място предпочиташе да поддържа някаква илюзия за цивилизованост.

— Мама придружи ли те, татко?

Стратфорд наблюдаваше Пенелопе с любопитство. Бенедикт отдавна бе станал специалист по разчитането на израженията на баща си и разгадаваше всяко настроение, но сега нямаше и най-бегла представа за какво става въпрос.

— Не.

— Колко жалко — обади се Саманта, следвайки примера на брат си. — Мама добре ли е?

— Да.

За щастие в този момент отново се появи икономът.

— Милорд, милейди, вечерята е готова.

— Чудесно! — обяви моментално Грей.

Бенедикт имаше чувството, че още при появата на Стратфорд зет му е пратил иконома да се погрижи да побързат с вечерята. Не пропусна да забележи как Грей застана плътно до сестра му, когато баща им се приближи.

— Кроли, сложи допълнителни прибори до мен за лорд Стратфорд — разпореди домакинът.

Стратфорд се усмихна ледено.

— Няма нужда. Ще вечерям в клуба си. — Отново погледна Пенелопе. — Утре ще ви посетя, лейди Атертън.

— Разбира се! — Отново го дари със сияйна усмивка. — Ще чакам с нетърпение, сър.

— За нас ще е удоволствие — обади се и Бенедикт с равен тон. — До утре, татко.

По брадичката на графа трепна мускул. Той се поклони, обърна се и си тръгна.

Никой не проговори, докато се отдалечаваше.

— Какво ли искаше всъщност? — попита Саманта.

Бенедикт усещаше присъствието на Пенелопе до себе си. Имаше лошо предчувствие, че Стратфорд дойде заради нея, макар да не разбираше причината.

— Утре, предполагам, ще разберем — обади се Пенелопе привидно безгрижно. — Винаги ли е толкова строг и мрачен?

Саманта потрепери.

— Не — отвърна тя. — Понякога е и по-лош.

— Стига сме говорили за него. — Грей отново я хвана за ръка. — Няма да допусна да развали вечерта. Да влизаме ли? Казах на Кроли да ускори вечерята, даже и да е недопечена, а аз лично съм съвсем готов за чаша вино.

Саманта обходи с разтревожен поглед любопитните си гости. Насили се да се усмихне.

— Аз също. Да започнем с тост в трапезарията и да дадем още малко време на готвачката.

— Идеята за вино е чудесна — обади се и Бенедикт. — Но ще ни оставите ли няколко минути насаме?

Сестра му кимна и той хвана ръката на жена си. Преведе я през градината, влязоха в къщата и я отведе в малък салон, далеч от очите и ушите на другите. Затвори вратата и започна да крачи напред-назад, като през цялото време прокарваше треперещите си ръце през косата си.

— Надявам се да не си го провокирала.

— Не повече отколкото ме провокира той — отвърна тя безгрижно.

Бенедикт я погледна смаян.

— Какво?! Защо, Пенелопе?

Тя отвори уста, но я затвори; очевидно търсеше подходящите думи.

— Правилно ли разбирам случилото се? Баща ти пристига, неканен и неочакван, за да ме огледа сякаш съм мебел. Съзнателно ме обижда, както сам призна. Проявява незачитане към Саманта и Грей в техния дом. Обявява намерението си да ни навести утре, след като отхвърля поканата да остане на вечеря. Аз ли съм виновна? Не се ли държах прилично?

— Не е там въпросът — подхвана той.

— Какво очакваше да направя? — възкликна тя. — Да се разтреперя от страх и шепнешком да благодаря, когато благоволи да ме погледне? Не ми е в характера.

— Знам. — Въздъхна и протегна ръка към нея. — Но щеше да е по-добре…

Тя отстъпи, за да не му позволи да я хване.

— По-добре ли? За да реши, че ще ме командва, както командва теб?

Бенедикт стоеше неподвижно, с все още протегната ръка.

— Никога няма да допусна да те докосне.

— Тогава не съжалявам за нищо. Крайно време бе някой да му се опълчи.

Той се засмя горчиво и отпусна ръка.

— Крайно време било. Да не мислиш, че и други не са се опитвали?

— Тогава защо продължава да го прави? — Този път тя му протегна ръка. — Ти си голям мъж, самостоятелен и способен. Защо не му се опълчиш ти? Обзалагам се, че Грей с радост би го направил, но ти и Саманта…

— Спри! — прекъсна я той тихо.

— Знам, че не е добър баща и никога не е бил — продължи тя, неспособна да се спре. — На едно дете не му е лесно да противоречи на баща си. Но ти вече не си момче, което могат да наказват. Какво ще ти направи сега? Защо ти и Саманта се страхувате от него?

— Кой ти каза такова нещо?

Тя махна нетърпеливо.

— Себастиан е разказал на Аби, а тя го сподели мен. Освен това реакцията на Саманта го доказа. Ако моят баща се държеше така, щях да побягна при първа възможност и никога нямаше да погледна назад.

— Лесно ти е да го кажеш, след като баща ти винаги е бил мил и грижовен към теб.

