Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (11)

Глава 10

Този път Пенелопе въобще не съжаляваше за неразположението си. Вечерта си остана вкъщи — чудесна възможност Франсис и госпожа Локуд да охладят страстите си, а тя да измисли подходящ отговор. Рано или късно отново щеше да ги види и разчиташе да им каже нещо помирително. Дори завинаги да бе загубила приятелството на Франсис, не искаше да я смятат за интригантка, посегнала да открадне ухажора на момичето. Засега не намираше приемливо обяснение, но се надяваше и това да стане.

На следващото утро пристигна пакет от Оливия. Пенелопе го отвори. Беше пътеводителят за Италия, който купиха от Мадокс Стрийт. „Навярно в моментна предпочиташ да си навсякъде другаде, но не и вкъщи“, гласеше съпровождащата бележка. „Пращам ти това, за да ти помогна във въображаемите скитания. Чувствам се много по-добре във връзка с въпроса, който обсъждахме вчера, и очаквам в най-скоро време да намеря разрешение“.

Подаръкът я накара да се усмихне и да въздъхне облекчено. Оливия не беше глупава и независимо от очевидните й проблеми с Клери, приятелката й щеше да намери изход, Пенелопе не се съмняваше.

Не я свърташе вкъщи. Денят беше ясен и слънчев, а стените на къщата я задушаваха. Майка й спомена, че след закуска ще отиде на пазар и Пенелопе веднага изрази желание да я придружи. Наложи се доста да я убеждава колко по-добре е глезенът й — отокът е спаднал напълно, а тя ще внимава къде и как стъпва. Накрая госпожа Уестън се съгласи.

Да пазарува с майка си не беше същото, както да пазарува с Оливия или сестра си, но днес това нямаше значение за нея. Беше същинско блаженство да е навън и да усеща слънчевите лъчи по раменете си. С майка й влизаха от магазин в магазин и тя се забавляваше, като пробваше пелерини и се възхищаваше на новите модели шапки. За пръв път от два дни забрави за Франсис Локуд и лорд Клери и очевидно си личеше.

— Изглеждаш възстановена — отбеляза майка й.

— Възстановена ли? В какъв смисъл?

Майка й я изгледа замислено.

— Отново си жизнерадостна, все едно си се отърсила от голяма грижа.

Боже, нима толкова си личеше? Пенелопе наведе глава, защото добре знаеше, че от нищо не се е отърсила; просто за момент бе забравила тревогата си. Взе ветрило и го разпери пред лицето си.

— Само се радвам отново да съм навън.

— Не се съмнявам. — Госпожа Уестън изчака продавачът да опакова покупките им и с Пенелопе излязоха от магазина. — Чувстваш ли се достатъчно добре утре да отидем на соарето у семейство Крофорд?

Господи, ето ти изпитание. Госпожа Локуд бе толкова близка приятелка с госпожа Крофорд, колкото и майка й. Най-вероятно и Франсис щеше да присъства. Понечи да каже „не“, но се отказа. Бъди смела, заповяда си тя.

— Да, мамо.

— Чудесно. — Майка й премигна, а после очите й се разшириха. — Боже, онова не е ли…

Пенелопе изтръпна. Мислено се помоли да не е госпожа Локуд, тръгнала да търси възмездие.

— Кой, мамо?

Дори не посмя да вдигне глава. Периферията на шапката скриваше лицето й.

— Май е лорд Атертън — промълви майка й смаяно.

Не откъсваше очи от една точка пред себе си и не забеляза как Пенелопе трепна от ужас. Момичето бързо промени молитвата си. Предпочиташе да се изправи пред госпожа Локуд, а не пред него. Особено в присъствието на майка си.

— Идва право към нас.

Пенелопе хвърли поглед към близкия магазин. Дали да не влезе там? За жалост в него продаваха само тютюневи изделия. Майка й никога няма да позволи да се отбият именно там. Престраши се и надникна изпод периферията на шапката.

