Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (7)

Глава 6

Най-добре ще е в продължение на няколко дни да избягва компанията на Франсис Локуд, реши Пенелопе.

Донякъде се опасяваше. Не желаеше да става свидетел на възторга на Франсис породен от годежа й с лорд Атертън, нито желаеше да слуша развълнуваните й сватбени планове, а още по-малко — дългите, прехласнати оди за неговата привлекателност. Искаше Франсис да е щастлива, но не издържаше да слуша откровенията на приятелката си колко я обожавал лорд Атертън или как я целувал. Само при мисълта това да я сполети й идеше да скочи от балкона.

Правеше го обаче донякъде и от дискретност. Имаше чувството, че се изказа прекадено прибързано и остро по време на последното събиране. Тя имаше щастието родителите й да приемат — или поне да толерират — склонността й към драматизъм и вродената й дързост. Франсис нямаше този късмет и ако следваше съветите на Пенелопе, щеше да загази сериозно. Следователно да избягва Франсис беше не само за нейно добро и начин да не слуша за лорд Атертън, но щеше да е от полза и за приятелката й.

С пристигането на соарето у семейство Госнолд тя остана до майка си и не се възползва от относителната свобода, на която се радваше по време на събирания, да се присъедини към другите млади дами. Майка й я изгледа учудено, но нищо не каза. Пенелопе, със залепена на устните любезна усмивка, седеше до майка си с пълното съзнание, че мозъкът й се размеква като масло на слънцето. Омъжените жени не разговаряха за нищо: госпожа Арчър разказа дълга история за някаква неразбория с една прислужница; госпожа Хийтком описа до най-малката подробност новия си чаен сервиз; лейди Данфорд не устоя на възможността да спомене скорошния годеж на дъщеря си и барон Редмейн.

Както й бе добре известно обаче, те разговаряха за доста по-вълнуващи неща, когато бяха насаме. Нали тя започна да чете „50 начина да съгрешиш“, след като чу приглушен разговор между същите тези дами? Отне й цяла седмица щателно издирване, за да открие брошурата на майка си, което се оказа по-рисковано, отколкото очакваше. За миг си представи какво ще стане, ако ги попита какво мислят за брой трийсет и четири, където Констанс бе сексуално удовлетворена в карета.

За щастие зърна познато лице, преди да предприеме опасното начинание. Обърна се към госпожа Уестън.

— Мамо, видях Оливия ей там. Може ли да отида?

Майка й кимна и тя се запромъква между гостите, като се стараеше да мине възможно по-далеч от дансинга, където доскоро бяха лорд Атертън и Франсис Локуд. Не сваляше очи от Оливия. Изненада се приятно, че въобще я вижда тук. Не канеха Оливия на всички соарета и балове, а Пенелопе подозираше, че и тя не откликва на всички отправени й покани. Веднъж Абигейл й спомена, че Оливия не може да си позволи да има нужните тоалети, поради което двете сестри й правеха дребни подаръци. За господин Уестън не представляваше абсолютно никаква трудност да купи още една шапка или чифт ръкавици, а така двете му дъщери имаха възможност по-често да се виждат с приятелката си.

Но тази вечер в Оливия имаше нещо особено. Стоеше сама близо до вратата, но не с обичайната си топла усмивка, а с пребледняло, почти мрачно лице. Пенелопе се замисли и си даде сметка, че и преди е виждала същото изражение на Оливия, особено когато приятелката й си мислеше, че не я наблюдават. Пенелопе свъси вежди. Какво не беше наред? Тази вечер Оливия сякаш търсеше някого. Очите й шареха из залата, ала изведнъж се заковаха. Тя кимна почти незабележимо, преди да се обърне и да излезе.

Пенелопе извърна леко глава, за да разбере на кого кимна Оливия. Неколцина джентълмена стояха в единия край; някои от тях подчертано привлекателни и дръзки. В ума й загъмжаха всевъзможни въпроси. Да не би Оливия да поддържа тайна връзка? Понечи да се усмихне, но се сети за изражението на приятелката си. Това я накара да сбърчи чело. Оливия би изглеждала по-доволна и нетърпелива, ако й предстоеше да се срещне с някой от привлекателните мъже. Все още свъсила вежди, тя последва приятелката си и излезе от залата.

