Каролайн Линдън
Любов по време на скандал (16)

Глава 15

Тя се събуди. Изпита огромно облекчение, че Бенедикт не е в леглото.

В продължение на няколко минути Пенелопе се опита да осмисли новите обстоятелства. Още долавяше аромата му, а ако затвореше очи усещаше ръцете му по кожата си и чуваше нашепванията му в ухото й. Люби я три пъти и я събуди посред нощ за още веднъж. Припомни си какво направиха тогава и силно се изчерви. Каквито и недостатъци да му приписваше, той бе много вещ любовник.

Прецени, че това е добре, защото бе омъжена за него. Всичките й заплахи да го напусне бяха измислени, а ги изрече още преди да я люби. Колкото и да не искаше да го признае, част от нея бе възхитена, че е неин; друга част ликуваше, понеже го привлича. А цялата бе опиянена от начина, по който я любеше. Бе точно така вълнуващо и неповторимо, както лейди Констанс я уверяваше.

Що се отнася до останалото… Все още имаше надежда. Сега разполагаше с цял живот, за да го предразположи и да го накара да се влюби в нея. Пенелопе не виждаше друг изход: бяха женени, а тя искаше съпругът й да е лудо влюбен в нея. Струваше й се честно, защото той очевидно я желаеше, а тя бе безнадеждно увлечена по него. Само от мисълта за него пулсът й се ускоряваше. Люби я, достави й безумно приятна наслада и вероятно щеше да се повтори. Сети се за всичко, описано в „50 начина да съгрешиш“, и се запита дали Бенедикт би бил склонен да опита онези лудории; или знаеше други, още по-вълнуващи? Имаше чувството, че цялото й тяло се изчерви, ако въобще бе възможно. Кой би дарявал подобни ласки, без да развие нежни чувства?

О, лейди Констанс, разбира се. Партньорите й доставяха удоволствие, но нищо повече, независимо колко възбуждаща или похотлива бе любовната среща. Пенелопе винаги бе мечтала да споделя силна страст със съпруга си не само в леглото, а във всичко. Вместо това се омъжи за човек, когото не познаваше, и резултатът не закъсня — той й призна, че е искал да се ожени за съвършено друг тип момиче — нейната собствена сестра! — и открито й заяви, че тя го влудява и тормози. За разлика от Констанс, която отпращаше любовниците си и рядко ги виждаше повторно, Бенедикт щеше да продължава да й е съпруг и утре, и вдругиден, и нататък. Как щеше да преживее десетилетия брак без любов? Щеше ли да изтърпи отсъствието на страст помежду им — или по-лошо; да има само страст и нищо по-дълбоко? Щеше ли да се задоволи като Констанс да се наслаждава на любенето със съпруга си и да й е безразлично, че не я обича?

Не. Беше изключено. Рано или късно това ще я влуди; ще избяга с любовник, или просто ще избяга.

Тръсна глава, отметна завивките и стана. Бенедикт вече бе излязъл. Усети го, преди да надникне в дневната и будоара и да установи отсъствието му. Запита се дали да се разочарова от ранното му излизане, или да изпита облекчение: ще има време да се съвземе, за да се изправи лице в лице с него. Накрая заложи на облекчението. Вероятно е излязъл да търси къща. Очевидно няма да живеят в казармата; или е отишъл да поязди…

Лизи донесе подноса със закуската; имаше бележка от Бенедикт, оставена при портиера. Пенелопе я разгърна с интерес и дори с известно удоволствие, ала то мигом изчезна, щом я прочете. Бе заминал за Ричмънд при родителите си.

Побиха я тръпки и тя хвърли бележката на масата. Напълно бе забравила за граф и графиня Стратфорд — сега вече нейни свекър и свекърва. Намираше графинята за овладяна и въздържана; с дежурната си усмивка преценяваше мълчаливо хората с бледосините си очи. Графът беше съвършено друга история. Висок и суров; никой друг човек не я бе плашил досега толкова. Щеше да е изключително благодарна, ако никога повече не го види. А взе, че се омъжи за сина му.

