Джейн Фийдър
Съпернички (9)

8

В една невзрачна къща на Роуз Али в Бенксайд, известна още като „Малката роза“, Уил Крейтън нададе ликуващ вик и рухна върху мекото тяло на жената под него. Лежа дълго, пъшкайки тежко, скрил лице между пищните й гърди, докато тя не го блъсна доста грубичко.

— Поръчахте си половин час, мастър Уил. Времето ви свърши. Нали знаете, мастър Хенслоу много внимава за времето. Ако задържа клиента повече от уговореното, ще ми отнемат част от парите.

Уил простена жално, претърколи се настрана и се обърна по гръб. Погледна замаяно тавана и погали корема на лежащата до него жена. Бордеите на Филип Хенслоу бяха по-чисти от другите, лекари редовно проверяваха жените му за сифилис, той ги държеше много строго и не изпускаше клиентите от очи. Момичетата се съгласяваха на по-малко пари, защото Хенслоу се грижеше за сигурността им. Правеше изключения само за онези, които бяха готови на по-грубо отношение. Клиентът плащаше много по-голяма сума, а момичето, което търпеше да му причиняват болка, също получаваше допълнително възнаграждение.

Уил се обърна към момичето и се усмихна нежно.

— Много ми се иска да можех да те измъкна оттук, Лили. Но никога не мога да платя цената, която ти е определил Хенслоу.

Младата жена се облегна на лакът и сложи пръст на устните си.

— Знам, скъпи, но мисля, че понякога можем да се виждаме и частно, нали? — Тя го погледна въпросително, макар да знаеше отговора.

Уил се надигна и поклати глава.

— Не ставай глупава, Лили. Ако Хенслоу разбере, че се срещаш частно с някой мъж, така ще те подреди, че вече никой няма да иска да те погледне. Не искам да нося отговорност за подобно деяние.

Момичето не отговори. Стана от леглото и отиде до евтиния скрин под прозореца. Уил беше прав. Филип Хенслоу беше безмилостен господар. Тя познаваше няколко случая с жени, които отказваха да му се подчиняват. Вряща вода, нажежено желязо, остри ножове — той разполагаше с богат арсенал. Понякога обаче Лили си мислеше, че Уил Крейтън, красивият млад придворен, който уж гореше от страст по нея, би трябвало да е достатъчно близък с кралицата, за да я изведе от заведението на Хенслоу без опасност за двамата. Или страстта му не беше толкова силна, колкото твърдеше, или нямаше смелост да се изправи срещу съдържателя на публичния дом. Каквото и да беше, резултатът си оставаше един и същ. Ако не си намереше богат покровител, тя беше осъдена да води живот на уличница, докато остарее и се съсипе.

Лили се изми грижливо с кърпа и топла вода от каната, за да е готова за следващия клиент, облече долна риза и проста рокля. Уил я наблюдаваше със смесица от желание и съчувствие. От шест месеца идваше редовно при това момиче и тя го задоволяваше като никоя друга преди. Изпитваше нежност към нея и я съжаляваше. Лили беше все още млада и свежа, плътта й беше твърда и гъвкава, кожата й беше чиста. Колко ли време ще мине, докато и това цвете увехне, помисли си тъжно той. Щом престане да привлича клиенти, Хенслоу ще я изхвърли и тя ще започне да се продава по улиците.

Измъчван от тези меланхолични мисли, Уил се запита дали пък не би могъл да ги превърне в стихотворение… най-добре в балада. Точно така, ще измайстори сантиментална песничка за увяхващата красота, ще напише и музиката. Придворните дами, особено по-младите, харесваха мъжете, които изпълняваха тъжни песни и си акомпанираха на лютня.

Уил скочи от леглото, нахлузи панталона си, опъна чорапите и затърси обувките. Тласкан от плътска жажда, ги бе захвърлил така бързо, че се бяха озовали от двете страни на леглото. Лили му ги донесе мълчаливо, отиде до вратата и го изчака да затегне токите.

Щом стигна до вратата, Уил напипа кесията във вътрешния джоб на жакета си и извади едно пени. Завъртя го между пръстите си, но се разколеба. Долу щеше да плати на Хенслоу за услугите на Лили, но му се искаше да даде нещичко и лично на нея. Проблемът беше, че не разполагаше с много пари. Обаче едно пени беше обида — такъв бакшиш се даваше на уличница. По-добре шилинг.