Наистина беше Атертън. Крачеше към тях, впил поглед в нея. По същия омаен начин я бе гледал и онази вечер: сякаш представлява непреодолим интерес за него. Това беше опасно. Накара я да се замисли какво ли ще произтече, ако за пръв път я види такава, каквато е и си даде сметка… Даде си сметка, че тя познава истинската му същност и няма да допусне чаровната му фасада и привлекателното му лице да я подведат. За миг Пенелопе стисна очи и си напомни, че миналото лято съвсем ясно прозря какъв е Атертън. Тогава той остави Себастиан Вейн — гост в семейното им имение и някогашен негов най-близък приятел — да допълзи вкъщи без чужда помощ, след като старият граф бе станал причина Себастиан да падне върху осакатеното си коляно. Схвана какъв е Атертън по време на настойчивото му ухажване на сестра й, макар да бе повече от очевидно, че Абигейл е влюбена в друг. Картината се оформи окончателно, когато разбра, че виконтът е допуснал обвиненията за кражба и убийство с години да тегнат над Себастиан, без да се опита да ги обори, или да го защити. Атертън може и да е най-привлекателният мъж в Англия и наистина я спаси от Клери, но Пенелопе не желаеше да го вижда.

Молбите й, естествено, не бяха чути.

— Госпожо Уестън — заговори той със сладък карамелен глас, — какво удоволствие да се срещнем отново. — Сините му очи се насочиха към Пенелопе. — Госпожице Уестън.

— Удоволствието е за нас, сър — отвърна майка й сърдечно.

Пенелопе направи лек реверанс, но не каза нищо. Какво искаше той? Днес изглеждаше великолепно в цивилни дрехи, а не с обичайната униформа; беше с черен жакет и тъмносини панталони, отлично очертаващи фигурата му. Не беше справедливо един мъж да има такава привлекателна външност, а да не струва нищо като човек.

Той се засмя.

— Ще бъда поласкан, ако е поне наполовина колкото моето. От онази вечер насам се притеснявам за госпожицата и се радвам да я видя отново на крака.

Тя вдигна сепнато глава. Майка й я изгледа изненадано, а Атертън — топло и загрижено, но и… някак решително. Какво, по дяволите, ставаше?

— Благодаря, сър — обади се тя приветливо.

— За щастие бях наблизо по време на инцидента онази нощ — съобщи той на майка й.

— Много сте мил. — Майка й я погледна изпитателно. — Не ми каза, че лорд Атертън ти е помогнал при подхлъзването на стълбището.

— Така ли? — попита тя невинно. — Боже, забравила съм. Не бях на себе си, както можеш да се досетиш.

— Не се съмнявам — промълви виконтът.

Тя се изчерви, но си напомни, че трябва да се държи любезно. От него зависеше да я изобличи като лъжец с една дума.

— Отново ти благодаря, милорд. Помощта ти беше навременна и нужна.

— Няма защо. Разтревожих се, след като видях какво е станало, и оттогава се притеснявам поражението да не е трайно.

Пенелопе стисна зъби. Бе доловила моментното му колебание, преди да произнесе „какво е станало“, и схвана, че всъщност я нарича лъжкиня. Засмя се непринудено.

— Няма такава опасност. Само малко навехнат глезен. Колкото повече стъпвам на него, толкова повече се оправя.

— Така ли? — Сините му очи сияеха. — Какво щастливо съвпадение тогава, че се срещнахме. Отивам на разходка в парка. Ще ме придружиш ли? — Обърна се към майка й, преди Пенелопе да успее да отговори. — Разрешавате ли, госпожо Уестън?

— Разбира се — отвърна майка й веднага, видимо приятно изненадана. — Добре е да се раздвижиш.