През съзнанието й се заредиха видения за кошмарни предстоящи вечери и събирания, по време на които графът я гледа високомерно и едва прикрива отвращението си. Веднъж семейство Уестън гостува в Стратфорд Корт — тогава Бенедикт искаше да впечатли Абигейл с фамилното им имение. На онази вечеря беше поканен Себастиан и Пенелопе разбра, че именно той ще се ожени за сестра й. Абигейл буквално засия от щастие, когато Себастиан я покани на танц, независимо от болното си коляно. Малко след танца обаче Себастиан, Бенедикт и граф Стратфорд изчезнаха. По-късно Пенелопе видя господата при странни обстоятелства: Себастиан, на път да припадне, едва се държеше на краката си, а лорд Стратфорд и Бенедикт наблюдаваха болезненото му куцане, без да му се притекат на помощ. Графът дори изглеждаше доволен.

Самата мисъл събуди част от антипатията й към Бенедикт. Нищо не предприе, независимо от угрижения му вид. Що за човек ще изостави гост, видимо изпитващ болка? Наложи се няколко пъти да поеме дълбоко въздух, за да си възвърне решимостта да се погрижи двамата да живеят щастливо. В нейния дом към никой гост няма да бъде проявено такова лошо отношение.

В значително по-мрачно настроение тя седна на стол до прозореца и се загледа невиждащо към улицата. Какво казва в този момент Бенедикт на родителите си? Ожених се за дъщерята на въглищаря, представи си тя. Нали това искаше: сладко, хубаво момиче с пари? Пенелопе разгледа отражението си. Можеше да мине за хубава. Това омекотяваше ли другите й черти — ако помни правилно — да е влудяваща, тормозеща и вбесяваща? Не бяха най-лошото в характера на една жена, но той не изглеждаше очарован, докато ги изрежда.

Хрумна й нещо и изпита облекчение. Саманта щеше да знае. След като сестра му бе побързала да му пише за семейство Уестън, тя щеше да знае какво търси той у една съпруга. Пенелопе винаги бе харесвала Саманта, дори й се възхищаваше, а сега бяха като сестри. Няма начин сестра да не й даде добър съвет, както Абигейл правеше винаги. Пенелопе не беше сигурна каква ще бъде реакцията й, ако Саманта потвърди, че Бенедикт иска кротка, разумна съпруга, но все пак представляваше някакво начало и щеше да я въоръжи с информация за семейството, чийто член вече беше.

Докато се обличаше за излизане, портиерът дойде и съобщи, че има посетител. Визитката, която й подаде, я накара да възкликне.

— Да, веднага ще я приема.

Извика камериерката си, за да се справи по-бързо с тоалета. Когато и последната фиба бе сложена, тя се спусна долу в частния салон, посочен й от портиера.

Оливия Таунсенд скочи.

— Пенелопе! — Хвана я за ръцете и я изгледа изпитателно. — Добре изглеждаш. Слава богу.

Поради неизвестна причина Пенелопе се сети за допира на ръцете на съпруга си по тялото й и гласът му в ухото й.

— Много съм добре — отвърна тя с надеждата да не се е изчервила. — Защо звучиш така разтревожена?

Оливия я пусна и вдигна въпросително вежди.

— Разтревожена? Да, разтревожена съм! Снощи се върнах и заварих бележка, в която почти небрежно споменаваш, че си се омъжила за лорд Атертън. — Разпери ръце. — Ще ми обясниш ли как се стигна до това?

— Не ме отведоха до олтара с нож, притиснат в гърба, ако това имаш предвид. — Пенелопе неволно трепна, защото забеляза ужасеното изражение на Оливия. — Увещаваха ме настойчиво, но се съгласих по собствена воля.

Приятелката й ахна тихо, завъртя се и отиде до дивана. Пенелопе я последва. Оливия отвори чантичката си и започна да търси нещо.