Къщата на семейство Госнолд беше просторна и величествена; до средата на широката площадка водеше грандиозна вита стълба. Пенелопе зърна как Оливия бързо се спуска надолу. Отне й доста време да слезе, защото нагоре все още прииждаха и се качваха гости. Долу Пенелопе се обърна наляво — там коридорът водеше към стълбището за прислужниците; прекоси антрето и тръгна по противоположния коридор.

Тази част от къщата не беше отворена за гости — беше тихо и притъмнено. Пенелопе се поколеба, но чу някъде напред да се отваря и затваря врата. Любопитството и известна тревога я тласнаха да продължи. Трябваше да внимава; никак не искаше да наруши тайна любовна среща, но въображението й рисуваше и неприятни възможности: някой изнудва Оливия; или я заплашва; или я тормози…

Пенелопе спря пред една затворена врата и се заслуша. Чу плътния глас на мъж, а след дълга пауза — и на жена. Пенелопе напрегна слух. Последва тишина, после — ахване и накрая — проплакване. С широко отворени от смайване очи прилепи ухо към дървото.

— Моля те — чу тя Оливия да казва, — не ме карай да го правя…

Без да се поколебае, Пенелопе сграбчи топката и я завъртя.

Оливия стоеше с лице към вратата. Мъжът зад нея бе обгърнал с една ръка талията й, а с другата я държеше през врата, притиснал лице към шията й. При внезапното отваряне на вратата проникналата светлина провокира приятелката й да извърне глава, но не и преди Пенелопе да успее да види измъченото й лице. Напусна я всякакво притеснение, че е нарушила романтична среща. Пристъпи смело напред.

— Оливия! — възкликна тя жизнерадостно. — Търсех те навсякъде.

Оливия се освободи от хватката на мъжа и пристъпи няколко крачки напред. Видимо трепереше. Държеше брадичката си приведена, но не достатъчно, за да прикрие червените отпечатъци от пръсти по шията си.

— Да. Ето ме.

Мъжът, който допреди секунди държеше Оливия, бавно вдигна глава и изгледа Пенелопе изпепеляващо. С отвращение разпозна Саймън, лорд Клери. Беше само виконт, но разполагаше с отлични контакти. Съпругата му бе дъщеря на граф, а майка му произхождаше от знатна морска фамилия. Минаваше за привлекателен мъж. Очите му бяха дълбоки и тъмни, носът — аристократичен, а устните му сякаш бяха изваяни от мрамор. Държеше се надменно и тайнствено и вечно имаше леко отегчен вид. Някои го намираха за страшно симпатичен. Пенелопе смяташе, че по-скоро прилича на дявол. Никак не харесваше този тъмен и опасен мъж; в него виждаше нещо застрашително.

— Госпожа Дженингс питаше за теб — продължи Пенелопе със същия жизнерадостен тон. — Възхитила се от шапката, с която беше онзи ден и иска да разбере откъде си я купила.

Приказките й бяха долна лъжа и Оливия щеше да се досети; и двете не познаваха никаква госпожа Дженингс.

Оливия погледна към лорд Клери. Лицето й бе мъртвешки бледо.

— Благодаря — промълви тя.

Клери изсумтя и Оливия неволно се отмести. Очите й блестяха, но Пенелопе си даде сметка, че не от гняв или страх, а от омраза. Без дума повече Оливия вдигна полите си и само дето не се затича, за да излезе от стаята.

Пенелопе зяпна след нея смаяно. Какво ставаше? Направи крачка, за да я последва, но лорд Клери се пресегна, сграбчи я за ръката и я спря.

— Необуздана палавница си ти.

— Не съм палавница, а млада дама — отвърна тя. — И няма нищо необуздано да разговарям с една от най-добрите си приятелки, каквато е госпожа Таунсенд.

— Госпожа Таунсенд беше ангажирана в личен разговор, който ти прекъсна.

— Така ли? — Пенелопе нарочно ококори очи. — Боже, сър, нямах представа. Много съжалявам.

Той я погледна изпитателно.

— Нима? — промърмори той накрая. — Колко точно?

Не толкова, колкото че съм още тук и разговарям с теб, помисли си тя.

— Ужасно много. Дълбоко съм засрамена и се разкайвам. Направо ще припадна от притеснение. Трябва да намеря мама веднага.

Опита се да се отскубни, за да си тръгне.

— Закъде се разбърза? — Лорд Клери протегна ръка и бутна вратата да се затвори. — По-добре да седнеш. — Стисна я здраво за ръката, отведе я в другия край на стаята и я бутна да седне във фотьойла. Докато Пенелопе се опитваше да нормализира дишането си, той коленичи пред нея и постави ръце върху облегалките на стола. — Тя ли те помоли да я последваш в тази стая?

