Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (27)

Глава 26

На следващото утро Бенедикт се събуди рано. Пенелопе прошепна нещо неразбираемо, докато измъкваше ръка изпод топлото й тяло и стана от леглото. Сгънати на стол до камината имаше дрехи. С радост облече жакет, който не беше негов. Вероятно бе на Себастиан, защото в раменете му бе малко тесен, а ръкавите — прекалено дълги.

И ботушите му бяха малко големи, но фактът, че го чакаха, го трогна. След като подпъхна завивката по-плътно около спящата си съпруга, той тръгна да намери домакина си.

Гърлен лай го закова на място на долната площадка. Огромното черно куче на Себастиан излезе от салона; ушите му бяха дръпнати назад, а от гърлото му излизаше тихо ръмжане.

— Борис! — На прага се появи Себастиан Вейн и сложи ръка върху главата на кучето. — Седни. — Хълбоците на кучето веднага се залепиха за пода. Себастиан погледна Бенедикт. — Как спа?

— Много по-добре, отколкото ако бях на дъното на реката.

— А Пенелопе?

Гърлото му се стегна, преди да отговори:

— Тя е добре. Благодарение на вас.

Някогашният му приятел наклони глава.

— Не аз скочих от яхтата, за да я спася. И не аз я носих на ръце половин километър нагоре по хълма.

Това обаче не изкупваше вината му, че въобще позволи кракът й да стъпи на борда. Бенедикт се поколеба, но продължи:

— Ще се разходиш ли с мен? Добре е да вземем фенер.

Дори да се бе изненадал, Себастиан не го показа. Донесе две палта и му подаде едното без никакъв коментар. Бенедикт го облече. Почувства се гузен, припомняйки си колко пъти бе предавал Себастиан и как се бе крил зад властния характер на баща си и се бе оправдавал пред себе си с думите: Какво можех да направя? Прояви се като страхливец и нито веднъж не се противопостави на графа. Пенелопе беше права в това отношение. Оттук нататък възнамеряваше да действа както е редно, без да се страхува от нечий гняв.

— Ще те търсят, предполагам — обади се Себастиан, докато слизаха по хълма.

Борис тичаше пред тях.

— Може би. — Бенедикт присви очи, защото днес слънцето светеше ярко. — А може и да не го направят. — Усети косия поглед на Себастиан. — Възможно е да ни смятат за мъртви и дори да го желаят.

— Това би било прекалено безчувствено дори за графа.

Бенедикт знаеше какво има предвид Себастиан. Стратфорд никога не би пожелал сина му, неговият наследник, да е мъртъв. Без Бенедикт имението щеше да попадне в ръцете на далечен братовчед, който живееше разгулно и се интересуваше единствено от конни надбягвания. Цялата грижливо подбирана колекция от произведения на изкуството на графа щеше да бъде разпродадена, за да си направи конеферма или направо да проиграе парите на състезанията. Дори за човек, отказващ да приеме дъщерята на новобогаташ като следващата графиня на Стратфорд, тази идея бе недопустима. Бе наложил всички наказания и жестокости към сина си, само защото държеше той да е негов образ и подобие, когато заеме мястото му.

Но синът натрупа повече знания, отколкото графът възнамеряваше; някои уроци усвои по-късно, но те бяха важни.

— След последните разменени думи смело твърдя, че с баща ми няма да си проговорим скоро. Най-после ясно видях в каква степен е лишен от всякакви чувства. Всяка загриженост за моето здраве и безопасност са били единствено, защото аз съм наследникът на Стратфорд. — Поколеба се, но сподели: — И се срамувам от онова, което направих с надеждата да спечеля уважението му. Трябваше да ти кажа: никога не съм вярвал, че ти си откраднал парите му, нито ми е минавало през ум, че имаш нещо общо с изчезването на баща си.

Този път Себастиан не успя да прикрие смайването си.

Бенедикт се насили да продължи.

