Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (15)

Глава 14

Бенедикт обичаше да става рано и в утрото след сватбения ден не направи изключение. Измъкна се от леглото, когато светлината отвън започваше да преминава от сива в бледорозова. Главата го болеше, но не силно; още една причина да се надигне, преди слънцето да блесне ослепително. Пенелопе още спеше, легнала настрана и леко отпусната по корем. Разкошната й златиста коса бе разпиляна по възглавницата и по едната ръка, но не покриваше рамото й, което надничаше меко и подканващо. Той се пресегна, ала се спря, преди пръстите му да докоснат кожата й; по-добре да я остави да спи; нужно й беше, без съмнение, защото я държа будна дълго след полунощ.

Идеята за този брак се оказа брилянтна. Получи не само състояние, но и съпруга, на която не можеше да се насити; и дори нещо още по-хубаво: у нея нямаше девическото колебание, както очакваше, макар определено да беше девствена. Нямаше сълзи, оплаквания или притеснения, независимо какви похотливи желания нашепваше в ухото й. Изчервяваше се, но не му отказваше нищо. Очите му се плъзнаха по извивката на бедрото и прасеца й. Нека да продължава да чете скандалните истории на лейди Констанс. Тази жена беше гений. Половината лондончанки бяха така възбудени от сексуалните й приключения, че бяха готови да се отдадат на всеки мъж, достатъчно смел да ги поиска. Бенедикт търсеше почтена съпруга и не бе отправял подобни покани, но гвардейците от кавалерийския полк не биха отказали годишна рента на Констанс, ако тя поиска; да не говорим, че можеше да има почти всеки мъж от кралската лична охрана, когото пожелае. Сър Пери Коул, пенсиониран капитан, я бе любил независимо, че бе загубил лявата си ръка в Испания. На публични места той отричаше, но в офицерското отделение намигаше и твърдеше, че на мъж му стига и една ръка, стига да умее да я използва.

Както Пенелопе отбеляза снощи обаче, бракът не бе само любене, макар да представляваше изключително приятна съставка. Снощи беше пиян, но не прекомерно. Не очакваше разпит за поведението си към Себастиан Вейн; по-скоро не очакваше да се случи през първата му брачна нощ. Въпросите бяха неизбежни, защото сестра й бе омъжена за Вейн и вероятно вече бе чула някои от старите истории, които свързваха неговото семейство и семейството на Вейн. А и бе очевидно, че Пенелопе е изключително любопитна. Щеше да е по-добре, ако разговорът бе проведен в момент, когато е по-трезвен, но той искаше да се хареса на съпругата си; беше безсмислено да не й отговори. И без това рано или късно тя щеше да узнае всичко. Делата на рода Стратфорд бяха лични — винаги и за всички — но сега тя бе част от семейството.

За момент тази мисъл помрачи настроението му. Нейното семейство се различаваше твърде много от неговото. Нееднократно оставаше поразен от начина, по който господин Уестън разчита и се доверява на мнението на съпругата си. Графът, от друга страна, пет пари не даваше какво мисли графинята. Нейната задача бе да се подчинява на заповедите му и да изглежда прелестно, докато го прави. Господин Уестън знаеше за лъжата на дъщеря си, но не я наби, както граф Стратфорд бе налагал Бенедикт многократно като дете. Само от мисълта за тънката жилава пръчка по гърба си Бенедикт се напрегна. С Пенелопе очевидно не се отнасяха така, независимо от гнева на баща й. Нежно отмести кичур коса от лицето й и мълчаливо се закле да бъде добър баща, искаше децата му да спят спокойно като нея, защото знаят колко са обичани и защитени.

Но днес го чакаше работа. Отправи се тихо към будоара и подбра дрехите си за деня. Дълго щеше да е на седлото, докато измине петнайсетте километра до Ричмънд и после още толкова обратно. Куфарът на Пенелопе също беше в будоара; лежеше разтворен, където камериерката вероятно го бе оставила снощи. Воден от любопитство той надникна и видя омачкана позната брошура. На устните му се появи тънка усмивка. Не всеки мъж щеше да е доволен да открие „50 начина да съгрешиш“ сред вещите на съпругата си, но Бенедикт се ограничи само да се запита кои ли са любимите й броеве.

