Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (24)

Глава 23

— Каква изненада — опита се тя да възвърне самообладанието си и да не й проличи колко е разтревожена. — Никой не ме предупреди, че ще се сблъскам с чудовища по пътя.

Той се засмя.

— Острият ти език не ти изневерява, виждам. — Изгледа я мрачно. — Вече не си девствена дама.

На свой ред тя го изгледа изпепеляващо и отстъпи към печката. Роклята й бе мокра и понеже, без да се замисли, избра светла, сега тя очертаваше тялото й повече отколкото й се искаше.

— Съпругът ми, лорд Атертън, ще бъде не по-малко благодарен за поздравленията по случай брака ни, убедена съм.

— Нима? — Клери се подсмихна. — Доколкото дължи брака си на мен, така е и редно да бъде.

— Боже! — Тя невинно се ококори. — А аз си мислех, че го дължи, защото приех искреното му предложение.

— Ако на Атертън въобще му е минавало през ума да се ожени за теб преди онази нощ, значи е по-голям глупак, отколкото го мислех. — Отново я огледа безцеремонно. — Освен ако не си му дала онова, което отказа да дадеш на мен.

Не, помисли си Пенелопе разярена, тя е глупачката. Бенедикт знаеше, че поканата на Стратфорд е подозрителна, но тя настоя да я приемат. И през ум не й минаваше, че баща му би бил толкова безсърдечен; недопустимо бе в гърдите му да няма и капчица привързаност. Смяташе, че ги кани да им гостуват от великодушие и приличие; сега бе наясно колко се е заблуждавала. Възможно бе Стратфорд да не знае какво й бе причинил Клери и че той е разпространил клюката, станал причина Бенедикт да се ожени за нея. Но нямаше разумно обяснение защо графът ги подведе да се качат на яхтата му и още по-малко защо е скрил, че Клери я причаква тайно долу.

— Какво искаш?

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Колко си пряма! Добре. Къде е Оливия Таунсенд?

Пенелопе премигна. Оливия ли? Не за пръв път й се прииска да знае с какво държи Оливия, но сега това всъщност нямаше значение. При никакви обстоятелства няма да му каже, дори да разполагаше с информация.

— Извън града е.

— Това го знам. — Той се приближи. — Къде е?

— Далеч, според мен.

Лицето на Клери притъмня.

— Не си играй с мен — предупреди я той с безизразен мек тон. — Страшно много искам нещо от нея. Когато искам нещо страшно много, аз го получавам.

— Но тя е човек, не вещ — учтиво отвърна тя. — Не можеш да получиш човек, само защото го искаш. А ако тя има нещо, което ти желаеш, можеш само да й направиш предложение да ти го даде и да се надяваш, че тя ще склони.

Той се изсмя зловещо.

— Да се пазаря? Не, милейди, няма да стане. Да не би да не съм се изразил правилно? То вече ми принадлежи. Тя го знае, а не ми го дава. Ти как би го нарекла? Според мен е кражба.

— По-скоро лъжеш. Това бих казала. Оливия не е крадец.

— Мери си думите, момиче.

— Наричай ме лейди Атертън, ако отново се срещнем някога, но искрено се надявам това да не се случи. Сега отивам при съпруга си сега. Хубав ден, сър.

Обърна се към вратата, разтреперана от гняв и страх. Последния път, когато се озова в една стая с него, нещата щяха да приключат много лошо… Но Бенедикт бе на палубата. Трябваше само да стигне при него.

После никога вече нямаше да възразява, когато той настоява да избягват баща му. Клери бе чудовище, но Стратфорд я бе предал в лапите му, качвайки я на плавателен съд, от който няма как да се махне. На мига се отказа да си наложи да мисли по-ласкаво за графа сега, когато са семейство. Той никога няма да й бъде семейство.

Нямаше начин Клери да й попречи да отвори вратата, но пък я последва.

— Бягай при съпруга си, ако си въобразяваш, че ще те спаси — присмя се той, като я следваше неприлично близо по петите. Пенелопе вдигна полите си и се опита да върви по-бързо, но не беше лесно по хлъзгавия под. — Има вероятност, естествено, той да не вземе твоята страна така охотно, както миналия път. В крайна сметка вече получи от теб каквото искаше. Освен това Стратфорд полага почти толкова много усилия да намери Оливия Таунсенд, колкото и аз. Защо мислиш дойде в Лондон да те вземе?