— Повтарях си, че не знам със сигурност, но истината е друга. Страхувах се да не предизвикам гнева на баща си. И отчасти, защото… по онова време те мразех.

Себастиан се закова на място.

— Бен…

— Мразех те, защото ти имаше възможност да правиш онова, което аз не можех — прекъсна го той. Отново изпита познатата силна вина и болката от завистта. — Боже, как исках да тръгна с теб и да се бия срещу французите! Дори бях готов да ме осакатят! Вместо това останах вкъщи, където баща ми добре знаеше, че не желая да съм. Караше ме да се гърча, задето копнея да съм другаде. След като ти замина, ме прати да уволня господин Самуел.

Себастиан помнеше господин Самуел — главен прислужник в Стратфорд Корт от години. Самуел често се бе карал и на двамата за разните им пакости и прегрешения. Ала те не разбираха, че Самуел се бе опитвал да им спести гнева на графа. Много преди Бенедикт прислужникът бе опознал властния характер на милорда и се стараеше да предпази двете момчета от наказания. Когато Бенедикт му каза, че губи мястото си, възрастният човек въздъхна уморено и сподели, че го е очаквал от известно време. И макар Бенедикт да предаде цялото послание на баща си — ако Самуел не напусне имението до следващия ден, ще бъде прогонен с камшици — прислужникът не се настрои срещу него.

— Защо?

В отговор на смаяния въпрос на спътника си Бенедикт само вдигна безпомощно ръце.

— Не знам. Негова светлост никога не дава обяснения за действията си. И това бе само началото. Когато ти се върна, вече знаех какво следва, ако му се противопоставя.

Изпитателният поглед на Себастиан се изпълни със съчувствие.

— Пенелопе се оказа права в оценката си за мен — добави тихо Бенедикт. — Бях страхливец и не му възразявах. Тъжната истина е, че нямах представа как да го направя. Досега.

— И двамата имаме за какво да съжаляваме — обобщи Себастиан. — За щастие това е минало. — Поколеба се, но продължи: — Така и никога не ти благодарих за ролята ти… във всичко.

Бенедикт се престраши да погледне някогашния си приятел. Насреща му стоеше спокоен и овладян човек. Ала Себастиан положително изпитваше същото като него. Пенелопе с огромно удоволствие му бе споделила колко много Себастиан обича Абигейл. За пръв път истински разбра как любовта променя мирогледа на мъжа.

— Благодаря, задето ни приютихте снощи.

— Да не си мислил, че няма да го направим?

Бенедикт сви безпомощно рамене.

— Не знаех…

— Е — Себастиан си прочисти гърлото, — сега сме почти братя.

— Да, така е…

— Явно колелото е направило пълен кръг, а?

Бенедикт бавно се усмихна.

— Така е. За щастие.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Къде отиваме? — попита Себастиан, щом приближиха водата.

Бенедикт прескочи камък, за да стъпи на тесния бряг. Задържа настрани храстите и трънака, та Себастиан да преодолее препятствието. Слънцето огряваше реката, а на небето не се мяркаше нито едно облаче.

— Открих пещера, когато стъпихме на брега. Години наред сме обикаляли гората. Ти подозирал ли си за съществуването й?

— Не.

— Малка е. По-скоро ниша в скалата, но някой я използва. Именно там намерих платното. Исках отново да я разгледам на светло.

Тръгнаха по брега и извървяха стотина метра. Най-после видяха скалата. Оттук изглеждаше сякаш се слива с гората, защото беше обрасла с храсти, дива лоза и увивни растения: беше по-скоро зелена, а не сива като камък. Дори когато я приближаваха, входът не се забелязваше. Едва когато застанаха пред него, го видяха. Двамата си размениха погледи и влязоха предпазливо.

Роклята на Пенелопе лежеше на земята; беше все още мокра. Изрита я настрана, за да разчисти пътеката, и запали фенера. Отвън Борис излая, но млъкна след тихата команда на господаря си. Бенедикт тръгна по тесния коридор. Тази сутрин му се стори по-кратък. Подаде фенера на Себастиан и се наведе да огледа кошовете в малкото помещение.