Изми се, облече се, отново надникна да види как е Пенелопе и едва тогава излезе. Долу нареди да доведат коня му, даде разпореждания на персонала и написа кратка бележка на жена си, която да й предадат, щом се събуди. И потегли, за да се изправи пред баща си.

Километрите се топяха по-бързо от друг път. Преди да се усети, се качи на фериботната платформа — поне стотина пъти бе предприемал това прекосяване, но никога така лесно като днес. Още половин километър и видя познатите порти. Постланата с чакъл алея към Стратфорд Корт бе каквато я помнеше, но все пак изглеждаше различно. Погледът на Бенедикт се плъзна по оградата от червени тухли, поддържания жив плет, окастрените храсти, статуите, които стърчаха от двете страни на пътеката като пазачи. Конят му забави ход, но той не го пришпори. Не бързаше; днес времето сякаш бе спряло. Доколкото му бе известно, вероятно за последен път стъпваше тук.

Е, за последен, преди баща му да почине. Когато граф Стратфорд издъхне, Бенедикт щеше да наследи титлата и всичко останало, включително и къщата, която му действаше като затвор. Мина през портата от ковано желязо и сградата с цялото си якобинско величие се изправи пред него. Възможно е един ден да не я мрази толкова, ако я превърне в истински дом. За миг си представи как деца играят на криеница сред дърветата. Светлокосо момче с ожулени колене и трева в косата, момиче с дълги тъмни къдрици и живи сини очи го гони из градината и надава радостни викове, щом го хване.

Пое си въздух; неговите деца от Пенелопе. Остана шокиран колко силно желае да се сдобие с тях.

Пред конюшнята излезе коняр да го посрещне.

— Добре дошли вкъщи, милорд — поздрави той и пое юздите на Ахил.

— Джефри.

Бенедикт слезе и кимна. Бяха връстници, но знаеше само името на мъжа. На Бенедикт още от дете му бе наредено да пази достойнството си, иначе щеше да последва наказание. Беше убеден, че дори конярчетата го съжаляват заради боя, който отнася.

Бенедикт се придържаше към ритуала си, докато отиваше към Стратфорд Корт: броеше стъпките. Двайсет и шест щяха да го отведат до входната врата. Там прислужник пое шапката и връхната му дреха; единайсет стъпки, за да прекоси преддверието, четирийсет и четири — нагоре по стълбата, осемнайсет — на север, после — трийсет и една на изток и стигна до покоите на майка си.

Почука и за пръв път изпита удоволствие. Поне майка му щеше да се зарадва на новината.

— Бенедикт! — Графинята стана от дивана при влизането му. Лицето й сияеше. — Не те очаквах!

— Изненадата не ти е неприятна, надявам се.

Целуна я по бузата.

Тя се засмя.

— Никога. Ела, седни. Толкова е тихо напоследък. Разкажи ми новините от Лондон. Виждал ли си сестра си?

Той се ухили. Подхващаха приятна тема. По-малката му сестра наскоро се омъжи за лорд Джордж Чърчил — Грей, талантлив художник, прекрасен човек и син на граф Роланд. Макар да бе чудесна партия, Стратфорд кроеше други планове за Саманта и първоначално отказваше да благослови брака. Бенедикт бе дяволски доволен, че Роланд се намеси и мнението на Стратфорд не бе зачетено. Саманта заслужаваше сама да си избере съпруг и Бенедикт никога не я бе виждал по-щастлива.

— Преди две седмици. Грей купи къща близо до „Грийн Парк“ и Саманта я обзавежда. Имаше прах по носа и таке на главата. Говореше единствено за фреската, която Грей заплашил… тоест предложил да нарисува върху стената в трапезарията.

Майка му въздъхна, а на устните й се появи усмивка.

