Джейн Фийдър
Съпернички (29)

28

След смъртта на Мария минаха десет дни без вест от външния свят. Във Фънги цареше мълчание. Дамите преживяваха смъртта на своята кралица. Никой не говореше за последните мигове на ешафода, за кървавата брадва, която при първия удар пропусна целта и зрителите изохкаха ужасено, за глухия удар на отсечената глава върху сламата, последван от страшна тишина.

Балсамираното тяло на кралицата лежеше в една далечна стая на замъка в очакване на разпореждания от столицата. Дамите вече не живееха като затворници, а имаха право да се разхождат свободно из стаите и в двора, но без да излизат извън стените. Розамунд си създаде навика да върви по укрепленията. Малкият териер също обичаше тези разходки. Влезеше ли в спалнята на господарката си, започваше да вие жално, но навън, докато тичаше по пясъчния вал, се успокояваше.

Розамунд тъкмо правеше втората си обиколка за този ден, когато забеляза група ездачи да прекосяват река Нене. Броните им блестяха под лъчите на утринното слънце. Тя се опря на една бойница и се загледа към приближаващите войници. Нямаше съмнение — галопираха право към замъка. Щом наближиха, тя видя трима мъже да препускат пред редицата войници. Най-отпред яздеше брат й.

Сърцето й спря. Редом с брат й яздеше Уил Крейтън! Обзе я луда радост. Дощя и се да изкрещи и да размаха ръце, за да я видят, или да се спусне в двора и да се хвърли в прегръдките му, щом мине под подвижната решетка. До преди година сигурно щеше да направи точно това, но днес вече не беше импулсивното младо момиче, готово да се люби с Уил в плевнята или в склада с припаси. Тя бе видяла смъртта. Бе присъствала на края на една кралица. Носеше отговорност за смъртта на много хора. Вече не беше невинна девойка, изправена пред безгрижно бъдеще.

Розамунд задиша дълбоко, за да се успокои, и изчака групата да стигне до подвижния мост. Непосредствено зад брат й препускаше ужасният Инграм Фрейзър.

Уил със сигурност знаеше, че ще я намери тук, и нямаше да извърши нищо необмислено. Добре, че го бе видяла навреме. Томас смяташе, че тя и Уил се познават само бегло от вечерта в театъра и редките срещи в двора.

Розамунд продължи разходката си. Кучето тичаше наоколо. Главата й се проясни. Вече можеше да гледа към Уил, без да трепери. Ездачите вече изкачваха хълма. Само след минути щяха да минат през подвижния мост. Розамунд вдигна кучето на ръце и слезе по витата каменна стълба, която извеждаше във вътрешния двор.

Сър Еймиъс тъкмо поздравяваше брат й. Томас бе влязъл във вътрешния двор сам. Войниците явно бяха останали във външния и за момент Розамунд се запита дали пък не си е въобразила, че Уил идва да я вземе.

Томас, който вече бе слязъл от коня, я забеляза веднага и тръгна към нея.

— Е, малка сестричке, работата ти тук е приключена. Искам веднага да ти кажа, че държавният секретар е много доволен. — Целуна я сърдечно по двете бузи и се отдели от нея, за да я огледа. — Защо си толкова мрачна? Какви са тези дрехи? — Розамунд беше облечена изцяло в черно и носеше черна лента в косата си. — Дойдох да те отведа вкъщи. Защо не се радваш да ме видиш?

— Радвам се да те видя, братко — отвърна спокойно тя. — Но тъгувам за смъртта на кралицата.

— Не бива така, скъпа. Би трябвало да празнуваме. Една страшна заплаха за страната ни бе отстранена.

— Милейди най-сетне отиде при своя Бог. Това беше най-съкровеното й желание. Смъртта беше освобождение за нея.