Пенелопе му хвърли шокиран поглед през рамо, преди да успее да се спре.

Тънката усмивка на Клери издаде злорадството му.

— Сигурно си поласкана. Граф и виконт искат нещо от теб! Умно момиче би си дало сметка какво значи това и охотно ще отговори на въпросите им.

— Като знам кои са въпросният граф и виконт, това не вещае нищо добро за госпожа Таунсенд. По тази причина не възнамерявам да кажа каквото и да било и на двама ви.

Обърна му гръб и се хвана за парапета, за да се качи на палубата. Дъждът беше спрял, но по небето се носеха тъмни облаци. Все едно беше здрач, а не ранен следобед. Вятърът бе поутихнал, но тя потрепери, когато премина през влажната й рокля. Пелерината й остана в салона. Намрази Клери още повече; редно бе да е в топлия сух салон, а не да излиза навън, облечена още по-тънко отпреди малко.

Точно стъпи на последното стъпало и Клери я хвана за ръката.

— Защо не помислиш за съпруга си, вместо за госпожа Таунсенд? — Кимна с глава към румпела в другия край на яхтата, зад издутото платно. — Той ще ти обясни какво значи да противоречиш на граф Стратфорд. И повярвай: аз съм същия като него, когато ми възразяват. Искаш ли да навлечеш на скъпия си съпруг гнева на баща му?

— Познавам съпруга си — отвърна тя тихо, но гневно. — Няма да предаде беззащитна невинна жена в лапите ти, каквото и да каже баща му.

На челюстта на Клери заигра мускул.

— Къде е тя?!

Пенелопе се освободи от хватката му и тръгна по палубата. Яхтата не беше огромна, но не виждаше Бенедикт. Издутите платна скриваха всичко от погледа й.

Клери я следваше.

— Къде е тя? — повиши той тон. — Няма да питам повече.

— Някъде, където не можеш да я нараниш!

Той изруга. Този път я сграбчи така силно, че тя не успя да се освободи. Вятърът отвя косата от лицето му и това подчерта острия му нос и решителната брадичка. Приличаше на дявол. От ледената омраза в погледа му я обзе внезапен страх.

— Давам ти последен шанс — просъска той.

— Пусни ме!

За миг той остана неподвижен. Пръстите му се впиваха в ръцете й.

— Както желае дамата.

Пусна я и леко я бутна. Тя неволно залитна назад. Подметките на кожените й боти се плъзнаха по палубата. Пенелопе посегна да се хване за перилата. Яхтата плаваше бързо и водата под нея се пенеше.

В този момент Клери сложи ръка на гърдите й, бутна я и я прати в Темза.

* * *

— Честно казано, Бенедикт, разочарован съм. Баща й, предполагам, ти е платил добре, за да я вземеш. Тя е упорита вироглава жена и в нея няма никаква деликатност.

Бенедикт се постара обидните думи на баща му да не го засегнат.

— Аз пък съм изключително доволен от женитбата.

Стратфорд го погледна косо.

— Не е особено красива.

Въпреки волята му на устните му се появи лека усмивка. Пенелопе може и да не отговаряше на представата на графа за красавица, но тя сияеше от жизненост и енергия и Бенедикт не бе виждал по-омайна жена от нея.

— Никак не съм съгласен.

Графът изсумтя.

— Тогава явно е толкова разюздана и похотлива, колкото говори клюката. Смаян съм, задето си взе такава булка.

— Всичко в разпространената клюка е лъжа.

Не че на Бенедикт не му допадаше нейната разюзданост в неговото легло. На лицето му се появи усмивка.

Баща му я забеляза и не остана доволен. Бенедикт го видя, но нямаше сила, която да го спре. Нека Стратфорд да знае, че бракът му не е провал; нека разбере, че Пенелопе не е нежно цвете, което ще повехне от страх; да проумее, че влиянието му върху него вече е сведено почти до нула.

Стратфорд се обърна напред и остави вятъра да го брули.

— Не вярвах да доживея деня, когато обикновена фуста ще завърти сина ми на малкото си пръстче.

