Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (4)

Глава 3

— Трябва да има начин да го спрем!

— Не виждам как, без да си навлечеш неприятности — възрази Оливия.

Пенелопе беснееше. Още не можеше да си намери място от гняв след снощния вбесяващ танц с лорд Атертън, когато той директно призна как не обича Франсис Локуд, но въпреки това възнамерява да се ожени за нея. Щеше й се да не я беше поканил да танцуват. Тогава щеше да слуша хвалебствията на Франсис по негов адрес и да се прави, че той ги заслужава. Можеше да си мълчи и само да се съгласява колко е привлекателен, колко добре танцува и колко изгодна партия е. Всичко това отговаряше на истината, а Франсис, от своя страна, си имаше майка и баща, които да я посъветват кой ухажор да избере.

А сега, дяволите да го вземат, мислеше само за решението му да въвлече Франсис в прибързан брак, без да го е грижа дали ще са щастливи след сватбата. За негово нещастие Пенелопе го бе виждала да постъпва така и преди. Миналото лято стана свидетел как насочва същата очарователна усмивка към сестра й; как пренебрегва всеки знак, че Абигейл не проявява интерес към него. Според Пенелопе лорд Атертън или не бе особено интелигентен, или постъпваше нечестно. Понеже никой не го смяташе за малоумен, явно Атертън бе преследвал Абигейл по някакви свои — и следователно нечестиви — причини. За щастие, Абигейл вече бе дала сърцето си на друг, по-добър мъж, и чарът на Атертън не й въздейства.

Горката мила Франсис обаче никога нямаше да прозре истинската му същност. Подобно на нейните родители, майката и бащата на Франсис също бяха възхитени, че той ухажва дъщеря им. Щяха да му я дадат, без да се поколебаят. Едва по-късно, когато липсата на чувства от страна на Атертън станеше очевидна, Франсис щеше осъзнае грешката си.

Освен ако някой… Пенелопе например… не й отвори очите.

Сякаш прочела мислите й Оливия я побутна.

— Не е твоя задача да я спасяваш — изгледа я строго тя. — Пък и няма от какво. Ти може и да не го одобряваш, но защо същото да важи и за нея?

Тя се намръщи и се извърна от витрината, която Оливия старателно изучаваше. Потънала в мрачните си мисли, Пенелопе дори не забеляза изложените шапки.

— Не искам да се меся. Ще ми се тя сама да види колко е неискрен. Тогава и думичка няма да кажа. Но, Оливия, какво ще стане, ако не го направи?

Приятелката й я хвана под ръка и двете подновиха разходката си по Бонд Стрийт.

— Понякога не можеш да спреш някого да постъпи, както си е наумил. Щом тя иска да се омъжи за него, а той — за нея, какво ще й кажеш? Не си й майка, нито сестра. Никой не иска твоето одобрение.

— Знам — призна тя с въздишка. — Не искам да развалям щастието й. Но не ме радва да гледам колко лесно се убеждава.

— Най-добре е да не обсъждаш Бенедикт с нея.

— Да, най-добре е, но едва ли е възможно.

Оливия й се усмихна съчувствено.

— Опитай.

— Повярвай, ще опитам — обеща Пенелопе разпалено. — Наистина никак не ми се говори за него. — Пресичаха Мадокс Стрийт и тя предложи импулсивно: — Да се отбием ли в онзи магазин?

— Добре. В кой?

Книжарницата се намираше съвсем близо до ъгъла. Беше малка и имаше запуснат вид. Ако госпожа Уестън разбере, че Пенелопе е идвала тук, за да си набави една забранена брошура, ще побеснее, но понеже Оливия беше с нея, майка й въобще нямаше да заподозре. Оливия беше толкова почтена и благонадеждна, че госпожа Уестън дори не прати прислужница да ги придружава.

Това, разбира се, не омаловажаваше дързостта на начинанието. Ако госпожа Уестън все пак разбере по някакъв начин, не само щеше да отстрани Пенелопе от Лондон за месеци, но и нямаше да вярва вече на Оливия. Пенелопе бе наясно с всичко това, ала реши да не се притеснява. Трябваше й нещо, което да я разсее, за да не беснее срещу поредния опит на лорд Атертън да подведе това добросърдечно момиче да се омъжи за него, и „50 начина да съгрешиш“ щеше да й послужи най-добре.