Томас смръщи чело, после махна пренебрежително. Розамунд започна да се пита наистина ли някога е смятала брат си за добросърдечно и весело човешко същество. Да, тя го обичаше, но сега гледаше на него с други очи. Никога нямаше да забрави, че Томас изгледа екзекуциите на заговорниците, без да трепне. Странно, че човек като него, обичащ поезията, театъра, красотата във всичките й форми, изпитва същото въодушевление към примитивността и жестокостта. Наистина ли смяташе, че тя не е чувствала нищо към Мария? Че събитията от последните месеци са я оставили равнодушна?

— Какво е това куче? — Томас посочи териера, който го наблюдаваше с живите си очички на сигурно място в прегръдката на Розамунд.

— Принадлежеше на една мъртва кралица — отвърна безизразно тя. Сър Еймиъс шумно пое въздух, но Томас се засмя безгрижно.

— Бедният глезльо. Ловните кучета в Скедбъри ще го разкъсат на парченца.

— Никой не иска от него да се бие с ловни кучета, братко.

Полит се покашля, за да привлече вниманието на Томас.

— Заповядайте в кабинета ми да се постоплите, мастър Уолсингъм. Със сигурност се нуждаете от нещо освежително след дългия път. Ще ни придружите ли, мистрес Уолсингъм?

И неговото поведение се бе променило. Розамунд вече не беше затворница, макар и фалшива, и той не носеше отговорност за нея. Само брат й имаше право да й заповядва.

— Много благодаря — прошепна Розамунд и последва двамата мъже в ярко осветената голяма зала. Обстановката беше съвсем различна от деня на екзекуцията. Подиумът бе разкован, кървавата брадва и дръвникът бяха изнесени. Само обезглавеният труп на горния етаж бе останал като ням свидетел на кървавото утро. В огромната камина горяха дебели цепеници, дългата трапеза бе отрупана с вкусна храна, не липсваха и гарафи с вино, и стомни с пиво.

— Къде са придружителите ти, Томас? Забелязах, че по хълма се изкачва половин армия.

Брат й поклати глава и се зае с пилешките бутчета.

— Е, не са чак толкова много. Оставих ги в казармите. Младият Крейтън и Фрейзър отидоха в града. Братовчед ни е възложил на Уил някаква задача. Доколкото разбрах, носи послания за местен благородник. Но това не е важно. — Томас вдигна рамене. — Сигурно ще се върне скоро.

— Кога ще тръгнем към Лондон? — Розамунд пое чаша вино от ръцете на сър Еймиъс и му благодари с усмивка.

— Вдругиден — отговори с пълна уста Томас. — Конете трябва да си отпочинат. Натоварени сме да придружим свитата на лейди Мария до столицата. Дамите ще пътуват в носилки и ще се придвижваме бавно.

— Аз бих предпочела да яздя — отвърна бързо Розамунд. — Надявам се да се намери кон за мен.

— Ще уредим нещо, мистрес Розамунд — обеща сър Еймиъс. — В оборите на замъка има достатъчно резервни коне.

В преддверието се чу тропот на ботуши и сърцето на Розамунд ускори ритъма си. Уил влезе с бързи крачки, свали ръкавиците си и ги мушна в колана. Погледът му веднага се устреми към Розамунд, която се наведе да свали кучето на пода. Малкият териер веднага се втурна към ъгъла на залата и започна да души за мишки.

Розамунд се изправи и приглади къдриците си. Ако се бе изчервила, брат й щеше да си помисли, че е станало при навеждането, когато оставяше териера.

— Добре дошли, мастър Крейтън. Мислех, че сте твърде зает в двора и не ви се иска да се отделяте от забавленията там. — Гласът й звучеше бодро, дружелюбно и шеговито и тя се поздрави, че е улучила верния тон. Придворните в двореца Уайтхол си говореха точно по този начин. Томас не би могъл да заподозре нищо.

Уил се засмя тихо и хвърли шапката си на пейката.

— Ако знаех, че ми предстои такава дълга и уморителна езда, със сигурност щях да си остана в Лондон и да се наслаждавам на сладкия живот в двора, мистрес Уолсингъм. За съжаление един човек, който не търпи откази, пожела да придружа брат ви. — Той направи гримаса и си наля канче пиво.