— Пенелопе — възрази Бенедикт — е моя съпруга, а не обикновена фуста. Не ви отива да говорите така грубо за бъдещата графиня на Стратфорд, сър.

— Велик ден ще е, когато дъщерята на копач на въглища господства в Стратфорд Корт.

— Точно така — съгласи се синът му, сякаш графът бе изразил силно одобрение.

Баща му бавно издиша; от студения въздух дъхът му се превърна в бяло облаче. Пенелопе вероятно щеше да подметне, че мирише на сяра. Бенедикт стисна устни; не бе редно да приема неуважителните й забележки за толкова забавни, колкото ги смята.

— Тогава защо не започнеш да я въвеждаш в бъдещите й задължения?

Нещо в думата „задължения“ винаги караше раменете му да се стегнат. В света на Стратфорд значението й бе натоварено с много по-дълбок смисъл. Благодарение на натрупания през годините опит знаеше, че спомене ли я баща му, тя вещае неприятно задание или непосилно изискване.

— Единственото й задължение е към мен.

— А твоето — към мен.

Ръцете на Бенедикт се свиха в юмруци. Всичко винаги се свеждаше до желанията на графа.

— Многократно съм преизпълнил задълженията си.

— Нима ще ми откажеш една дребна молба? — Стратфорд вдигна вежди. — Трудно ми е да го повярвам. Наистина е дребна. Няма нужда да се разстройваш или да си разваляш настроението — продължи той, преди Бенедикт да успее да отговори. — Трябва само да упражниш съпружеския си авторитет върху жена си и да я убедиш да стане по-сговорчива.

Безпокойството, съпътстващо го цял ден, прерасна в тревога.

— Няма!

— Не? — очите на Стратфорд блестяха от засегнато честолюбие. — Боже, Бенедикт, след толкова години не си ли наясно, че това е неприемлив отговор?

Някога нямаше да е; тогава щеше да стои почтително и да се моли исканото да е малко или поне лесно изпълнимо и никога нямаше да дръзне да откаже. Нищо че баща му винаги намираше някакъв недостатък в действията му, независимо колко се стараеше да му угоди. Вече не помнеше колко бой е изял; всички наказания се преплитаха; но ясно помнеше как се хващаше с ръце за писалището на графа, навеждаше глава и се стягаше в очакване на първия удар с тънката жилава пръчка; тя се огъваше, никога не се чупеше и нанасяше парещ удар след удар. В съзнанието си Бенедикт все още виждаше пръчката, подпряна до прозореца в кабинета на Стратфорд, откъдето напомняше какви ще са последствията при отказ или неподчинение. Единствената милост, проявявана от баща му, бе да го налага през дрехите, за да не останат белези.

Бенедикт затвори за миг очи и си пое дълбоко въздух. Боят беше останал в миналото.

— Вече съм голям и не може да ме набиеш за неподчинение. Мое право е да реша как ще упражнявам съпружеския си авторитет. Всеки мъж — всеки — който се опита да се намеси в това мое право, ще съжалява. — Посрещна, без да трепне, свирепия поглед на баща си. — Говоря сериозно, татко — каза той тихо, но заплашително. — Остави я на мира.

Графът се извърна.

— Не желая да имам нищо общо с нея — подхвана той. — Но тя разполага с важна за мен информация. След като ми отговори на един елементарен въпрос, можеш да вземеш леката жена, за която си се венчал, и да правиш каквото щеш с нея, но далеч от очите ми.

По дяволите!

— Каква информация? — попита той.

Какво искаше Стратфорд от Пенелопе?

Изражението на графа не подсказа нищо. Той само повтори:

— Погрижи се да е сговорчива.

Без дума повече Бенедикт се обърна, за да слезе долу. Съзнаваше, че допусна грешка. Стратфорд определено страшно искаше да получи информацията, каквато и да бе тя. Бенедикт предчувстваше, че има причина графът да ги покани в Стратфорд Корт, но допусна — съвсем глупаво — че е свързана с него. Бе сигурен, че Пенелопе няма представа какво иска от нея Стратфорд. Самият Бенедикт не си представяше какво толкова знае съпругата му, а баща му така силно и отчаяно жадува да научи… В следващия миг мъж, който Бенедикт искаше да е на километри далеч от Пенелопе, стъпи на палубата.