Пенелопе изсумтя.

— Наказвал ме е…

— Не е същото — възрази разпалено той. — Просто… не си въобразявай, че си наясно какво ни е било.

Изражението й се промени. Сега беше раздразнена, а не възмутена.

— Тогава ми кажи! Опитвам се да те разбера, но ти никога не споделяш. Женени сме! Защо трябва да имаш толкова тайни от мен?

— Тайни ли? — Разпери ръце. — Нямам представа какво очакваш да ти кажа.

Съпругата му го изгледа дълго и изучаващо.

— Истината ще е напълно достатъчна — обяви тя. Пое си дълбоко въздух. — Ще се върна при гостите. Ако имаш още критични бележки към поведението ми или неприемливи нареждания, които си въобразяваш, че бих изпълнила, ще ги чуя утре сутринта.

Улови я за ръката, когато мина край него.

— Казах ти! Но ти не ме чуваш. Искаш да падна на колене, разкаян задето не се застъпих за Себастиан или да се извиня за неща извън моя контрол.

— Не — възрази тя. — Искам да знам защо баща ти упражнява такава власт над теб, а ти не смееш да се противопоставиш и на една негова дума.

— Защото той съумява да го прави — тросна се той. Бе преценил, че ще е по-добре Пенелопе да не знае, но сега се налагаше да й разкрие това-онова, преди и тя да си навлече гнева на графа. От начина, по който Стратфорд бе хвърлил изпитателен, изучващ поглед на Пенелопе, го побиха тръпки. — Винаги е било така. Нямаше значение какво е провинението ни. Опълчвахме ли му се, винаги ни наказваше. Много тежко, при това. Нищо не му убягва. Мама не смее да си поръча дори нова шапка без неговото одобрение. Веднъж Елизабет отиде на езда без изричното му разрешение и той продаде коня й. Забрани й да язди повече, освен при светски изяви. Държи да изглежда добре в очите на обществото, но иначе… — Поклати глава. — Заради откраднатите гвинеи едва не омъжи Саманта за опасен лунатик. — Усмихна се тъжно при вида на широко отворените й очи. — Нали искаше да знаеш какво причини на Саманта? Състави брачен договор, готов за подписване, за средния син на маркиз Доре, който е луд и опасен. Слава богу, че бащата на Грей, граф Роуланд, се намеси. Молбите на Саманта не значеха нищо за него. Същото важеше и за молбите на Грей. Продължавам да не знам как граф Роуланд е успял да убеди баща ми, но не бих се изненадал, ако го е заплашил с ужасни репресивни мерки. Но дори и тогава баща ми сведе зестрата на Саманта почти до нищо.

Пенелопе се вгледа в лицето му.

— А с теб какво правеше?

— Каквото му хрумне.

— Колко лошо беше? — шепнешком попита тя.

Бенедикт въздъхна.

— Биеше ме с пръчка, с камшик, изнасяше ми лекции, затваряше ме в стаята ми, където получавах само хляб и вода. — Пусна ръката й и закри лице с длани. — Спираше ми издръжката, говореше с командващите ми офицери. Веднъж в университета нарочно не ми плати общежитието и се наложи да живея цял семестър в благотворителното отделение. Караше ме да уволнявам прислужници, служили дълги години в семейството. Когато върнах взетите от Саманта гвинеи, ми нареди да напусна къщата. В отговор на съобщението, че съм се оженил без негово разрешение и благословия, ме изгони от имението и ми забрани да виждам майка си.

— Но сега не може да ти причини нищо — изрече тя бавно, — защото…

— Защото се ожених за теб.

Погали я по лицето и изпита върховно облекчение, задето тя му позволи да го направи. Сепна се, защото си даде сметка, че се е опасявал да не би тя да се отдръпне отвратена или ужасена.

Очите й потъмняха.

— Но ти би предпочел Аби или Франсис Локуд…

— Не — промълви той и я притегли по-близо. — Щях да съжалявам до края на дните си.

— И двете щяха да са почтителни и възпитани спрямо баща ти.

— Но нито едната, нито другата нямаше да ме накара да ми се прииска да извикам „Ура!“, както ти направи тази вечер.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Кога беше това?

— Когато го увери, че нямаш търпение да го видиш утре. — Докосна устните й със своите. — Не… Май беше, когато каза, че няма да позволиш да те командва. — Плъзна ръка към талията й. — Всъщност, точно сега…

Тя обгърна лицето му с длани.

— Няма да командва никой от нас. Обещай ми.

Цял живот се беше подчинявал на тираничните хрумвания на графа, за да пази майка си и сестрите си. Никоя от тях не му бе казвала да се опълчи на баща си. Напротив; в различни моменти го бяха умолявали да не провокира гнева му. Пенелопе не познаваше графа и затова не се страхуваше от него. Макар да съзнаваше, че малко боязън ще е добре, що се отнася до Стратфорд, мисълта за нейния неустрашим дух го накара да се усмихне.

— Обещавам.