— Заради Клери, нали? Прекалено голямо съвпадение е да ви принудят, теб и лорд Атертън, да се венчаете след срещата с него. — Подсмръкна и продължи да рови трескаво. — Какъв злодей! Трябваше да го застрелям. Тогава нямаше да те нападне, Атертън нямаше да те спасява и нямаше да си омъжена за човек, когото ненавиждаш. — Вдигна поглед. — Той какви ги е наговорил за теб? Кажи ми, Пен!

Пенелопе не беше виждала приятелката си толкова разгневена. Лицето на Оливия беше пребледняло и само на бузите й имаше две алени петна. Очите й блестяха опасно.

— Какво иска Клери от теб? — попита Пенелопе тихичко.

За миг Оливия сякаш не я чу. След това извърна поглед.

— Няма значение. Ти…

— Как да няма значение? — възмути се Пенелопе. — Какво става, Оливия? Клери пак ли те преследва?

— Да. — Засмя се отчаяно. — Май никога няма да спре.

— Какво иска?

Оливия придоби непроницаемо изражение.

— Няма да те излагам на нови опасности. Няма… да ти кажа, Пен. Отчасти, защото и аз самата не знам всичко. Но съм наясно, че си прекалено предана приятелка и ще се намесиш, освен ако не ти забраня. Повярвай ми: за твое добро няма да ти кажа. — Усмихна се леко. — И за мое, защото не искам да се притеснявам повече за теб. Той добре ли се държи с теб? Лорд Атертън имам предвид.

Пенелопе се размърда неспокойно. Изпитваше противоречиви чувства, докато обсъждаше Бенедикт с Оливия.

— Да.

Приятелката й малко се успокои.

— Слаба богу. Всички, с които разговарях, го смятат за джентълмен. Но знам колко не го харесваш и като си помисля, че е възможно аз да съм те лишила от любовта и страстта, които не само ти се полагат, но и така искаш от брака…

До момента Пенелопе не се чувстваше лишена от страст. Прочисти си гърлото.

— Не бива да се виниш. Татко не ме е принуждавал да се омъжа за него. Надявам се брака ни да е сполучлив.

Устните на Оливия потрепериха и Пенелопе си даде сметка колко трагично и измъчено прозвуча. Хвана приятелката си за ръце.

— Вярно, аз съм главната виновница, затова се чувствам отговорна нещата да потръгнат. Атертън… Окуражи ме да постъпя разумно, но аз отхвърлих предложението му. Въпреки това застана до мен, а можеше да ме изостави. Надявам се да намерим удовлетворение.

Всъщност тя се надяваше на нещо много повече, но нямаше защо отсега да го огласява пред всички.

— Добре — промърмори Оливия. Стисна ръцете на Пенелопе. — Желая ти много щастие. И на лорд Атертън също. Как може да не те обича? Само след седмици ще е лудо влюбен, сигурна съм.

Пенелопе се усмихна плахо. Щеше й се Оливия да е права, но засега нямаше подобно предчувствие.

— Къде беше? — смени темата тя. — Сватбата беше в тесен кръг, но мама каза да те поканя. Ти обаче отсъстваше от града.

Усмивката на Оливия изчезна. Видимо се поколеба, ала после се окопити, сякаш предстоеше нещо неприятно.

— Да, нямаше ме. Не е важно къде бях, но работех по разрешаването на моя… — Направи гримаса. — Моят проблем с лорд Клери.

Пенелопе застана нащрек.

— Какъв е планът?

— Още не е дооформен — предупреди я Оливия. — И в никакъв случай няма да допусна да участваш. В това отношение си научих урока. — Брадичката й потрепери. — Пен, вечно ще се обвинявам, ако не си щастлива. Изобщо нямаше да попаднеш в полезрението на Клери, ако не ми се беше притекла на помощ. За такава почтена постъпка човек не се отплаща, както го правя аз: с лаконични отговори и лъжи.

Изненадана, Пенелопе свъси вежди. Лъжи ли?

Оливия продължи:

— Заслужаваш да получиш повече от мен, но за жалост се върнах само за да се възползвам за пореден път от приятелството ти.