Той извади монетата, мушна я в ръката й и се наведе да я целуне по бузата.

— Скоро ще дойда пак, Лили…

Момичето се усмихна, сключи пръсти около монетата и въздъхна доволно. Е, не беше златна, но не беше и пени. Сребърният шилинг щеше да отиде в скривалището под разхлабената дъска на пода. Един ден може би ще събере достатъчно, за да откупи свободата си.

Лили отвори вратата, Уил й кимна и слезе в залата, вземайки по две стълби наведнъж. Филип Хенслоу се появи веднага и младият придворен отново трябваше да извади кесията.

— Надявам се, че прекарахте хубав следобед, сър? Лили ви обслужи добре, нали? Обещавам да ви я запазя свежа за следващия път. — Хенслоу се ухили многозначително. — Млади момчета като вас имат огън в кръвта.

Уил не отговори. Връчи на Хенслоу сребърна монета и излезе навън. Съдържателят извика подире му:

— Ние сме винаги тук, мастър Крейтън. За всеки вкус по нещо. Ако Лили вече не ви харесва, ще ви намеря друго момиче, още по-младо и свежо, стига да искате.

Еуфорията от оргазма се изпари много бързо. Уил излезе на улицата и се огледа недоволно. Мазните обещания на Хенслоу още звучаха в главата му. Посещенията в бордей бяха нещо мръсно дори когато проститутката беше сладка и свежа като Лили. За съжаление мъжете имат своите потребности, а той беше реалист и не се надяваше да си намери любовница в двора. Да, младите дами там бяха повече от готови да флиртуват, понякога даже му даваха целувки, но никоя не смееше да сподели плътската страст с млад, безпаричен придворен като него. Да, той беше красив, но в двора беше необходимо да си богат и влиятелен. Освен това Уил нямаше никакво желание да отнеме девствеността на някоя млада дама, а после да го убият на дуел.

Тълпата, изпълнила арената за бой с животни в края на улицата, зарева диво и Уил се запъти нататък. По някое време спря и се загледа към работниците, които строяха нова сграда и тичаха като мишки по скелето. Филип Хенслоу се занимаваше с много неща и това беше най-новият му проект: Театърът на розата. В света на актьорите и авторите на пиеси се говореше, че театрите в Шоридич вече не са толкова популярни както преди. Една от причините беше, че се намират твърде далеч от центъра на града и от другите забавления, особено от арената за борба с бикове и мечки. Хенслоу бе купил дял от мечата арена и строеше театъра си само на няколко метра от нея в бивша градина с рози. Още отсега се опитваше да привлече актьори от театрите на Бърбидж и търсеше нова пиеса.

Уил работеше върху пиеса за завръщането на Одисей в Итака и състезанието по стрелба с лък между кандидатите за ръката на Пенелопа. Желаеше пиесата му да обедини в едно чувство, романтика и страст, смелост и поетични умения. Преди да я покаже на някой театрален директор, трябваше да получи одобрение от кралския цензор. Ето че сега имаше напълно основателна причина да остане в добри отношения с Хенслоу, който скоро щеше да стане собственик на най-новия лондонски театър и да купува нови пиеси от неопитни драматурзи.

Уил стигна до арената за борба с мечки и се поколеба. Май не можеше да си позволи да плати едно пени за вход след забавлението в бордея. Малко по-късно ще отиде на представление в театър „Завесата“ и парите му трябваха за билет. Пиесата беше от Ейкли, а главната роля изпълняваше Джон Лодж. Уил никога не беше гледал Лодж на сцената, но хората говореха с въодушевление за неподражаемата му игра и не биваше да пропуска този случай.

Още се колебаеше, когато забеляза двама души да стоят край портата и да разговарят оживено. Веднага ги позна. Новакът Кит Марлоу и момичето, което бе видял в театъра с Томас Уолсингъм и същия този Марлоу. Мистрес Розамунд Уолсингъм.

Уил се втурна към неочаквано появилите се познати и ги поздрави със сваляне на шапка и дълбок поклон.

— Много се радвам да ви видя, мастър Марлоу, мистрес Уолсингъм. Мечките ли искате да погледате?

— По-точно се караме заради тях, сър — отговори недоволно Кит Марлоу. — Аз искам да вляза, но дамата отказва.