— Кой? Госпожа Таунсенд ли? — Пенелопе се стараеше да звучи спокойно, а всъщност й се искаше да го фрасне и да побегне. — Не, разбира се.

— Хммм… — Той се наведе напред. — Появата ти беше съвсем… ненавременна.

— Така ли? — Тя премигна невинно. — Знаех за уговорката на госпожа Таунсенд, така че разговорът ви скоро щеше да приключи, нали?

Той се наведе още по-напред. Сега лицето му бе съвсем близо до нейното. От това разстояние тя вече виждаше вените по слепоочията му. Той сведе глава и си пое дълбоко въздух.

— Ухаеш съблазнително — прошепна той.

За пръв път я обзе тревога.

— Много ми е приятно. Парфюмът ми е подарък от татко. Мама също доста го харесва.

Струваше й се уместно често да споменава родителите си. Така той ще разбере, че има кой да я защити. Не е сама като Оливия.

— Но не ми ухаеш на девствено момиченце. — Прокара пръст по бието на деколтето й. — И не се държиш като такова.

— Не ме докосвай — предупреди тя тихо, но решително. — Не съм момиченце, а млада дама, която умее да крещи доста високо, ако бъде нападната.

— Нападната? — На устните му заигра бегла усмивка, от която съвсем заприлича на дявол. — Не съм те докоснал.

Докато говореше, той продължи да прокарва пръст по бието на деколтето.

— Не го прави, сър — настоя тя. — Пусни ме да си вървя.

— Още не. — Леко докосна брошката, закачена между гърдите й. — Репутацията ти е добре известна, госпожице Уестън. Нахакана си, дръзка си и прекалено приключенски настроена за порядъчна млада дама. Но какво да се очаква от начинаеща интригантка?

Да си наложи да не губи самообладание.

— Ще пренебрегна, че не познаваш репутацията ми, и няма да коментирам противната ти истинска същност. Остави ме да си вървя.

— Кой ще повярва на твоите думи, а не на моите? — продължи той. — Имам връзки, за които баща ти може само да мечтае. Ако ти или той ме обвините в нещо… — сви рамене. — Но приятелката ти госпожа Таунсенд ми обеща нещо тази вечер, а ти й попречи да ми го даде. Защо да не го получа от теб?

Пенелопе не помръдна, но го изгледа с ледена омраза.

— Не заслужаваш нищо нито от нея, нито от мен.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Да заслужавам ли? Кой говори за заслужаване? Но защо пък да не научиш какво се случва на любопитните момиченца, които прекъсват уговорени срещи?

Шокът, че Оливия е имала уговорена среща с този противен мъж, бързо отмина, когато лорд Клери ненадейно дръпна брошката от роклята й. Дантелата по бието се скъса и тя побесня.

— Само ще ги погаля — заяви той, сграбчи гърдите й и ги стисна.

Прилагайки съвета на брат си, Пенелопе заби коляно между краката на лорда. Не успя да го направи така силно, както Джейми бе препоръчал, но очевидно бе достатъчно. Клери изруга и се наведе назад, а тя постави другия крак върху гърдите му и ритна с всички сили. Той падна по гръб на пода и тя скочи от фотьойла. Не бе в състояние да продума; сърцето й биеше лудо, а ръцете й трепереха. Бясна, отвратена и страшно изплашена, тя се опита да побегне към вратата, но той успя да я сграбчи за глезена.

— Като кучка предпочиташ да се боричкаме, така ли? — Дръпна я за крака и тя се стовари тежко. Пред очите й се разлетяха звезди. — Това ми харесва.

— Отвратителна свиня!

Пенелопе отново ритна, но танцовите й пантофки не допринесоха с нищо за силата на удара й.

Лорд Клери пъхна ръка под полата й и стисна болезнено коляното й.

— Отвратителен ли? Искам само онова, което всички мъже желаят. След като си единствената жена наоколо, която може да ми го даде…

— Баща ми ще те убие!

Пенелопе се опита да се отскубне, но той я държеше здраво. Докато се съпротивляваше, фустите й се вдигаха все по-нагоре. Ръката на лорд Клери пълзеше и разголваше още повече краката й.

— Пет пари не давам за баща ти — промърмори насилникът. Сега Пенелопе вече разбираше истинската му същност. — Нито за проклетия ти брат или братовчеди.