— Не се възползваш! Искам да ти помогна, Оливия, но трябва да ми кажеш как.

Приятелката й кимна.

— Хенри… — По лицето й премина огорчение. — Хенри е бил забъркан в нередни неща. Вече си се досетила, че Клери играе известна роля. — Хвърли предпазлив поглед към Пенелопе, а тя й кимна насърчително. — Докато беше жив, не знаех нищо, но хората, с които се е забъркал, отказват да повярват. Още по-лошото е, че Хенри е оставил съвсем малко доказателства в моя полза, а и те са съзнателно завоалирани. Трябва да открия нови, а за целта се налага да напусна Лондон. Не желая да кажа на никого къде отивам — бързо добави тя, видяла изражението на Пенелопе. — Може да не доведе и до нищо, но това е единственият ми шанс да се отърва от Клери завинаги.

— Оливия, това е лудост. Ще побегнеш. Клери ще тръгне по петите ти, а ти отказваш да кажеш къде отиваш.

— Няма да допусна да ме последва — заяви тя с горчив тон. — Нито той, нито някой от… — За голямо раздразнение на Пенелопе тя спря. — Предпочитам никой да не знае. Ако подозренията ми се оправдаят, истината за Хенри е срамна и не желая скандала да се разчува. — Пое си дълбоко въздух да обяви: — Но първо ми трябват двеста паунда.

— За какво — премигна насреща й Пенелопе.

Оливия се изчерви.

— Щях да поискам от друг, ако можех.

— Не разполагам с двеста паунда. Иначе щях да ти ги дам… — Пенелопе се навъси. — Да не би Хенри да дължи пари на лорд Клери и ти да трябва да ги върнеш?

Думите й смутиха Оливия.

— Не, не. Не е това. Не точно… — Изправи се. — Забрави. Идеята беше налудничава.

— Ще взема от Джейми — предложи Пенелопе. — Той ще ми даде.

Брат й ще настоява да разбере за какво са й, но ще измисли убедителна причина. Той поне познава Оливия и ще запази тайната й.

Оливия извърна глава.

— Не е в Лондон — въздъхна тя. — Съжалявам, Пен. Не биваше да те моля за такова нещо.

— Не, чакай! — Пенелопе се затича след нея, защото приятелката й бе тръгнала към вратата. Оливия спря неохотно. — Това наистина ли ще те освободи от Клери?

Приятелката й кимна.

— Според мен е единственият ми шанс.

— Тогава ще ги набавя — обеща Пенелопе, макар да нямаше и най-бегла представа как ще го постигне.

Най-лесно бе да се обърне към Джейми, но очевидно Оливия вече бе опитала там. Абигейл би могла да разполага с такива средства; не — по-скоро не, защото ремонтираше Монтроуз Хил Хаус след толкова години на разруха. Изпитваше неудобство да се обърне към баща си след разочарованията, които му причини напоследък, а и за да не си помисли, че крие и друга неща от него.

Оставаше Атертън, нейният съпруг от по-малко от ден. Дали ще събере смелост да ги поиска от него? Стисна решително зъби. Той искаше пари и сега ги имаше благодарение на нея. Струваше й се честно да получи част от тях, а понеже средствата идваха от нейното семейство, не виждаше защо да му обяснява за какво са й.

— Ще ти ги върна — обеща Оливия с разтреперан глас, но Пенелопе само махна с ръка.

— Не ме интересува. Но ми се закълни… Закълни се да не позволиш извергът Клери да те злепоставя повече публично. Обещай ми да не се излагаш на опасност, за да защитиш доброто име на Хенри. И още: ако нещо се обърка в плана ти, веднага да потърсиш помощ. — Добави още веднъж: — Веднага.

Неспособна да помръдне, Оливия я погледна с благодарност.

— Ти си най-преданата приятелка, която имам, Пенелопе.

— Ха! По-скоро най-безразсъдната — подхвърли тя в опит да я развесели, но приятелката й не се усмихна.

— Да, и това е вярно. Не знаех към кого друг да се обърна.