— Не понасям жестокостта — отсече Розамунд. — А щом замирише на кръв, ми става лошо. Ако влезем вътре, ще се случи нещо ужасно, уверявам ви, мистър Марлоу.

Още докато говореше, тълпата изрева за последен път и хората започнаха да излизат.

— Както виждам, проблемът се разреши от само себе си — засмя се Уил. — Представлението е свършило. Или мечката, или кучетата са загинали по-рано от обичайното.

Кит изглеждаше разочарован, но излизащите хора изглеждаха в добро настроение, смееха се, спореха и се блъскаха. Явно представлението е било достатъчно кърваво, макар и кратко, и е отговорило на очакванията им.

— Добре де — кимна с усмивка той. — Значи отиваме на театър. Ще ни придружите ли, мастър Крейтън?

— С удоволствие — отговори бързо Уил. — Самият аз съм тръгнал към „Завесата“ с надеждата да видя Джон Лодж. — Усмихна се на Розамунд и добави: — Надявам се, че нямате нищо против компанията ми, мистрес Уолсингъм?

— Разбира се, че не, мастър Крейтън. При условие че веднага ще забравите за днешната ни среща. — Младата дама се усмихна дяволито и присви очи срещу слънцето, което позлатяваше красивата й кестенява коса.

Уил се поклони отново.

— Това се разбира от само себе си, мадам.

Тримата се присъединиха към навалицата, която бързаше към реката.

— Най-добре е да вземем гребна лодка — предложи Уил, щом стигнаха до брега. — При тази лудница преминаването през моста ще ни отнеме поне час.

Той посочи към близкото заливче, където десетина лодки очакваха клиенти. Кит сложи два пръста в устата си и свирна. Три малки лодки веднага се насочиха към тях. Собствениците им си разменяха злобни ругатни и всеки се стараеше да стигне пръв. Победителят се удари в дъските на кея, Кит скочи в лодката и протегна ръка към Розамунд. Тя я улови и го последва без никакво колебание.

Лодкарят заработи усърдно с греблата и много бързо ги докара до отсрещния бряг. Величественият лондонски мост се издигаше вдясно от тях и Розамунд изохка тихо при вида на редицата черни глави, набучени на колове, които украсяваха парапета. Преброи петдесетина само от тази страна на моста. Кралството явно имаше много врагове.

Стъпиха на каменната площадка, от която започваше стълба към улицата, и Кит бръкна в джоба си, за да плати на лодкаря. Уил възрази с половин уста, но Кит му махна безгрижно и хвърли в лодката сребърна монета.

— Гладна съм! — извика Розамунд и притисна ръце върху корема си. За последен път беше хапнала сутринта много рано.

— Близо до театъра има хубава гостилница — рече Уил. — Предлагат прости ястия, но много вкусни.

Кит рядко беше гладен, но жаждата го съпътстваше постоянно, затова се съгласи с готовност. Малката компания се настани в препоръчаната от Уил гостилница точно срещу театъра. Над сградата се развяваше знаме, тромпетисти даваха сигнали, че представлението ще започне скоро. Първите зрители вече се събираха пред вратите.

Тримата седнаха на общата маса и когато купите с телешка чорба и задушен лук минаваха покрай тях, пълнеха дървените си чинии. От ръка на ръка се предаваха също кани с бургундско и голямо парче сирене. Розамунд държеше главата си сведена и страхливо избягваше да привлича внимание. Макар че брат й не беше до нея, тя се чувстваше задължена да пази самоличността си в тайна. Кит явно не се притесняваше от нищо и непрекъснато пълнеше чашата си, докато яденето в чинията му изстиваше.

Уил се посвети изцяло на Розамунд: сервираше й всичко, което тя пожелаеше, и наливаше й вино. Много му се искаше да разбере защо младата дама е предприела този рискован излет, придружена само от развейпрах като Кит Марлоу.

— Къде е брат ви? — попита направо той и си отряза още едно парче сирене.

Розамунд изкриви лице.

— Когато тръгнахме, все още разговаряше с братовчед ни, сър Франсис.

— А, да, бях забравил, че сте братовчедка на държавния секретар. — Уил кимна и й предложи парче сирене, набучено на камата му. — Имате важен роднина. Поздравявам ви.

Розамунд отхапа от сиренето и се засмя дяволито.

— Нямате причини за поздравления, мастър Уил. Почти не познавам братовчед си.

