Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (10)

Глава 9

Усещането на Бенедикт, че срещата му с Пенелопе ще му предостави неочаквана възможност, се потвърди на следващия ден.

Не беше обаче, каквото очакваше.

— Атертън, лукаво куче такова — обърна се към него Холандър в офицерската стая. — Много хитро постъпи.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Бенедикт, наливайки си чаша порто.

Холандър изсумтя.

— Нямаш представа, а? Беше толкова възмутен. „Отказвам да обсъждам една дама“. — Засмя се. — Сега разбирам защо. Но, за бога, защо не довери тайната си на някого от нас?

— Тайна ли?

Отпи от портото, придавайки се нехаен вид, ала всъщност вниманието му бе изострено.

— Е, вече не е. — Холандър хвърли поглед през рамо и сниши глас. — Слуховете са верни, нали? Нямаше търпение да потушиш мераците на Кабът към нея онази вечер.

Бенедикт сви безразлично рамене, но умът му работеше трескаво. Какви слухове се носеха за него и Пенелопе? Очакваше да се появят някакви; нямаше начин госпожа и госпожица Локуд да проявят пълна дискретност, но от нетърпеливото изражение на Холандър съдеше, че са по-пикантни от предполагаемото.

Както очакваше привидната му незаинтересованост само провокира допълнително колегата му офицер.

— Така значи — веждите на Холандър се стрелнаха нагоре. — Опитал си сладостта й и сега не искаш да имаш конкуренция, така ли?

— Конкуренция в какво? — Кабът се настани в стола срещу Бенедикт. Погледна двамата мъже. — За какво шушукаш, Холандър?

— Атертън май успя да изиграе всички ни — отвърна той, без да сваля очи от Бенедикт. — Не е особено честно. Явно се забавлява с момичето Уестън, а нас ни отстранява да не се наместим между…

Бенедикт скочи от стола и го хвана за яката.

— Нито дума повече! — процеди той през зъби.

Кабът го хвана за ръката и го дръпна.

— По дяволите, Атертън! Кавалерист не се напада!

Бенедикт охлаби хватката си, леко бутна колегата си и огледа помещението. Холандър бе ококорил очи, но на устните му играеше доволна усмивка. Всички бяха млъкнали и ги наблюдаваха хем смаяни, хем в очакване. Изпъна рамене и подхвана тихо:

— Пълни глупости, Холандър. Ще съм ти благодарен, ако не ги повториш.

Холандър го погледна подигравателно и се изправи.

— Кое? Че си й се насладил, или че ние, останалите, не бива да я закачаме?

— На кого се е насладил? — попита Кабът недоумяващо. — Да не искаш да кажеш…

— Госпожица Уестън. Излиза, че е още по-малко дама, отколкото се представя.

Кабът зяпна, но успя да се съвземе. Посочи им вратата.

— Да излезем, господа. Това е частен разговор — подкани той сурово. — Да не би да се карате заради жена? — изгледа ги озадачен в преддверието.

— Не се караме — уточни Бенедикт с равен тон. — Холандър дрънка като стара клюкарка.

— Нима? — Ефрейторът скръсти ръце на гърдите си. — Не си ли чул клюката? Всички, жени и мъже, млади и стари, съвсем скоро ще я узнаят.

— Не, не съм — отвърна Кабът за огромно облекчение на Бенедикт.

Умираше да узнае, но не смееше да попита.

— Пенелопе Уестън е лека жена — отвърна Холандър. — Всеки може да я прелъсти по време на бал или соаре. Онази вечер си тръгнала по-рано от парти поразголена след особено бурна среща.

Вторачи се в Бенедикт, който някак успя да запази овладяно и неутрално изражение.

Кабът се намръщи.

— Сигурен ли си? Не ми звучи правдоподобно. Тя е наследница, при това, хубавица.

Холандър сви рамене.

— Но не е дама.

— А една жена е само дама или лека жена, така ли? — попита ледено Бенедикт.

Струваше му известно усилие да държи юмруците до тялото си, макар да съзнаваше, че всъщност не Холандър е виновникът за тези приказки.

— Предавам само какво съм чул — отвърна Холандър.

— Стига! — Лейтенант Кабът вдигна ръце. — Холандър, не се говори така за жена, особено ако нямаш доказателства. Атертън… — Той се поколеба. — Не го удряй, задето повтаря слухове, независимо колко е неподходящо за офицер от кралската лична охрана да разпространява подобни долни клевети. — Изгледа свирепо Холандър. — Лека нощ.

Ефрейторът изсумтя и се отдалечи. Кабът се обърна към Бенедикт.

— Преследваш ли момичето?

Бенедикт отпусна юмруци. Ръцете му се бяха вдървили.

— Не желая да бъда дамгосан като човек, озлочестяващ млади момичета, не.