— Кой да се сети? — промърмори Себастиан, оглеждайки се наоколо. — Дали помещението е било използвано наскоро?

Бенедикт вдигна капака на един сандък; беше нисък, но широк. В ъглите по пръчките ракита се виждаше вълна.

— Имам чувството, че да. Сламата е прясна. Водата вероятно приижда рядко дотук, но е достатъчно влажно, за да изгние, ако е тук отдавна.

Себастиан удари леко с бастуна един от сандъците.

— Формата му е странна…

Коментарът на приятеля му леко озадачи Бенедикт. Той цял живот бе виждал такива сандъци. В тях пристигаха картините и статуите за колекцията на баща му. Графът се гордееше с нея и постоянно я обогатяваше. Стратфорд Корт можеше спокойно да си съперничи с Кралската академия в Лондон, ако графът позволи на някого да разгледа колекцията му. Но той никога не го правеше. Дори бе построил своя частна галерия, където рядко канеше дори членовете на семейството си. Какви ли не картини имаше вътре. Бенедикт бе влизал там няколко пъти. Веднъж баща му го извика, за да му покаже нов шедьовър, изваден от сандъка и окачен на стената, където графът да му се наслаждава. Бенедикт беше тринайсетгодишен, когато баща му прецени, че няма отношение към изкуството — сериозен недостатък в очите на графа — и повече не бе допуснат в галерията.

— Не и ако в него е пренасяна картина — поясни Бенедикт.

Замълчаха; отвън долиташе само шумът от бурно течащата река.

— Може да става въпрос за контрабандисти — обади се накрая Себастиан.

Бенедикт не каза нищо. Този терен бе собственост на баща му. Хубави осемдесет акъра с излаз на реката, но баща му не направи нищо със земята. Сега беше дори по-дива, отколкото когато принадлежеше на стария господин Вейн. Бенедикт си мислеше, че графът просто не се интересува от тази земя. Защо да я разчиства и строи на нея, когато величественото му имение се намира на отсрещния бряг на Темза? Но ако имаше друга причина? Ако малка лодка спре тук и разтовари пренасяни в сандъци произведения на изкуството нощем, никой няма да забележи. За какво му беше обаче на графа да прибягва до такива хитрини?

— Себастиан, по време на войната имаше ли доста плячкосване? — изкънтя гласът му в затвореното пространство.

— При всяка удобна възможност — отвърна мрачно приятелят му. — Началниците се правят, че не виждат. Дори предпочитат подчинените им сами да се снабдяват с продоволствия.

— А други неща? Например бижута, монети, ценни предмети…

— И картини ли? — довърши Себастиан вместо него, когато той млъкна. — Офицерите определено го правеха. Редовите войници не можеха да носят много, но на висшестоящите им бе позволено по всяко време да пращат багаж.

Бенедикт кимна. Не искаше да знае повече. Войната приключи преди няколко години, но това не значеше нищо. Армиите на Наполеон бяха пренесли огромни количества ценни предмети от целия континент. Стратфорд с отвращение бе коментирал обществената изложба на плячкосани съкровища, организирана в Париж. Независимо от заповедта на граф Уелингтън откраднатите произведения на изкуството да бъдат върнати, задачата бе непосилна. Ако някои от шедьоврите бяха попаднали в частни ръце… или в алчните ръце на държавен служител, Бенедикт не се съмняваше, че баща му без никакви угризения би се постарал да се сдобие с тях. Граф Стратфорд винаги получаваше желаното. Но чак пък контрабанда?

Излязоха отново на слънце и той изгаси фенера. Как да постъпи? Няколко счупени сандъка и разпиляна слама не доказваха нищо. Бенедикт не знаеше откъде идват произведенията на изкуството в колекцията на баща му; никога не се бе интересувал от тях. Дори ако е склонен да обвини баща си, към кого да се обърне? Стратфорд може и да е най-студеният човек на този свят, но знаеше цената на съюзниците и връзките.