Посочи книжарницата и Оливия я изгледа изпитателно.

— Какво ти трябва оттам?

— Нищо специално.

Пенелопе я дръпна напред, защото Оливия вече пристъпваше по-бавно.

— Пенелопе, не прави глупости! — предупреди я тя. Пенелопе я изгледа накриво и Оливия прехапа устни. — Тогава поне остави аз да я поискам. Много ще загазиш, ако майка ти разбере…

— Не ме интересува.

Пенелопе отвори вратата. В момента наистина й беше безразлично. Лондон й се струваше скучен и монотонен. Абигейл се бе оттеглила в Ричмънд, Джоун се наслаждаваше на красотите на Италия. Пенелопе полудяваше и се чудеше какво да прави; в допълнение се тревожеше, като наблюдаваше как лорд Атертън ухажва Франсис. Колкото и да се насилваше да не се интересува от действията му, не можеше да се спре и това безкрайно я дразнеше. Надяваше се нещо със скандален характер да й помогне да забрави за него.

Щом влязоха иззвъня звънче. Книжарницата беше малка, мрачна и миришеше на прах. Огледа се с интерес, но Оливия я придърпа зад една етажерка, преди да успее да види каквото и да било.

— Прави се, че търсиш друго. Аз ще я поискам.

— Няма кой знае какво значение кой ще я поиска — отвърна Пенелопе също шепнешком.

— Не, но ако купиш нещо друго, няма да излъжеш майка си, като кажеш, че си влязла за това, а не за брошурата.

На Пенелопе й идеше да изругае. Ако беше омъжена или вдовица, нямаше да търси одобрението на майка си и щеше да си купува колкото иска похотливи брошури. Нямаше обаче изгледи скоро да се омъжи, а още по-малко да овдовее. А не след дълго седемнайсетгодишната Франсис Локуд вероятно ще е задомена и тя отново ще стои отегчена и сама в ъгъла на поредния бал. Другите дами или бяха скандализирани от приключенския дух на Пенелопе, или бяха прекалено големи сноби, за да дружат с някой с ниско потекло. Джентълмени често я заглеждаха, но на танци я канеха само приятели на брат й и то от съжаление; или изпечени негодници, хвърлили око на парите на баща й, или — понякога — на фигурата й. Всички напътствия на майка й за почтеност и благоприличие я ограничаваха, а и макар да ги бе следвала, нищо не получи. Животът се изнизваше край нея.

— Оливия, ако майка ми ме попита за това, значи вече ме подозира и с мен е свършено. — Вдигна вежда, виждайки изражението на приятелката си. — Ако открие, че ти си я купила за мен, ще ми забрани да се виждаме. Достатъчно ми е тежко, задето загубих Абигейл и Джоун. Ако и с теб не мога да се виждам, не знам какво ще правя.

— А тя как ще разбере, че аз съм ти я купила? — попита Оливия шепнешком.

Пенелопе забели очи.

— А как ще разбере дали аз съм я купила?

Приятелката й не изглеждаше убедена и затова продължи:

— Ако искаш да не загазим и двете, ти си намери книга и отвлечи вниманието на продавача. Ако някой, за нещастие, ни е видял да влизаме тук, ще обясня, че си търсила определена книга.

Оливия въздъхна.

— Чувствам се като непочтена жена, която допринася за лошото поведение на млада дама.

— Не допринасяш. Просто не успяваш да обуздаеш лошото ми поведение. Но не се притеснявай. И Абигейл, и Джоун също не постигнаха успех в тази насока.

— Да, това наистина не е малко — съгласи се Оливия и въздъхна. — Нямам представа как успяваш да ме склониш да правя такива неща.

— Защото си най-добрият вид приятелка. — Усмихна се и стисна ръката на Оливия. — И защото винаги искаш да ме предпазиш от самата мен, макар да е безнадеждно.

— Дано не е така — промърмори по-възрастната жена. — Хайде, действай, преди да се е обадила съвестта ми.