— Щастлива ли е?

— Направо блаженства — отвърна той, припомняйки си сияещото лице на сестра си.

Раменете на лейди Стратфорд се отпуснаха.

— Много се радвам. Младият мъж очевидно държи на нея.

Бенедикт се поколеба само за миг, преди да отвърне:

— Да, така е.

— А ти? — Майка му докосна свитата му в юмрук ръка, опряна в коляното му. — Какво те води отново в Стратфорд Корт?

Не беше нужно да уточнява повече. Какво те води отново в Стратфорд Корт, след като последния път, когато дойде, баща ти заплаши да те прогони с бой от имението? Бенедикт взе ръката на майка си. Искрено се надяваше да не й създаде допълнителни тревоги.

— Имам новина — обяви той и се усмихна решително. — Доста хубава новина. Ожених се.

Сините й очи се разшириха, а устните й леко се разтвориха от смайване.

— За кого?

— Вече я познаваш. Пенелопе Уестън.

Говореше уверено с надеждата да остави впечатление, че всичко е наред и тя ще е щастлива с него. В никакъв случай не желаеше да създава повече грижи на майка си. Но, както се опасяваше, лицето й съвсем пребледня и тя хвърли тревожен поглед към вратата.

— Защо, Бенедикт? — попита тя шепнешком.

— Срещнахме се в Лондон. — Внимателно подбираше думите си, защото не желаеше да лъже. — Една вечер я спасих, така да се каже, и така се събрахме. Красиво момиче е, мамо, и много интелигентно. Признавам: намирам я за… пленителна.

— Но защо? Знаеш, че ще се вбеси… — укори го графинята. Изведнъж на лицето й се изписа разбиране. — И тя разполага с голяма зестра като сестра си, нали?

Да не говорим, че е дваж по-дръзка, четири пъти по-вбесяваща и хиляди пъти по-очарователна. Люшкаше се между желанието да се надсмее на провокациите на Пенелопе в един момент и да я отнесе в леглото в следващия. Съвсем доскоро мечтаеше само за дружелюбна, добра съпруга, а се сдоби с пламенна изкусителка, която го докарваше до полуда в много отношения.

— Ожених се за нея, защото искам да изградим съвместен живот — обясни той искрено. — Надявам се, че се радваш за мен… за нас.

Тя продължаваше да изглежда разстроена.

— Ако ти си щастлив и аз съм щастлива за теб. Предполагам, че вече е късно, но Бенедикт, сигурен ли си? Нали семейството й не те е принудило да го направиш?

— Не — отвърна той, без да добави, че господин Уестън не би се съгласил на този брак, ако не бе назрелият скандал.

— И младата жена наистина те харесва? — настоя майка му. — Прости ми, че я поставям под съмнение, но беше видно колко много се впечатли баща й от Стратфорд Корт…

— Идеята не беше на баща й — прекъсна я той. — Не са ме подмамили. Поисках да се оженя за нея и тя прие. Признавам: беше леко изненадващо за близките й след миналото лято.

Лейди Стратфорд го изгледа недоверчиво.

— И за мен! Тогава ме убеди колко искрено харесваш Абигейл Уестън. Вярвах, че предложението ти е продиктувано от неподправени чувства към нея.

— Така беше — съгласи се той лаконично.

— Но тя ти отказа… — Майка му вдигна безпомощно ръце. — Май спомена, че повече нямаш нищо общо със семейство Уестън, или се лъжа?

Бенедикт осъзна как ръката му отново се е свила в юмрук. Бавно отпусна пръсти.

— Не. Но да не забравяме: по онова време бях дълбоко разочарован и афектиран. Промених мнението си. Ожених се за Пенелопе и очаквам благословията ти, ако не и одобрението ти.

Тя помълча известно време.

— Не е като да не одобрявам. В някои отношения този брак е добре дошъл. Тя е много хубаво момиче и макар семейството й да е обикновено, те притежават едно голямо предимство. Но знаеш колко ще се разгневи графът, а въпреки това си го направил.