Всякакви уверения, че на Абигейл може да се разчита също толкова, заседнаха в гърлото й. Оливия беше искрена и това изпълни Пенелопе със странно чувство. Цял живот беше по-малката сестра на Абигейл, по-дивата, по-невъздържаната от сестрите Уестън. Никой не смяташе, че на нея може да се разчита повече отколкото на Аби. Вместо да го изрече на глас, тя само кимна.

— Винаги ще те подкрепя.

— Знам — увери я Оливия. Прегърна Пенелопе. — Дано и аз да съм ти от помощ един ден.

— Застреляй лорд Клери — предложи Пенелопе. — Ще остана много доволна.

— Нямам нищо против — отвърна приятелката й тъжно. — Но никоя от нас не заслужава да попадне в затвора за убийството на виконт, затова ще трябва да се задоволим с нещо по-малко.

— Кога… Кога тръгваш?

— При първа възможност — отвърна Оливия решително.

Пенелопе кимна. Значи се налагаше да набави парите бързо.

Приятелката й излезе, след като с Пенелопе се разбраха да не се срещат, а тя да прати сумата по доверен човек. Младата жена се качи горе далеч не така въодушевена, както бе слязла.

Клери с какво застрашаваше Оливия? Какво бе направил Хенри? Да, беше негодяй и не особено умен, но дори той трябваше да има достатъчно акъл да не се забърква с онзи ужасен мъж. За пръв път истински се изплаши за безопасността на Оливия. Седна зад писалището и написа бележка на брат си — поръча на Джеймс да се отбие при нея, щом се върне в Лондон. Баща й щеше да знае къде е. Пенелопе остави бележката настрана и се почувства малко по-добре.

Странно, но Оливия не се бе обърнала към Джейми от самото начало; бяха почти връстници и се познаваха от деца. Пенелопе помнеше как Джейми доведе Оливия в дома им и обяви на сестрите си, че е намерил кой да си играе на кукли с тях, за да му спестят унижението. Някога си бе представяла Оливия и Джейми като семейство, защото не вярваше друго момиче да хареса скования й, скучноват брат, но вместо това приятелката й се омъжи за Хенри.

Сега обаче нещата щяха да са по-лесни, ако Джейми беше в града. Не се съмняваше, че ще даде нужните пари на Оливия — било направо, било чрез Пенелопе. Макар скучен и упорит, сърцето му бе не по-малко предано от това на Пенелопе. Беше достатъчно само да му каже, че някой, който ги заслужава, има нужда от тях и той щеше да й се довери. Понякога Джейми я дразнеше, но щеше да й помогне.

От друга страна Атертън… Започна да премята една разхлабила се панделка между пръстите и да обмисля как да подходи към него. Едва ли щеше да даде резултат, ако поиска от него да й се довери. Да поиска парите направо също не й се струваше подходящ вариант. Как майка й получаваше каквото иска от баща й? Вероятно само го споменава, помисли си Пенелопе кисело. Баща й бе толкова добродушен и сговорчив. Обожаваше майка й от първата им среща; поне все това повтаряше. Пенелопе нямаше спомен някога да й е отказвал нещо.

Добре; как Абигейл би убедила Себастиан да й даде пари, ако й трябват? Пенелопе се замисли за сестра си и за зет си и стигна до заключението, че най-вероятно Абигейл ще обясни всичко просто и искрено, а Себастиан ще направи всичко по силите си, за да откликне на желанието й, защото я обожаваше.

Това не й помагаше особено. Започна да крачи напред-назад из стаята, търсейки друг изход. Решение, базирано на обожанието на съпруга й, не й вършеше работа, защото такова нямаше. Нуждаеше се от план, който не изисква подробни обяснения, защото обеща на Оливия да пази тайната й. Ами ако го напие… да го докара в добро настроение… и да го разсее… Забави нервните си крачки. Идеята май не бе толкова лоша. Предишната вечер даде доста добър резултат. Ако разполага с време да обмисли нещата и да състави план… Пак се сети за историята с червените панделки. Да, звучеше подходящо.