— Трябва ли ви помощ, дами?

И двете подскочиха. Слаб млад мъж, почти момче, стоеше усмихнат пред тях.

— Ами…

— Тук имаме романи. — Посочи с ръка. — А тук е поезията.

— Имате ли пътеводители? — окопити се първа Оливия. — За Италия, например.

Младият човек кимна.

— Да, да. Имаме цял раздел с книги за Италия. Елате насам.

Той тръгна към единия ъгъл на книжарницата.

— Побързай — настоя Оливия шепнешком, преди да го последва.

Пенелопе погледна иззад етажерката. Собственикът, пълен, червендалест мъж, обслужваше висок мъж в дебело палто. От указанията на Джоун помнеше, че изрично трябва да назове брошурата. Значи се налагаше да изчака. Като надаваше ухо кога ще приключи разговора, тя се обърна към полиците до нея. Книгите бяха стари и опърпани. На някои заглавията въобще не се четяха. Взе една и откри, че е медицински наръчник с ужасяващи илюстрации на кости. От следващата, която отвори, се посипа прах и тя кихна. Направи гримаса и я върна. Защо сестра й се захласваше толкова по книжарници? По някаква неведома причина Абигейл бе в състояние да ги посещава всеки ден.

Звънчето иззвъня. Собственикът бе съпроводил високия мъж до вратата, където даже му се поклони. Явно клиентът бе купил доста книги, ако съдеше по раболепния маниер на книжаря. С разтуптяно сърце Пенелопе застана на пътя му, когато той се насочи отново към тезгяха.

Той спря веднага.

— Добър ден, мадам. Търсите ли нещо конкретно?

— Да — отвърна тя, като се стараеше да звучи напълно овладяно. — Имате ли броеве на „50 начина да съгрешиш“?

— Не съм сигурен. — Залюля се на пети и погали изхвръкналия си корем. — Много ги търсят. Ако ме извините, ще погледна отзад.

Тя кимна, а той се отдалечи. Размени поглед с Оливия, която разглеждаше изложените пред нея книги в другия край на тезгяха. Приятелката й кимна едва забележимо и попита помощника дали нямат по-нови издания.

Пенелопе се отдръпна още по-далеч и започна да разглежда с изключителен интерес копчето на ръкавицата си, ослушвайки се дали от задната стаичка ще дочуе възклицание, че брошурата е намерена. Чуваше шумове от ровичкане и преместване, но не и радостен възглас. На няколко метра от нея Оливия продължаваше да иска все нови и нови пътеводители. Пенелопе знаеше, че приятелката й го прави, за да привлече вниманието, ако някой влезе. Книжарницата се намираше само на метри от Бонд Стрийт, където в момента сигурно се разхождаха някои достолепни дами, зорко следящи с очи за всякакво непристойно поведение.

Рискуваше да бъде сурово наказана, Пенелопе добре го съзнаваше. Не биваше да чете „50 начина да съгрешиш“, защото бе порочно четиво. С най-големи еротични подробности в брошурите се описваха многобройните любовни приключения на лейди Констанс, дама с разюздан морал. Веднъж майка й я залови да я чете и направо побесня. Първо й изнесе дълга лекция за почтеното и скромно поведение; Пенелопе вече бе чувала всичко, но не посмя да я прекъсне. Последва напомнянето, че дори да не я е грижа за собственото й добро име — което само щеше да покаже колко лекомислено и глупаво момиче е — не бива да забравя репутацията на близките си и как ще им се отрази това. По онова време Абигейл бе неомъжена и Пенелопе искрено се притесни, че ще я изложи, но сега сестра й имаше семейство и тази тревога отпадна. Нещо повече: съпругът на Абигейл одобряваше четенето на „50 начина да съгрешиш“ и това влизаше в пълно противоречие с предупрежденията на майка им, че това би отблъснало всеки джентълмен, затова Пенелопе се съмняваше дали наистина шансовете й да се омъжи, като чете тези истории, ще намалеят.