Той кимна с разбиране.

— Мисля, че сте твърде скромна. Повечето хора в двора се стараят да извлекат изгода от всеки важен роднина, все едно дали са я заслужили, или не.

— Надявам се един ден и аз да овладея това изкуство — въздъхна тихо Розамунд.

— Кога ще ви представят? — попита Уил, умело прикривайки интереса си от отговора й. Младата дама все повече му харесваше. Привличаха го не само външният й вид, но и откритостта, и непринудеността й. Освен това се интересуваше от всичко, свързано с Уолсингъм. Надяваше се да увеличи оскъдните си доходи, като започне работа при държавния секретар, и в този случай връзката с младата му братовчедка можеше да му е само от полза.

— Още не знам — отговори намръщено Розамунд. — Първо трябва да се уреди въпросът с официалната рокля.

Тя отпи още една глътка вино и внезапно осъзна, че пие много и езикът й се е развързал. Инстинктът й подсказа, че не е редно да говори за случилото се тази сутрин с един почти чужд човек, който на всичкото отгоре беше от кралския двор. Историята за нейната бедност и за скъперничеството на роднините й щеше да се разпространи много бързо и да й навреди. Вече знаеше от Урсула, че всички в двора обичат клюките и с удоволствие ги разпространяват.

Кит я спаси от нова проява на недискретност, когато стана от пейката и заяви:

— Да вървим. Време е за представлението.

Розамунд прекара втори незабравим следобед в театъра. Представлението й се стори още по-прекрасно от първото. Този път пиесата беше различна. Докато се смееше на номерата на актьорите, тя неволно се приближаваше към Уил Крейтън, който споделяше възхищението и веселието й. Той слагаше ръка на рамото й и двамата се заливаха от смях, досущ като добри приятели. Розамунд изобщо не се сещаше, че би могла да отблъсне ръката му и да се отдръпне.

Когато най-сетне излязоха от театъра и тръгнаха към къщи, вече се здрачаваше. Група млади мъже, които слязоха от галерията, поздравиха Уил с шумни викове. Розамунд бързо отстъпи крачка назад и се скри зад гърба на Кит. Нахлупи качулката над очите си и се загърна в наметката. Уил я погледна през рамо и й намигна съзаклятнически, после забърза към приятелите си.

Кит се обърна към нея с лека загриженост.

— Да се надяваме, че момчето е дискретно. Я да се връщаме по най-бързия начин в дома на държавния секретар!

Двамата стигнаха с бързи крачки до Ситинг Лейн, Кит изчака, докато Мортлейк и отвори вратата, отстъпи назад и се поклони церемониално.

— Желая ви само щастие, мистрес Уолсингъм. Винаги когато имате нужда от моята помощ, ще бъда на разположение.

Розамунд неволно се засмя, въпреки че страхът й растеше. Отиде право в салона на Урсула и остана много учудена, когато дамата я поздрави с усмивка и я попита дали излизането е било приятно.

— Мастър Марлоу е близък приятел на брат ви. Няма да възразявам, когато излизате с него, разбира се, след разрешение от брат ви — рече тя и продължи спокойно да бродира.

Розамунд се усмихна облекчено. Няма да каже на любезната дама, че не е имала разрешение от Томас. Той няма да я накаже, защото го е страх да не се скара отново със сър Франсис. Но сигурно още е бесен от гняв…

— Много бих искала да си легна, мадам — рече тихо Розамунд и се прозя изкуствено. — Моля да ме извините, но денят беше доста напрегнат.

— Разбира се, скъпа моя. Но ми обещайте утре да станете рано, защото трябва да си поговорим за гардероба ви.

Розамунд зяпна смаяно.

— О! Но разбира се, мадам. Аз съм изцяло на ваше разположение. — Тя направи бърз реверанс и се затича към стаята си.

 

 

— Е, скъпа Розамунд, дайте да видя как ви стои. — Лейди Уолсингъм вдигна към светлината рокля от розово копринено кадифе, обшита с мънички перли. — Помогни ми с шлейфа, Хени, много е тежък.

Хени се втурна да помогне и вдигна високо дългия шлейф.

— Е, какво ще кажете, Розамунд?

Младото момиче въодушевено плесна с ръце.

— Прекрасна е, мадам!