По дяволите!

Сърцето му биеше лудо, докато прекосяваше хлъзгавата палуба. Спусна се бързо по стълбите. Присъствието на лорд Клери бе достатъчно, за да застане нащрек. Плаваха от два часа, следователно Клери е чакал долу, в салона, където Стратфорд подкани Пенелопе да отиде. Бенедикт отвори вратата, като се молеше жена му да е вътре жива и здрава. Гледката силно го разтревожи: мократа й пелерина и шапката й, но нямаше и следа от Пенелопе.

Платната над главата му плющяха, когато се върна на палубата и трескаво се огледа за нея. „Диана“ не бе кой знае колко голяма и нямаше много места, където човек да се скрие.

Баща му и Клери още стояха при румпела и ожесточено обсъждаха нещо. Бенедикт отиде при тях и сграбчи Клери за гърлото.

— Къде е жена ми?!

Бесен, Клери се опита да се освободи.

— Пусни ме!

— Къде е?! — Бенедикт го разтърси.

Клери успя да се измъкне, изгледа го свирепо, а после се обърна към Стратфорд:

— Оказа се упорита…

— Обеща да я убедиш — прекъсна го Стратфорд. — Аз ли трябва да върша всичко? Доведи я и ще измъкна истината от нея.

Мускул на челюстта на Клери трепна.

— Погрижих се вече за нея.

Бенедикт отново се нахвърли върху него.

— Къде е тя? Салонът е празен! Къде е съпругата ми?!

По лицето на Клери се изписа омраза.

— Загуби си булката, така ли, лорд Атертън? Колко удобно се подреждат нещата за теб.

— Доведи момичето, Клери — намеси се Стратфорд ледено. — Търпението ми се изчерпва.

Клери продължаваше да се усмихва зловещо и Бенедикт прозря ужасната истина. Извърна се и огледа водата от едната страна на яхтата, после — от другата. Реката беше буйна и постоянните вълни пречеха да се види дали има някой.

— Къде е тя? — тросна се графът.

— Редно е да ми благодарите. И двамата — отвърна Клери. — Атертън сега разполага с богатството й, а ти ще му намериш подходяща съпруга. Ще открия госпожа Таунсенд по друг начин.

Бенедикт заби юмрук в самодоволната физиономия на Клери. Не изчака да се наслади на гледката как виконтът се свлича на колене, докато от носа му тече кръв. Вместо това свали жакета си и отново трескаво огледа водната повърхност. Онова там глава ли беше? Роклята на Пенелопе беше светла, а под водата се мяркаше нещо бяло. Взря се по-внимателно, като дори не смееше да мигне.

Баща му го улови за ръката, докато Бенедикт сваляше единия си ботуш, а после другия.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Отивам да я измъкна. А когато се върна, ще застрелям съучастника ти!

Очите го смъдяха от взиране в онова място във водата, където, както се надяваше, човешка фигура се бореше срещу течението. Моля те, Господи, нека това да е Пенелопе. Откога беше във водата? Вятърът издуваше платната и яхтата се движеше бързо. На това място реката не бе особено широка, но можеше да е опасна дори в ясен, спокоен ден. Като момче я бе преплувал многократно, за да избяга от баща си. Криеше се в горите около Монтроуз Хил Хаус и си представяше, че е сираче, довлечено от водата на див и далечен бряг.

Стратфорд отново го сграбчи и го извърна към себе си.

— Няма да влизаш във водата. Ще се разправя с идиота Клери… Знаеше, че искам да говоря с нея…

— А вместо това я е бутнал в реката.

Графът отхвърли думите му с нетърпеливо махаме на ръката.

— В тези води тя е загубена. Не ставай глупак! — Вятърът рошеше сивата му коса. — Ти си мой син и наследник! Не смей да рискуваш живота си!

Само това имаше значение за Стратфорд. На Бенедикт му идеше да го убие. И понеже вероятно за последен път заставаха лице в лице, той отметна ръката на баща си.

— Предпочитам да умра, опитвайки се да я спася, отколкото да живея като твой наследник.

Прехвърли крака през перилата и скочи.