За пръв път от години мисълта, че е направил нещо, което ще вбеси баща му, не стана причина стомахът на Бенедикт да се свие, а раменете му да се напрегнат. Вече не се налагаше да се съобразява с настроенията на графа. Ако трябваше да избира дали да търпи изблиците на родителя си, или да разгадава посланията в постъпките на Пенелопе, винаги щеше да застане до прекрасната си млада съпруга. От нея поне получаваше наслада, а знаеше, че графът никога няма да се промени, няма да признае вината си, няма да смекчи поведението си. Фактът, че се освободи от баща си, изпълваше сърцето му с признателност към Пенелопе, защото именно тя го направи възможно.

Само едно помрачаваше новопридобитата му свобода. Бракът щеше да вбеси баща му и понеже Бенедикт нямаше да му е под ръка, графът разполагаше само с един човек, върху когото да излее яда си: лейди Стратфорд. Дори да не й посегне физически, щеше да помрачи живота й. Вероятно го бе правил нееднократно през последните трийсет години.

— Надявам се да пожелае щастие на единствения си син — сподели той с майка си. — Ако не го направи, така било писано. — Взе ръката на майка си. — Мамо, говорих със Саманта и Елизабет. Винаги си добре дошла в нашите домове. Остани колкото искаш.

За миг тя застина, а устните й се разтвориха. Дали от надежда? Или от шок? Той не знаеше. Но после изправи рамене и му се усмихна някак дистанцирано и официално.

— Много сте мили. Никоя майка не е по-горда от децата си за проявеното любящо великодушие. Но мястото ми е тук, при съпруга ми, естествено.

— Разбира се — долетя хладният глас на графа. Стоеше на прага, откъдето явно бе чул част от разговора им. Бенедикт се запита откога ли е там. — Къде другаде би отишла, скъпа?

Бенедикт стана и се поклони.

— На гости при децата си, сър.

— Няма защо да ти гостува. Ти си дошъл тук. — Изгледа изпитателно сина си. — Против волята ми, ако трябва да добавя.

Бенедикт кимна. Сърцето му започна да бие по-учестено сега, когато моментът наближаваше. Беше глупаво: беше почти на трийсет, офицер и женен, а въпреки това се чувстваше като малко, изплашено момче, макар вече да бе по-висок от баща си.

— Имам важна новина и предпочетох да я съобщя лично. Ожених се, сър.

Графът присви очи.

— О?

— За госпожица Пенелопе Уестън.

Графът не продума. Изражението му казваше всичко. Бенедикт почти се наслади на тихия гняв, обзел баща му. Стратфорд отлично знаеше какво означава бракът. За миг Бенедикт си помисли, че баща му ще се оттегли мълчаливо, но Стратфорд влезе в стаята и затвори вратата.

— Колко изненадващо — обяви той. — Явно си много смирен човек, за да се ожениш за сестрата на жената, която те изхвърли. Или май подценявам Томас Уестън? Твърдо беше решил да се обзаведе с виконт за зет и го постигна.

— Приятно ми е да смятам, че съм го постигнал и със собствения си чар — отбеляза Бенедикт, стараейки се да запази уверено изражение. Всякакъв признак на нерешителност и графът щеше да го разкъса на парчета. — И пред дамата, и пред баща й.

Стратфорд изсумтя.

— Заченала ли е?

— Може би — отвърна той, но пропъди тази мисъл. — Във всеки случай беше невинна, когато се оженихме.

Графът стисна устни. Бенедикт разчете посланието: графът възнамеряваше да обвини Пенелопе, че го е подмамила да се ожени за нея. За малко да прихне. Баща му съвсем щеше да се разгневи, ако знаеше, че нещата стоят по-скоро обратно.

— Нещо рядко срещано при момичетата от нейната класа — промърмори графът.

— Да, тя е рядко момиче.

— Внимавам да не се изцапаш с въглищен прах, когато си лягаш с нея.