В деня след излизането й с Кит Урсула й разкри, че възнамерява да й ушие не една, а цели две официални рокли, като преправи свои стари, станали непотребни. Розамунд положи всички усилия да се покаже радостна и благодарна, но мисълта, че ще облече старите рокли на лейди Уолсингъм я потисна. Докато й вземаха мерки и подбираха панделки, дантели и златни ширити, тя се стараеше да не показва болката си. Днес обаче, само три дни по-късно, видя готовата рокля и моментално забрави всички съмнения.

— Да я пробвам ли?

— Да, разбира се, но ще ви трябва испански кринолин. Първо ще ви науча да го носите. Цяло изкуство е да се движите с тази широка пола. Бързо свалете роклята и фустата.

Розамунд послушно съблече любимата си рокля от златножълта дамаска и я остави на един стол с надеждата, че Хени ще я почисти и ще я прибере в гардероба със свежа лавандула в гънките. Свали и ленената фуста и застана пред лейди Уолсингъм само по риза и вълнени чорапи.

Хени се зае да връзва испанския кринолин на талията й, но се наложи лейди Урсула да се намеси.

— Виж, Хени, ето така трябва да стои. Ако не го поставиш правилно, роклята няма да се движи както трябва. Видя ли сега? — Тя отстъпи назад и наклони глава, за да огледа кринолина. — Мисля, че е добре. Дай сега корсета.

Момичето затегна връзките на твърдия корсет и Розамунд извика от болка.

— Моля те, не толкова стегнато!

— Трябва да се научите да ходите с корсет. — Гласът на лейди Урсула прозвуча необичайно строго. — Жалко е, че не са ви стягали още през детството ви. Сега ще ви е по-трудно, но ще свикнете.

Розамунд се опита да поеме въздух и корсетът преряза плътта й под тънката риза. Ще се науча, и то бързо — обеща си тя и щом облече роклята, моментално забрави оплакванията си. Стоеше й като излята. Горната част прилегна върху корсета като опъната ръкавица. Полата падаше върху кринолина на равни дипли и изглеждаше прелестно. Четириъгълното деколте беше обшито с перли, а широките ръкави бяха подплатени с дамаска в цвят на слонова кост. Шлейфът беше ужасно тежък и й пречеше да върви. Розамунд направи няколко крачки и се погледна стъписано.

— Как вървят дамите, когато носят рокля с шлейф, мадам?

— Нямате обувки — напомни й Урсула. — Полата е твърде дълга. Донеси ми розовите сатенени обувки, Хени.

Обувките бяха с токчета и когато Хени коленичи и й ги обу, Розамунд веднага се почувства като истинска дама. Изглеждаше по-висока, раменете й бяха опънати назад и тя установи, че ужасният корсет я държи изправена. Чувстваше се като заключена в клетка и можеше да се движи само по един начин — изправена, грациозна, елегантна.

Розамунд се упражняваше неуморно. Мина няколко пъти по коридора, теглейки шлейфа след себе си. Слава богу, че не се заплиташе в краката й, а я следваше като послушно кученце.

— Отлично — похвали я лейди Уолсингъм. — Вие притежавате естествена грация, мила моя. И така, приготвила съм за вас още една рокля, този път от смарагдовозелена дамаска. Разполагам с достатъчно материали, за да ви ушия и втора официална рокля. Само някои много богати почетни госпожици разполагат с повече от две рокли, така че няма да се чувствате ощетена. Но не забравяйте, моля ви, че не бива да будите завист. Придворните дами на Нейно величество са ожесточени съперници.

Лейди Урсула говореше отново с лекия, снизходителен тон, с който и съобщаваше нещо важно, и Розамунд беше цялата слух.

— Всяка дреболия, дори най-маловажните неща пораждат конкуренция — продължи дамата, докато внимателно оглеждаше смарагдовозелената рокля. — Всяка нова рокля дава повод за най-невъзможни предположения… какво говоря, дори всяка носна кърпичка, която извадите… Да, смятам, че ще я направим подобна на първата, но ще подплатим ръкавите със златна материя. Ще изглежда малко драматично, какво ще кажете, Розамунд?

— Права сте, мадам — отговори смутено девойката, която бе започнала да се пита дали изобщо иска да влезе в тази безмилостна конкурентна борба между жени. Нямаше почти никакъв опит с женското общество и това я плашеше. Нямаше близки приятелки, през детството си беше общувала само със слугинчетата, а те нямаха време за игра и клюки. Двете й сестри бяха много по-големи от нея и напуснаха Скедбъри още когато тя беше малко дете. Розамунд не ги беше виждала много отдавна и се съмняваше, че ще ги познае, ако ги срещне на улицата.