— Но с опита си да удушиш сплетника по-скоро потвърждаваш, че май наистина я искаш.

— Холандър я нарече лека жена, а аз държа такива приказки да не се разпространяват, за да не й налети друг. — Бенедикт изгледа колегата си изпитателно. — Ако те обвини, че си убил баща си, ти ли ще си виновен, задето си се опитал да му затвориш устата?

Кабът трябваше да признае, че в думите на Бенедикт има логика.

— Все пак не бива да му се нахвърляш. Холандър обича препирните. Само го насърчаваш.

Макар и неохотно Бенедикт кимна. Вратата се отвори. Този път се оказа Банистър.

— Чух, че съм изпуснал ръкопашен бой — подметна той с усмивка. — Я ми го опиши удар по удар.

Кабът въздъхна и изправи рамене.

— Не се стигна до бой. Ще отида да посъветвам Холандър да си държи езика зад зъбите.

Тръгна към основното помещение на казармата.

Банистър го проследи с поглед как се отдалечава, после се обърна към Бенедикт.

— Защитаваш честта на една дама, така ли?

Бенедикт му хвърли мрачен поглед.

— Колко злостни са клюките? Чул си ги, предполагам.

— Ти не си ли? — Банистър го погледна изпитателно, когато Бенедикт поклати глава. — Бих ги нарекъл скандални или нещо по-лошо. Чух подробна история относно покварата на дамата.

— И с кого е нарочена, че е била?

Банистър сви рамене.

— С никого конкретно. Или по-скоро — с всички. Не подбирала, както чувам. Горкият Холандър сигурно се е почувствал пренебрегнат, а той също искал да се вмъкне под полите й.

Бенедикт потисна желанието си да изръмжи недоволно. Холандър бе най-малката му грижа. Сбогува се с Банистър и се насочи към конюшните, за да остане насаме.

Не изглеждаше автори на тези слухове да са майката или дъщерята Локуд. Бенедикт очакваше да се чуят приказки за безсрамния начин, по който тази жена се е опитала да отмъкне ухажора на горката Франсис или нещо подобно. Ако Холандър го бе погледнал развеселен и го бе попитал кое момиче всъщност ухажва, той щеше да махне небрежно и с въздишка да спомене дамските театрални маниери с надеждата да сложи край на приказките.

Подмятанията за поквара обаче явно идваха от Клери, макар да бе странно защо името на Бенедикт не фигурира. Бенедикт го беше ударил, а сега по всички салони на Лондон щяха да дъвчат само репутацията на Пенелопе.

Защо, по дяволите, постъпваше така Клери? Да, беше бесен на Пенелопе, но вече я бе сплашил, а разпространяването на лъжи за нея нямаше да остане без последствия. Макар и да не беше благородник, Томас Уестън не беше нито ахмак, нито страхливец. Ако Клери урони репутацията на Пенелопе, Уестън разполагаше със средства и мотив да го преследва вечно. Само идиот би си навлякъл подобно отмъщение, а Клери не беше глупак. Веднъж бащата на Бенедикт нарече Клери достоен противник — най-голямата чест, която графът на Стратфорд можеше да окаже на някого.

Влезе в конюшнята. Отпрати конярчето, дотичало да види какво става, почти веднага. Стигна до предпоследната клетка. Доловил присъствието му, конят му изцвили леко. Бенедикт разсеяно прокара ръка по врата на Ахил.

Питаше се защо въобще Пенелопе се бе озовала насаме с Клери. Отказа категорично да му дава обяснения, а и едва ли бе негова работа. Независимо от причините, той се надяваше тя да си е извлякла поука. Каквото и да се бе случило преди появата му, намеренията на Клери бяха очевидни, защото при отварянето на вратата го завари да притиска момичето към пода. За миг в ума му се мярна странен образ: Пенелопе лежи по гръб, косата й е разпиляна, полите й са вдигнати над коленете, гърдите й се надигат и спускат, сините й очи са пътни със страст… Бенедикт се опита да се съвземе. Очите й не блестяха от страст, а от гняв. Първоначално тя гледаше Клери, а после — него, задето допусна Франсис и майка й да си направят относително логични заключения.

Но сега… Сега Пенелопе нямаше основание да му е бясна. Ако приказките на Банистър отговаряха на истината, всички в града щяха да я следят зорко, за да установят доколко слуховете са верни. Лондон винаги е гъмжал от жадни за клюки хора, очакващи поредния пикантен скандал. Ако красивото момиче, известно с авантюристичния си дух и остър ум, попаднеше в устата им, направо щяха да го разкъсат. Това, че беше новобогаташка, само щеше да изостри апетита им. Амбициите на господин Уестън бяха всеизвестни и често ставаха предмет на подигравки зад гърба му. Някои хора с радост ще повярват, че дъщеря му е безсрамна и неморална.