Почти чуваше мислите на майка си: лорд Атертън и родителите му — графът и графинята на Стратфорд — имаха всички основания да не одобряват семейството й. Баща й не се бе примирил, че Абигейл отхвърли Атертън и така разби надеждите му да се сродят с благородническо семейство. А сега Атертън стоеше пред тях и се усмихваше най-чаровно. И двамата родители на Пенелопе биха се радвали да си върнат благоразположението на виконта. Освен това Атертън я гледаше така, сякаш не й се сърди за гневните й думи. Майка й, естествено, нямаше понятие за това, но Пенелопе добре помнеше приказките си и се чувстваше неспокойна. Какво бе замислил? Двамата не биваше да се разхождат в парка заедно. След начина, по който се разделиха последния път, тя не допускаше той да поиска някога да я види. Не я харесваше; заяви го почти открито, докато танцуваха онази вечер. Защо сега стои и я гледа с такова съсредоточено внимание? За да я измъчва ли?

Пенелопе се гърчеше вътрешно, но не виждаше как да се измъкне. Дано той има основателна причина да й го причинява. Насили се да се усмихне.

— Би било прекрасно. Благодаря.

Хвана го под ръка и му позволи да я отведе към Пел Мел и по странична улица да стигнат до парка „Сейнт Джеймс“. Изчака да се отдалечат достатъчно, та майка й да не я чуе, и попита:

— На какво дължа тази чест, милорд?

Той й се усмихна, но сега вече някак по-заплашително.

— Исках да поговоря насаме с теб.

Боже. Това сложи край на изпитаната мимо волята й тръпка, обзела я при тръгването им. Усети как се смразява. За какво? Най-вероятно за госпожа Локуд или още по-лошо — за лорд Клери. Навлажни устни.

— Колко си тайнствен. Чудя се какво ли имаме да обсъждаме насаме.

— Нищо ли? Сигурна ли си? Напълно сигурна? — Наведе глава и прошепна в ухото й. — Най-добре първо чуй какво имам да кажа.

Сърцето й се качи в гърлото. От напрежение, обясни си го тя, а не от въздействието на дъха му върху бузата й.

— Продължавай — насърчи го тя хладно.

— Исках да те предупредя.

Тя се напрегна.

— За какво?

— Да не би да не се досетиш след случилото се онази вечер?

— О, за онова ли? — Махна пренебрежително и прояви жив интерес към цветните храсти наоколо, за да прикрие внезапно обзелото я вълнение. Беше се надявала на повече време, но навярно бе по-добре да чуе нещата сега и да е сама, когато посреща удара.

— Госпожа Локуд какви ги говори?

— Интересно защо се сети за нея. Защо те е страх от госпожа Локуд?

Пенелопе го погледна предпазливо. Развеселен ли й звучеше?

— Знаеш какво. Тя видя…

— Нас? — довърши той, защото тя не се доизказа. — Двамата насаме, доста неглиже, което на мнозина би се сторило направо компрометиращо? Определено. И подозирам, че разпозна младата дама, почти неотлъчно съпровождаща дъщеря й през последните няколко седмици. Каква полза обаче ще има да обвини тази млада дама в непристойно държание? Хората ще започнат да се питат дали не е повлияла зле на госпожица Локуд.

Имаше логика, но… Ако госпожа Локуд не създава проблеми, тогава за какво иска да я предупреди той? Изведнъж от все сърце й се прииска лорд Атертън всъщност да се шегува: дано наистина госпожа Локуд или Франсис да са проблемът, защото ако предупреждението му не се отнася до тях, значи е свързано с лорд Клери.

— Тя вероятно разправя, че е била подведена! Оплаква се колко съжалява, задето ми е позволила да разговарям с дъщеря й и…

Атертън кимна.

— Би могло, но едва ли тя разпространява слуховете, които чух.

Божичко! Пенелопе се вкамени.

— Как така?

— Прекалено злостни са. Далеч по-лоши отколкото нещата, които госпожа Локуд би казала.

— Какви по-точно? — веднага настоя тя.

Нали първоначално той искаше да я осведоми? Защо сега се налага да му вади думите с ченгел? Идеше й да го хване за раменете и да го разтресе.