Урсула вдигна глава и веднага забеляза несигурността й.

— Не се страхувайте, Розамунд. Убедена съм, че ще се справите. Дано сте запомнили разговорите ни през тези дни. Обещайте ми, ако имате затруднения, ако в главата ви изникнат въпроси, веднага да дойдете при мен.

— Много сте добра, мадам.

— Няма нищо, детето ми. Не сте имала майка, която да ви научи как да се държите. Правя, каквото мога. Така, а сега ще се опитаме да освежим ежедневните ви рокли.

След пет дни Розамунд притежаваше две официални и две изпрани и изгладени ежедневни рокли. На шестия ден сър Франсис я повика в кабинета си.

Както обикновено, държавният секретар седеше зад писалището си, но днес не изглеждаше толкова страшен и неумолим. Даже я дари с нещо като усмивка.

— Е, Розамунд, лейди Уолсингъм ме осведоми, че сте напълно готова за представяне пред Нейно величество.

— Много съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен, сър Франсис, и се надявам, че няма да ви дам повод да съжалявате за великодушието си — отговори Розамунд и приклекна в дълбок реверанс.

— Вече съм сигурен, че ще положите всички усилия — отговори тържествено той, но в гласа му се прокрадна и лека ирония. — Жена ми говори само добри неща за вас, а аз от своя страна съм убеден, че имате остър ум, добра памет и необикновена дарба за рисуване.

Розамунд смутено сведе глава. Не знаеше какво да отговори след това изброяване на малкото й способности, които явно му се струваха ценни.

Сър Франсис сложи ръце върху дъбовия плот и я огледа изпитателно.

— В нашия свят, Розамунд, е важно да завоюваш благоразположението на високопоставена личност. Не забравяйте тези мои думи. Ако ти направиш нещо за някого, след време ти се връща. Това важи, разбира се, и за лошите услуги. Помнете какво ви казвам. Нищо не се дава просто така. Настъпи времето да ви кажа какво очаквам от вас, докато пребивавате в двора на кралицата, като отплата за това, че ви приех в дома си и ви набавих всичко необходимо, за да служите на Нейно величество. Освен това не забравяйте, че съм обещал да ви намеря подходящ съпруг.

Розамунд усети как цялото й тяло се скова.

— Слушам ви, сър.

— Седнете — нареди той и й посочи креслото пред писалището.

Розамунд седна, сложи треперещите си ръце в скута и погледна държавния секретар право в очите.

— Докато служите на кралицата, ще станете свидетелка на много и различни разговори. Аз не се интересувам от тайни — обясни пренебрежително той. — Всъщност вие няма и да разберете кое от чутото е тайна. Не очаквам от вас чак такава рафинираност. Искам само да ми предавате съвсем точно съдържанието на разговорите между кралицата и придворните й дами. Разбира се, това важи за разговори, в които участвате и вие. Не желая да се криете зад завесите или в шкафовете и да подслушвате. — Тук на лицето му се появи усмивка, но Розамунд не й отговори. — Искам да знам какво си говорят придворните дами през свободното си време. За кого говорят — това ме интересува особено много. Искам да получавам от вас рисунки. — Сър Франсис завъртя перото между пръстите си и допълни замислено: — Рисувайте ми сцени, Розамунд. Сцени с кралицата. Всякакви сцени. Аз сам ще реша важни ли са, или не. — Той вдигна глава и тъмните му очи я пронизаха. — Разбрахте ли ме?

— Да, сър Франсис. Напълно.

— Много добре. — Той й кимна и Розамунд стана от креслото. — Ще ви представя лично на кралицата и от време на време ще идвам да ви виждам. Помнете, че по този начин осигурявате бъдещето си. Внимавайте много за доброто си име и аз ще положа всички усилия да ви намеря добър съпруг.

— Много ви благодаря, сър.

Розамунд направи реверанс и излезе от кабинета с омекнали колене. Главата и бучеше. Бе получила много специална задача… всъщност две специални задачи. Как да ги изпълнява задоволително за претенциозния си работодател, като през цялото време ще е сред армия от ожесточени конкурентки?