— А за мен?

Гласът изкънтя в стаята съвършено спокойно и леденостудено. Пенелопе надзърна през кичурите коса и сърцето й подскочи. Бенедикт Ленъкс, лорд Атертън, стоеше на прага висок, тъмен като буреносен облак и видимо ядосан. Или поне така й се струваше от легналото й положение на пода.

— Попитах даваш ли пет пари за мен — повтори той, понеже никой не му отговори. Влезе в стаята и затвори вратата. — Стани, Клери.

Лорд Клери хвърли на Пенелопе последен злобен поглед, преди да я блъсне настрана и да стъпи на крака. Тя бързо се изправи и застана в безопасност зад фотьойла. Наблюдаваше с мълчалива благодарност как лорд Атертън, един от най-нелюбимите й хора, пристъпва към лорд Клери. За миг погледът му се отклони към нея.

— Наранена ли си, госпожице Уестън?

Тя безмълвно поклати глава. Не отговаряше на истината. Ще има синини по коляното й и вероятно дни наред няма да може да заспи, припомняйки си противния допир на лорд Клери и нечестивите му намерения. Но мисълта какви несравнимо по-сериозни наранявания щеше да получи само след броени минути, ако събитията не се бяха развили така, я изпълваше с облекчение.

— Чудесно. — Атертън отново се обърна към Клери, който си оправяше жакета и изглеждаше бесен. — Напусни къщата.

Клери стисна устни и процеди:

— Къде са ти маниерите, млади човече?

Атертън започна да разкопчава кавалерийския сюртук.

— Наричай ме Атертън, макар да предпочитам въобще да не ми говориш. Напусни къщата или ще те съсипя.

Клери се засмя.

— Как? Като намекнеш, че съм имал връзка с нея? Опитай. Няма да се поколебая да кажа на всички, че тя се е срещнала тук с мен, жадна за малко приключение. Никой в града няма да я погледне след това, независимо от милионите на баща й от търговията с въглища.

Пенелопе побесня. Какво, по дяволите, е накарало Оливия да се срещне с такъв мъж? Ако Пенелопе не беше я последвала, Оливия щеше да е тук, със синини и още по-лоши наранявания. Клери бе разярен, че са го прекъснали, но и към Оливия нямаше да се отнесе по-добре, прецени Пенелопе от онова, което бе видяла.

— Опитай. — Атертън изправи рамене. — Но не те съветвам. Ще кажа, че по-скоро си се готвил да я изнасилиш.

— Не съм я изнасилил. — Клери погледна към Пенелопе. — Никой няма да ти повярва.

— Но ако кажа, че си се опитал да насилиш мен… — Атертън направи пауза, защото лицето на Клери пребледня от шок, — тогава ще е обяснимо защо съм направил това.

Преди Клери да успее да реагира, Атертън го удари не един, а два пъти в корема.

Ударът на виконта явно беше несравнимо по-силен от ритника на Пенелопе. Лорд Клери се стовари на колене, позеленя и се помъчи да си поеме въздух. Атертън го сграбчи за връзката и вдигна главата му все едно го бесеше.

— Изчезвай или рискувай — посъветва го Атертън с напълно овладян тон.

От мястото си зад фотьойла Пенелопе прецени, че шансовете на Клери никак не са добри. Лорд Атертън се бе надвесил над него като Ангела на смъртта. Едната му ръка още бе стисната в юмрук. Тя го погледна с известно страхопочитание. Беше леко изненадана от неговата тъй неочаквана помощ, особено оказана така галантно и самоотвержено. Бе на крачка да забрави, че не го харесва, а вместо това да забележи колко е висок и невероятно привлекателен…

Затвори очи и извърна глава. Не искаше да знае колко е висок и привлекателен. Откакто се бяха запознали, си беше все такъв, но бързо доказа колко е недостоен за възхищение. Продължаваше да се чувства глупачка, задето е допуснала външният му вид и чар да я омаят. Слава богу, че сестра й не се омъжи за него. Слава богу, никой не подозираше, че първите й чувства към него бяха коренно противоположни на неприязънта, която изпитваше сега… през по-голяма част от времето.

Остана със затворени очи, докато лорд Клери просъска нещо богохулно. Поле се чу шум от провлачени стъпки. Пенелопе отвори очи тъкмо навреме, за да получи последен отровен поглед от Клери, преди той да излезе от стаята и да я остави насаме с Атертън.