Това означаваше съперничеството за ръката на една наследница да оредее силно точно в момент, когато за нея беше важно да се омъжи.

Ръката на Бенедикт се спря върху носа на Ахил, а тази мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието му.

— Това е лудост — прошепна той.

Конят заклати глава, сякаш е съгласен. Лудост беше, но… Сети се за допира на косата й между пръстите му, за руменината, покрила страните й, за омайните гърди, стегнати от деколтето, за изписалата се по лицето й радост, когато той се появи в стаята и спря нападението на Клери. Пенелопе беше красавица. Смехът й караше мъжете да се спират и да се заслушват. А някога той и тя се разбираха така добре, направо — превъзходно.

С мъка си пое дълбоко въздух. Не искаше да желае Пенелопе. Още от самото начало прецени, че не търси такъв тип момиче за съпруга. Беше страстна, буйна и съумяваше да го влуди. Сега обаче не спираше да мисли за краката й под копринените чорапи и за аромата на парфюма й, който напълно й подхождаше. Опита се да си припомни колко много пъти бяха влизали в пререкание, но вместо това си представи как разбунтувалите се чувства прерастват в страст и спорът завършва със съвкупление. Бенедикт си повтаряше, че не го иска, но мисълта за ръцете и краката й, преплетени с неговите, докато прониква в нея, разгорещяваха кръвта му.

— По дяволите! — промърмори той, мъчейки се да потисне инстинктивната реакция на тялото си. — Мисли, човече!

Мисли за всички причини, поради които ти е нужна съпруга, а не какво искаш да направиш с Пенелопе Уестън. Бракът е важен и не бива да се основава на нещо толкова обикновено или преходно, като желание или страст. Бракът е практическо съчетание от множество фактори, водещи до стабилен и сговорчив съюз.

Първо: трябва му съпруга с пари.

Пенелопе Уестън имаше зестра от четирийсет хиляди паунда.

Второ: не желае да става за смях. Иска разумна дискретна жена, а не лудетина, постоянен обект на клюки и злонамерени намеци.

Разбира се, доколкото знаеше, досега името на Пенелопе не бе свързвано със скандал, а той вече се бе убедил колко дълбока и непоколебима е нейната преданост.

Трето: съвсем скоро трябва да уреди въпроса със съпругата. Два унизителни отказа му стигаха. Вероятността да си намери обект, отговарящ на неговите изисквания, намаляваше бързо и нямаше представа кога и дали ще му се отвори нова възможност. В момента той се намираше в много деликатно положение. Преди време Абигейл Уестън потърси помощта му, за да изчистят името на Себастиан Вейн. Стигна се до признанието на сестра му Саманта, че тя, а не Себастиан Вейн е откраднал четири хиляди гвинеи от графа на Стратфорд. Гневът на баща им бе безподобен. Стратфорд обвини Бенедикт, че се е опитал да прикрие измамата на сестра си, изгони го от имението и го лиши от издръжка. Засега Бенедикт съумяваше да преживее без финансовата му подкрепа, а прогонването се оказа златна възможност — осигуряваше му донякъде свобода. Рано или късно обаче бесът на баща му щеше да отмине и графът пак щеше да го постави под властта си. Само богата съпруга щеше да го спаси от желязната хватка на стария деспот.

От друга страна Пенелопе Уестън — богата и красива — отчаяно се нуждаеше от спасение… като например един порядъчен брак.

— Кажи, че е адски глупава идея — помоли Бенедикт коня си. — Кажи, че съм идиот.

Ахил изпръхтя, поклати глава и пак зарови нос в рамото на Бенедикт.

— Не, не мисля така — промърмори той, взе морков от кофата зад себе си и го начупи на парчета, за да го даде на коня.

Самата съдба я тласкаше в ръцете му. Какво, че идеята беше налудничава? Да не би здравият разум и логиката да го бяха обзавели със съпруга? Нека Пенелопе твърди, че го мрази — нека дори да мисли така. Ами ако това ожесточено чувство прерасне в друг тип страст… Не точно такъв брак искаше, но пък щеше да му донесе други компенсации. Неволно си представи как я люби и усети похот да потича във вените му и да възпламенява слабините му. Бенедикт затвори очи и се опита да овладее дишането си. Явно с нищо не бе по-добър от Холандър, само дето бе готов да се ожени за нея.

Но предстои правилно да изиграе картите си. Логиката и здравият разум биха спечелили родителите й, ала за Пенелопе ще се наложи по-драматично убеждаване. Какво каза тя онази вечер? Една жена иска мъжът да полудява от страст към нея. Бенедикт се усмихна кисело. „Полудял“ описваше как се чувства той в нейно присъствие. Не ставаше въпрос само за желание, макар и то да присъстваше. Ако я склони да го приеме, съществува шанс да създадат здрав съюз.

Да не говорим, че бракът би спасил и двамата от позор.