Поеха по Бърдкейдж Уок. Листата на дърветата започваха да капят и сега шумоляха под краката им. Слънчевите лъчи бяха топли, но вятърът тук се усещаше по-силно и се наложи Пенелопе да се пребори с желанието да се притисне по-плътно към спътника си. На ръката й, преметната през неговата, й беше топло, но останалата част от тялото й почти се бе вледенило.

— Не се съмнявам, че е дело на лорд Клери. — Погледна я. — Защо беше в стаята с него?

Пенелопе се изчерви.

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Добре: не искам. — Лицето й още гореше, но тя го гледаше в очите, без да мигне. — Заклех се да не казвам.

— Пред кого? — поинтересува се той.

— И това не мога да ти кажа. — Погледна го предизвикателно и добави: — И няма да го направя.

Той сви рамене.

— Както решиш. Съветвам те да стоиш далеч от него.

Тя изсумтя.

— Сякаш искам да видя тази долна свиня!

— Въпреки това беше с него насаме в стая, далеч от гостите. Защо? — попита той отново. — Някой прати ли те там?

— Казах ти вече: не възнамерявах да се озова насаме с него — сопна се тя. — Нищо повече няма да ти кажа, затова не питай.

Очите му проблеснаха, но само за миг.

— Каквото и да те е подтикнало, било е глупаво. Дано не се повтори.

Тя потрепери пред подобна перспектива.

— Точно това възнамерявам. — Пое си дълбоко въздух. — Искаше да ме предупредиш. Кажи, моля те, какви ги разпространява. Няма да припадна, няма да се разплача, няма да изпадна в истерия. Обещавам.

След известна пауза Атертън заговори:

— Редно е да знаеш, преди да стигне до ушите на семейството ти. Репутацията ти е на път да се срине. Слухът твърди, че си лека жена и си се измъквала да прелюбодействаш по време на всеки бал или соаре тази година.

Трябваше й време, за да осмисли ужасните думи. Кръвта й пламна, а стомахът й се сви.

— Долен, лъжлив, противен злодей! Това е гнусна лъжа!

— Така е.

Измъкна ръката си от неговата и се отдалечи. Притисна ръце към стомаха си — колкото да го успокои, толкова и за да не ги размаха гневно над главата си. Тя се притесняваше, че Франсис ще я нарече коварна интригантка; нямаше да е приятно, но бе далеч по-безобидно. Ако хората повярват на приказките за нея… Очите й се насълзиха… Ако стигне до родителите й…

Атертън я бе последвал.

— Клери, предполагам, цели да провали шансовете ти за почтен брак.

Сърцето й се сви. Независимо дали Клери целеше това или не, то той го бе постигнал.

— Но… Но хората едва ли биха повярвали… — прошепна тя.

— Може би — промълви колебливо той.

Щяха да повярват, разбира се. Може би не всички, но достатъчно, за да остане името й опетнено завинаги.

— Имам предложение как да запазиш репутацията си.

Чула отново гласа на виконта, Пенелопе се стресна, макар сега той да говореше по-меко и по-тихо отпреди. Внимателно оправи шала на раменете й.

— Ще попречиш на намеренията на Клери да те злепостави, ако имаш ухажор.

— Но нямам…

— А би могла… — увери я той и прокара длани по раменете й.

Пенелопе отскочи сякаш я е боднат с вилица.

— Ти?!

Той се усмихна и придоби интимно, ласкаво изражение, с каквото не я бе гледал до момента.

— За мен ще бъде удоволствие, госпожице Уестън.

— Не съм те канила!

— Но аз ти предлагам…

Пенелопе го зяпна ужасена и отскочи. Атертън бавно пристъпи напред, без да откъсва очи от нея.

— Помисли за миг какво внимание ще привличаш в Лондон отсега нататък без ухажор до себе си. Доста безскрупулни негодници няма да се поколебаят да проверят твоята готовност… А някои дори няма да успееш да спреш…

От тази мисъл настръхна цялата.