— Какво ще предприемеш?

Трепна от въпроса на Себастиан, зададен така неутрално.

— Какво мога да направя? Какво доказват няколко счупени сандъка? Не желая да го защитавам или да пренебрегна стореното от него зло — побърза да добави той. — Но това са само подозрения и не смея да действам без доказателства. — Неволно направи гримаса. Не използва ли почти подобни доводи, за да оправдае бездействието си по отношение оневиняването на Себастиан преди години? — Но ако издебна как някоя лодка пристига тук и разбера какво стоварва…

Приятелят му го погледна многозначително.

— Господин Уестън едва ли ще възрази срещу присъствието на един-двама стражари върху земите му. — Посочи с ръка. — Границата минава там, при завоя.

На лицето на Бенедикт се появи доволна усмивка.

— Да отидем да проверим колко добре се вижда — предложи той.

Бяха се придвижили доста напред по брега, когато Борис се разлая, а някой от реката им подвикна. Минаваше голяма лодка; греблата й бяха потопени, за да намалят хода й. Себастиан изкомандва кучето да мълчи и вдигна ръка; лодката се насочи към тях. Бенедикт пристъпи напред, за да вижда по-добре. В този момент прислужникът в лодката се провикна:

— Милорд!

Изправи се на носа и така енергично размаха ръце, че щеше да обърне плавателния съд.

— Казах ти: ще те търсят — промърмори Себастиан. — Няма да оставят водите да отнесат наследник на графство.

Бенедикт стисна устни. Пет пари не даваше за титлата. Ако не друго, реакцията на Стратфорд към евентуалното убийство на Пенелопе бе накарало сърцето му да се вкорави до степен да не се чувства повече слаб, задължен или изплашен.

— Да? — обади се той хладно, когато носът на лодката заора в брега. — Ето ме.

— Милорд. — Мъжът се бореше да си поеме въздух. Бенедикт разпозна Джефри от конюшните. — Слава богу, сър. Търсим ви от зори. Графинята ще е радостна, задето ви намерихме…

Бенедикт реши да не мисли за тревогата на майка си.

— Със съпругата ми имахме късмет да стигнем до брега. Предай на графа. Несъмнено ще се разочарова.

Обърна се. Възнамеряваше това да е последното му съобщение към Стратфорд.

— Но, милорд — възрази Джефри, — не мога!

— Ако те уволни, ще те назнача при мен — обеща Бенедикт, без да се обръща.

— Не, сър. Баща ви е мъртъв. Вече вие сте графът.

Бенедикт се закова на място. Себастиан сепнато си пое въздух.

— Какво?!

Джефри закима с глава. Същото направиха и двамата гребци.

— Негова светлост, вашият баща, получи фатален сърдечен удар снощи. Почина малко след пристигането си в Стратфорд Корт, сър. Майка ви прати всички налични прислужници да търсят вас и лейди Атертън. Искам да кажа: новата графиня. — Поколеба се и добави: — Моите съболезнования, милорд.

Бенедикт погледна към Себастиан, втрещен не по-малко от него. Мъртъв ли? Това бе невероятно. Вчера баща му бе съвсем здрав. Усъмни се да не би да е лъжа. Наредил е на Джефри да каже каквото му дойде наум, за да го върне в Стратфорд Корт.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Джефри.

Изправи рамене.

— Не. Кажи на майка ми, че лейди Атертън и аз сме в Монтроуз Хил Хаус.

Не бе готов да се върне в Стратфорд Корт. Сигурно новината за баща му бе някаква грешка.

Ала не беше.

По-малко от час след като със Себастиан се върнаха в къщата, на алеята пристигна карета. Преди кочияшът да слезе, за да й държи вратата, лейди Стратфорд излезе. Бенедикт едва я позна. Косата й бе разчорлена, беше в обикновена сутрешна рокля, а пелерината й заплашваше всеки момент да се свлече от раменете й. Тя се огледа трескаво.