В заключителната част на лекцията майка й изрази дълбокото си разочарование как след всичко сторено от баща й да й осигури удобен живот Пенелопе безразсъдно се бе поддала на похотливото си любопитство. На последното не бе в състояние да възрази. Колкото и да копнееше животът й да е по-вълнуващ, Пенелопе обожаваше баща си и не искаше да го разочарова. Седеше разкаяна и обеща да не купува нови броеве, само и само майка й да не казва на баща й. За нейно облекчение госпожа Уестън се съгласи, а после изцяло ограничи светския й живот за два месеца. Най-накрая наказанието й свърши и Пенелопе пак можеше да излиза, без да я придружава майка й или доверена прислужница.

А ето я сега: само няколко месеца по-късно нарушава даденото обещание, сякаш изкушаваше съдбата отново да бъде наказана. Донякъде се чувстваше виновна и гузна, но не дотам, че да забрави как през тези два месеца не я напускаше усещането за клетка. Държат я вътре, а с всеки изминал ден тя става все по-малка и по-малка. Сегашното посещение в книжарницата не бе само заради „50 начина да съгрешиш“, колкото и съблазнително четиво да беше; то по-скоро бе свързано с неутолимото желание на Пенелопе за приключения. Любов и вълнуващи истории обгръщаха всички, но не и нея или Оливия, макар приятелката й да не бе изразила желание за непозволена любовна авантюра или незаконно приключение. Пенелопе съзнаваше, че не е редно да изпитва такива потребности, но не можеше да се спре. Понякога трябваше да ги задоволява, защото иначе щеше да се пръсне.

Затова сега бе тук и правеше нещо, което никоя почтена млада дама в Лондон не би предприела.

Най-накрая, след броени минути, но според нейните представи цяла вечност, собственикът се появи с тънък пакет, завит в хартия и вързан с канап.

— Заповядайте, мадам. Брой трийсет и четири.

Намигна й, докато го поставяше на тезгяха.

Тя премигна и се постара гласа й да е спокоен, когато попита:

— А имате ли брой трийсет и три?

— Не, съжалявам. Много бързо се разпродават, както знаете.

— Да. — Усмихна се, като се надяваше да изглежда овладяна. — Така съм чувала.

В другия край на тезгяха Оливия разлистваше някаква книга. Пенелопе знаеше, че няма да я купи; Оливия рядко имаше излишни пари за харчене. Понеже днес Пенелопе се чувстваше изключително благоразположена към света, импулсивно помоли продавача да включи цената на пътеводителя към нейната сметка и плати двете, преди приятелката й да успее да възрази.

— Благодаря ти. Хиляди благодарности!

Пенелопе бе готова да изръкопляска, когато отново се озоваха на Мадокс Стрийт.

— Страхотен номер — възторгна се тя.

— Значи успя, така ли? — попита Оливия и погледна пакета в ръката на младото момиче.

Пенелопе се засмя.

— Да. Чела съм до трийсети втори брой, а този е трийсет и четвърти. Значи един ми се губи.

Беше вълнуващо. Щеше да е предизвикателство да го открие. Явно животът й бе доста монотонен, щом я очароваше такава перспектива.

Оливия я зяпна.

— Чела си до… Боже, Пенелопе, откъде ги намираш?

— Няма значение. Ти какво избра?

— Не биваше да ти позволявам да я плащаш. Не беше необходимо.

Пенелопе махна с ръка.

— Направих го, защото си затваряш очите за скандалното ми поведение. Коя е книгата?

Очите на Оливия излъчваха искрена благодарност. Тя често се съпротивляваше на усилията на Пенелопе и Абигейл да я възнаградят с нещо дребно, независимо колко разпалено я убеждаваха, че компанията й за тях е много по-скъпа.

— Пътеводител за Италия. Порядъчно четиво, което ще ме обогати.

— Радвам се.

— И аз. Едва ли някога ще видя Италия.

— Глупости! Един ден ще се появи привлекателен мъж, ще те плени и ще те отведе в Италия, Франция, а дори и в Индия, ако пожелаеш.

— Това е само прекрасна мечта — въздъхна Оливия.

— Защо да не се сбъдне? — учуди се Пенелопе.

Приятелката й се усмихна печално.