— Ще се махна от града. Ще отида да живея при сестра си в Ричмънд. Ако не съм тук, никой няма да има щастието да унищожи името ми.

— Бягството от града само ще потвърди, че всяка дума отговаря на истината.

— Няма да бягам. Ще обявя колко ми липсва сестра ми и след няколко дни ще замина.

— И през тези няколко дни ще те съпътстват нашепвани клюки по твой адрес.

По дяволите, той беше прав. А и нямаше да реши проблема с родителите й — те щяха да узнаят. По лицето й изби пот. Как щеше да обясни поведението си? Майка й въобще няма да повярва, че се е хлъзнала на стълбището, ако чуе ужасните слухове. А щом разбере, че е излъгала, ще се наложи Пенелопе да признае какво всъщност се е случило. За жалост това само ще съсипе Оливия напълно, а на нея няма да й помогне с нищо.

— Всички ще говорят само за това — продължи Атертън. — Историята на Клери е толкова пикантна, че някои дори няма да й повярват, но ако дама като лейди Локуд потвърди, че те е видяла поразголена, както гласи клюката…

Не довърши, но не се и налагаше. Може би лейди Локуд би премълчала, но ако й се предостави възможност да съсипе Пенелопе с няколко думи, без да навреди на дъщеря си, едва ли ще устои.

Стисна устни. Поразмисли и подхвана:

— Така значи? Без да съм виновна, хората ще си мислят ужасни работи за мен, но щом ти застанеш до мен, всичко ще бъде забравено. Накъде отива светът, щом една клюка е достатъчна жена да бъде обвинена в… в онова, а репутацията й може да бъде възстановена само с одобрението на мъж? Да, нищо не пречи на хората да повярват на всякакви ужасни неща за една жена, стига да ги изрече мъж! Лорд Клери заслужава да го премаже карета! Ще ми се… — Млъкна и опита да овладее гнева си. След известно усилие успя. — Много мило предложение, милорд, но отказвам.

— Имаш ли по-добър план? — осведоми се той.

Нямаше. Реши обаче да не се задълбочава по въпроса.

— Не мисля, че мнимо ухажване ще спре клюкарите. То само ще накара хората да смятат, че ти си… — мъжът, който ме люби, довърши тя наум. Лицето й пламна като разпалена цепеница в камина по Коледа. Въобще не биваше да й се въртят такива неща в ума. — … замесен — довърши тя неубедително.

— Не съм съгласен. Името ми не е свързано с този скандал.

Пенелопе премигна.

— Не? Значи Клери…

Атертън бавно поклати глава.

— Въобще не съм споменат в тази история.

— Но ти го удари! — възкликна тя. — Защо си отмъщава на мен, а не на теб?

— Ударих го, защото се държеше безцеремонно с теб.

Тя навлажни устни.

— Беше много галантно от твоя страна и аз чистосърдечно го одобрих. Но от това става още по-ясно, че трябва да стоим далеч един от друг. И да продължаваме да се държим сякаш никак не се харесваме, за да омаловажим каквито и да било изявления на госпожа Локуд. Няма абсолютно никаква нужда да правиш такава саможертва за мен.

Той я изгледа продължително. Пенелопе неволно отстъпи назад.

— Франсис Локуд права ли е? Наистина ли ме ненавиждаш?

Искаше й се да потвърди. Не харесваше много неща у него: той бе обърнал гръб на Себастиан и бе позволил слухове за убийство и кражба да го преследват години; отнасяше се със студенина към брака; упражняваше върху нея въздействие, независимо, че тя желаеше точно обратното; нито веднъж не забеляза колко я привлича; той не изпитваше увлечение по нея. Но пък я спаси от Клери и дори след ужасната сцена с Франсис и госпожа Локуд предлагаше отново да й подаде ръка. Не можеше да изрече такава лъжа.