— Бенедикт… О, Бен…

— Мамо. — Тръгна към нея, а тя се хвърли да го прегръща. — Тук съм.

— Казаха ми, че си се удавил! — проплака тя. — И ти, и съпругата ти. Вълна ви заляла и сте паднали от яхтата.

— И двамата сме живи. — Хвана я за раменете и я отдалечи. — Но какви са тези приказки за татко? Джефри твърди…

Тя кимна. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха, все едно имаше треска. Нямаше нищо общо с обичайния си овладян вид.

— Получил е пристъп още на борда на яхтата. Щом „Диана“ стигнала пристана, го докараха вкъщи, но той така и не се върна в съзнание. Почина преди полунощ. Според лекаря сърцето му не е издържало. Нищо не можело да се направи. — Тя го помилва по лицето, сякаш не вярваше на очите си. — Лорд Клери каза, че баща ти се хванал за сърцето, когато разбрал, че си паднал от палубата и припаднал. Умря с мисълта, че теб вече те няма.

— Клери? — попита Бенедикт рязко. — В Стратфорд Корт ли е?

— Не. Потегли към Лондон рано сутринта.

— Защо е бил на яхтата?

Графинята се стресна от настойчивостта на въпросите му.

— Каза, че идвал да види картина, която баща ти обмислял да продаде. Изказа съболезнованията си и веднага се върна в града. Защо?

Бенедикт поклати глава. Клери, естествено, щеше да побегне; негодник. Но по-късно ще разполага с време да се погрижи лорд Клери да си получи заслуженото.

— Значи татко наистина е мъртъв? — сниши той глас, сякаш ако го произнесеше високо, графът щеше да излезе с навъсено изражение от каретата.

Тя се овладя.

— Да.

За негова изненада тя наведе главата му и прошепна в ухото му:

— Никога повече не може да нарани нито теб, нито някой от нас.

Гърлото му се сви. Никога истински не бе желал смъртта на баща си, но и определено не изпитваше никаква тъга. По-скоро бе смаян. Прегърна майка си по-силно.

— Не съжалявам — прошепна на свой ред той.

Усети движение зад гърба си. Пенелопе стоеше и ги наблюдаваше от прага на къщата. Всички останали тактично се бяха прибрали в къщата. Съпругата му обаче стоеше в очакване до вратата; на раменете си бе метнала дебел шал; изражението й бе загрижено.

— Хайде, време е да ти представя Пенелопе.

Графинята се дръпна.

— Сигурно няма добро мнение за мен…

Той погледна жена си и й даде знак да се приближи. Без да се поколебае, тя тръгна към тях.

— Мамо, тя е най-прекрасният и великодушен човек, когото познавам. Бъди себе си и тя ще се влюби в теб.

Тя се насили да се усмихне, когато Пенелопе стигна до тях. Бенедикт притегли съпругата си до себе си.

— Мамо, помниш Пенелопе. Скъпа, майка ми, графинята на Стратфорд. Или по-точно вдовствуващата графиня.

Пенелопе впи поглед в него. Беше й предал думите на Джефри за баща му, но сподели и че не им вярва докрай. Младата жена направи реверанс.

— Радвам се отново да ви видя, мадам. Надявам се този път истински да се опознаем и да се сприятелим.

Майка му изглеждаше смаяна; гледаше ту единия, ту другия. Бенедикт долови момента, в който тя осъзна истината и се овладя.

— Скъпа — подхвана тя с глас, разтреперан от вълнение, — добре дошла в семейството. Виждам обожанието на сина си. Няма причина и аз да не изпитвам същото.

Устните на Пенелопе се разтвориха от изненада и удоволствие.

— Ваша светлост е толкова мила…

— Не — намеси се Бенедикт усмихнат. Хвана я за брадичката и я целуна. — Тя е абсолютно права.