— Това обичам у теб, Пен. Постоянното ти търсене на приключения и увереността, че нещо вълнуващо ще ти се случи.

— Като сегашното отбиване в книжарницата ли? — Направи гримаса. — Това е дребно приключение. Дори ми е леко тъжно. Няма нищо общо с преживелиците на госпожа Констанс, а тя дори не напуска Лондон.

— Какво толкова ти допада в нея?

Пенелопе я изгледа изненадана.

— Как може да питаш?! Чела си историите й, нали?

Лицето на приятелката й силно поруменя.

— Една-две…

Свиха по Бонд Стрийт. Похотливата брошура бе опакована в обикновена хартия и заглавието не се четеше, но все пак беше дръзко да я носиш в сърцето на Лондон. Пенелопе си надяна благовидно изражение и сниши глас:

— Тогава знаеш какво. Историите са шокиращи, но пленителни. Хем са похотливи, хем интригуващи. Така ли е наистина между мъжете и жените? Никой не казва на младите момичета как е всъщност и именно това ни кара да търсим отговора. Пък и… всички ги четат. Защо да не ги чета и аз?

— Едва ли всички ги четат — промърмори Оливия и пак се изчерви. — Не ти ли се струват малко преувеличени?

Пенелопе сниши още повече глас.

— Джоун ме увери, че са достоверни. Абигейл също го потвърди. Казват истината, защото вече са омъжени и знаят тези неща. Това означава…

— Какво? — полюбопитства Оливия, защото Пенелопе млъкна.

Приятелката й си прочисти гърлото.

— Това означава, че трябва да ги чета. Образователни са.

— Образователни? — Оливия я зяпна и се засмя. — Непоправима си, Пенелопе.

— Така е — съгласи се момичето, макар и с леко пресилена усмивка.

Да, „50 начина да съгрешиш“ беше интригуващо четиво и достоверно, както казват мнозина. Но и да не беше, Пенелопе пак щеше да чете брошурата. Вярна или не, от нея разбираше донякъде какво е страст. В съчетание със засилващото се усещане, че в Лондон няма човек, за когото да е готова да се омъжи, Пенелопе смяташе за оправдано да научи някои неща, преди да разбие сърцето на майка си и да се впусне в греховен живот. Може да си остане стара мома завинаги, но не е задължително да е девствена. Лейди Констанс бе успяла, нали? Живееше сред почтено женените в Лондон, радваше се на нов любовник, когато си поискаше, и трупаше състояние, като описваше еротичните си преживявания. Дори само половината дами, които по баловете обсъждаха шепнешком зад прикритието на ветрилата „50 начина да съгрешиш“, да си купуваха броеве, Констанс изкарваше повече пари, отколкото можеше да преброи. На Пенелопе всичко това й звучеше вълнуващо; беше опияняваща смес от свобода и наслада.

Това не означаваше, че няма да приеме с отворени обятия нещо повече. Всеки път, когато виждаше как сестра й си разменя погледи със съпруга си, Пенелопе изпитваше завист. Колкото и шокиращи и примамливи да бяха приключенията на лейди Констанс, Абигейл се бе справила по-добре: беше намерила мъж, който й предлагаше не само страст, но също другарство и любов. Самата Констанс признаваше, че сърцето й не трепва за никой от любовниците й, което на Пенелопе й звучеше малко тъжно. Да, имаше страст, емоции и вълнения, но накрая оставаше по-скоро самотна.

Реши да загърби тези мисли. Може да иска нещо повече, но всъщност в момента не преживяваше нищо. Засега не бе загубила напълно надежда, ала Пенелопе не се славеше с търпението си. Вероятно ще минат още година-две, преди майка й да се примири и да престане да тормози брат й Джеймс да я запознава с джентълмени. Изпитваше съжаления към тези мъже, които винаги бяха любезни, но незаинтригувани от нея. Щеше й се брат й да прояви характер и да обясни на майка им, че никой от познатите му не желае да я ухажва, но понеже това нямаше да стане, се налагаше да изчака. Ако лейди Констанс продължи да пише, а по някакво чудо Франсис реши да откаже брак на лорд Атертън, вероятно ще успее да го преживее.