— Не, разбира се, милорд — промълви тя.

— Тогава не се притеснявай. Не става въпрос за саможертва от моя страна. Правя го съзнателно и безрезервно. Не подценявай Клери. Той е студен и отмъстителен мъж. Опита се да ти се натрапи. Ако съм до теб, ще бъдеш в безопасност.

Отново я побиха тръпки.

— Баща ми и брат ми могат да ме защитят. Благодаря.

— Нима? — отвърна той суховато. — А къде бяха, когато най-много ти трябваха? Ти май дори не си им разказала какво се случи.

Отговаряше на истината. Пенелопе трескаво започна да търси друга причина.

— Защо да го правиш? Ако се залепиш за мен, проваляш шансовете си да ухажваш друга дама, с която искрено искаш да бъдеш.

Той се наведе към нея бавно, но достатъчно близо, та тя да различи всички нюанси на синьо в очите му. Усмихна й се с онази пленителна усмивка, която караше жените да въздишат и да се изчервяват.

— А ако тази дама си ти?

— Не говори глупости! — изсумтя тя. — Опита се да се ожениш за сестра ми.

Изричайки тези думи на глас, тя възвърна здравия си разум. В предложението на Атертън — колкото и налудничаво да беше — се криеше една привлекателност, която започваше да отслабва съпротивата й.

— Но не го направих — напомни той невъзмутимо. — Някога с теб добре се разбирахме. Да видим дали ще преоткрием същия… — сведе поглед за миг — … афинитет.

Тя отстъпи крачка назад и се почувства по-уверена при тази по-голяма дистанция помежду им.

— Не бих искала.

Той пристъпи напред и отново скъси разстоянието.

— Защо не? От какво се страхуваш?

— Да не получа апоплектичен удар в твоята компания, сър.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Удар? Никога не съм докарвал дама до апоплектичен удар.

— Откъде знаеш? — Очите й се разшириха. — Вероятно затова отхвърлят всичките ти предложения за женитба.

Забележката го жегна; изписа се на лицето му: очите му проблеснаха, а усмивката му изчезна.

— Следващото ще бъде прието — обяви той неутрално.

Пенелопе се почувства едновременно и по-добре, и по-зле. По-добре, защото бе свикнала да се справя с Атертън по този начин вероятно я смяташе за свадлива, но така поне не се поддаваше на чара му. Пенелопе не възнамеряваше да бъде следващата млада дама, на която е хвърлил око; следващата, попаднала под чара му, привлекателното му лице и пленителна усмивка. Нямаше доверие на лорд Атертън, дори когато привидно й се притичваше на помощ.

Но същевременно… Една малка част от нея се изпълваше със съжаление. Ами ако наистина иска да я ухажва? Ако я желае? Защо тя да не го е привличала от самото начало, макар да го отричаше, а сега вече да му е невъзможно? Защо това да не са истинските причини за галантното предложение?

Пенелопе безмилостно заглуши това пъклено гласче. Само глупачка би му се поддала. Гласчето въобще нямаше представа какво всъщност мисли или чувства лорд Атертън и тя няма да го слуша.

— Желая ти всичко най-добро — заяви тя на виконта. — Готова съм да се върна при мама.

Без дума повече той я придружи до магазина, където майка й все още избираше платове.

— Благодаря, сър. Беше много мило да ме предупредиш.

Атертън я изгледа изпитателно. Вече не излъчваше чар, но и не бе толкова напрегнат. Никога не я бе гледал толкова изучаващо.

— Ако промениш решението си…

— Няма. — Пенелопе направи реверанс, за да се спаси от неговите пронизващи очи. — Довиждане, милорд.

За нейна изненада той вдигна ръката й към устните си.

— Засега — промълви той.

Завъртя се на пети и се отдалечи. Пенелопе го видя как се скрива зад ъгъла и си повтори, че постъпва правилно.

Но защо ли не се чувстваше по-удовлетворена?