Баща му го провокираше, съзнаваше го. Като обиждаше съпругата му, обиждаше и неговата преценка и вкус, но това даде на Бенедикт първата истинска възможност да покаже на графа как вече стоят нещата. Всичко се бе променило и той нямаше да отстъпи и сантиметър от завоюваното.

— Баща й никога не е бил въглищар, а адвокат, натрупал значително състояние чрез умели инвестиции. Надявам се и моите деца да притежават подобна находчивост.

— Смяташ да дадеш живот на бъдещ граф, който да се занимава с търговия? — изсмя се презрително Стратфорд. Гневът му нарастваше и лицето му беше мораво. — Стратфорд Корт ще се превърне в счетоводна кантора, така ли? Деловодители и адвокати ще движат всичко, което предците ти са изграждали в продължение на триста години?

— Даде благословията си, когато поисках да се оженя за Абигейл Уестън.

Бенедикт подозираше, че го е направил, защото графът се е досетил за интереса на Себастиан Вейн към нея, а не заради доводите, с които синът му го бе увещавал. Бенедикт не знаеше защо графът мрази така яростно Себастиан, но предположението му се засили, когато видя блесналите от яд очи на Стратфорд.

— И вместо да се отърсиш от странното си желание да се ожениш за обикновено момиче, притежаващо единствено зестра, ти просто взе сестрата, така ли? Е, защо не? И двете не са кой знае какви красавици, но заради парите си заслужава.

Бенедикт понечи да отвори уста, за да защити съпругата си — а и себе си — но всъщност беше безсмислено. Вирна брадичка и се наслади на всеки сантиметър, с който стърчеше над баща си.

— Да. Чудесно е човек да разполага със самостоятелно богатство.

Стратфорд направи жест сякаш ще удари сина си, но се възпря. Бенедикт съумя да не трепне; дори донякъде му се искаше графът да му посегне. За пръв път в живота си се чувстваше готов да отвърне. Не. Беше нещо повече: искаше да удари баща си, за да му върне за всичкия бой, който му бе нанесъл заради дреболии от рода на закъснение за вечеря или недостатъчно повторение на уроците по латински. Искаше да си отмъсти на графа за всички наказания, понесени заради, сестрите и майка му, за унизителните забележки и невъзможните изисквания, от които всички бяха страдали през годините.

Но причината, поради която не го направи — майка му — се изправи на крака. Бе придобила онова отнесено, овладяно изражение, което прикриваше истинските й мисли и чувства. Саманта веднъж го нарече „изражението на съвършената дама“.

— Онези, които Бог е събрал, човек не може да ги раздели — подхвана майка му. — Не желая някой да заподозре разкол в семейството ни. Бенедикт, ако доведеш съпругата си, ще я приема. Недопустимо е да обърна гръб на следващата графиня на Стратфорд. Скъпи, ще се присъединиш ли към благопожеланията ми за щастлив брак на сина ни?

Думите й позволиха на графа да се овладее. Все още гледаше Бенедикт изпепеляващо, но се насили да се поклони.

— Естествено. Вече знае, предполагам, дълга си към Стратфорд.

Бенедикт посрещна ледения поглед на баща си.

— Напълно, сър.

— Времето ще покаже. Добре е да не ми се мяркаш пред очите, докато не те повикам. Този път го запомни и не се промъквай тук под предлог, че посещаваш майка си.

Дал воля на презрението си, графът се обърна и излезе.

Нито Бенедикт, нито майка му помръднаха, докато не чуха стъпките му да се отдалечат. Едва тогава графинята седна на дивана.

— Желая ти щастие — промълви тя нежно. — Наистина. Каквото и да те е накарало да се ожениш, надявам се тя да те направи много щастлив.

Отне му минута, преди да заговори. Беше му неприятно да я остави тук и да не е наясно кога отново ще се видят. Но той… За пръв път през живота си той се чувстваше напълно освободен от Стратфорд.

— Благодаря, мамо. — Наведе се и я целуна по бузата. — Аз също.