— Уил е прав. Каже ли нещо държавният секретар, ние сме длъжни да се подчиняваме — кимна с усмивка Томас.

— Много бързо изпълнихте задачата си, Уил. Предадохте ли посланието?

Уил поклати глава и отговори с поглед към Розамунд:

— Мастър Инграм предложи да изпълни задачата вместо мен. Предаването на едно писмо не изисква двама мъже. Той препусна към града, а аз се насочих право към тази светла зала с надежда да намеря буен огън, вкусна храна и най-вече нещо за пиене.

— Бъдете уверен, че тук има всичко, което търсите, сър. — Розамунд знаеше, че Уил е прехвърлил задачата си на Фрейзър, защото е очаквал с нетърпение новата им среща. И за двамата беше истинско мъчение да се намират в едно помещение, да разговарят за незначителни неща и да се преструват на бегли познати, които не изпитват нищо един към друг.

Уил седна пред огъня и вдигна крака върху перваза на камината. Розамунд го наблюдаваше тайно. Когато погледите им се срещнаха, той й намигна съзаклятнически и стана да си вземе още един агнешки котлет.

— Крайно време е да се върна при дамите на кралицата — рече бързо Розамунд. — Ще им съобщя, че вдругиден потегляме към Лондон. Нали трябва да се приготвят.

— Бих те посъветвал да не употребяваш тази титла, когато говориш за предателката Мария — сряза я остро Томас и хвърли бърз поглед към Полит, чието лице изразяваше дълбоко неодобрение.

— Както желаеш, братко. — Розамунд се поклони иронично и забърза нагоре по стълбата. Извика териера, който моментално прекъсна лова на мишки и хукна след нея.

Розамунд влезе при дамите на Мария и съобщи, че затворничеството във Фънги е свършило и че след ден заминават за Лондон.

— Какво ли ни чака там? — въздъхна тежко Шарлът. — Сигурно ще ни затворят в Тауър или в някой друг затвор.

— Нямам представа — призна Розамунд и се почувства още по-виновна отпреди. Дамите на кралицата щяха да видят, че тя пътува обратно към столицата в компанията на брат си, и неизбежно щяха да се запитат защо двамата са в толкова близки отношения, след като им бе заявила, че семейството й я е прогонило. В крайна сметка обаче беше все едно какво ще си мислят за нея дамите на мъртвата кралица. Оттук нататък тя щеше да върви по свой път.

Розамунд отиде в спалнята и започна да събира багажа си. Единствената мисъл, която я занимаваше в момента, беше как да остане насаме с Уил, пък било то и само за няколко минути, преди да потеглят към Лондон.

Уил, който бе настанен в малка, оскъдно обзаведена стая на тавана, мислеше за същото, докато лежеше на твърдия нар и се взираше в дебелите греди. Докато препускаше насам, през цялото време се опасяваше, че внезапната му поява ще извади Розамунд от равновесие и тя ще се издаде с някой необмислен жест. Едва сега осъзна, че не е бивало да се тревожи. Розамунд се държеше хладно и равнодушно като опитна шпионка. Обаче сега какво? Как да си уредят среща в този мрачен, грижливо охраняван стар замък?

Вратата на стаичката се отвори с жално скърцане. Уил се стресна, скочи и удари главата си в една наклонена греда.

— Шшт! — Розамунд влезе бързо при него, сложила пръст на устните си. Затвори вратата зад гърба си и впи поглед в лицето му. Уил я зяпаше смаяно и несъзнателно разтриваше удареното място.

— Господи… тъкмо мислех за теб и ти се появи — пошепна той. — Сякаш съм те повикал с магия.

Очите й светнаха. Приближи се на пръсти към леглото му и обясни тихо:

— Не посмях да попитам къде са те настанили, но попитах брат си къде ще спи той. Напълно разумен въпрос, нали? Томас каза, че са му дали стая до тази на Полит. Тогава си помислих, че ако небето е милостиво към нас, ти си получил някоя от малките стаички на тавана. Ако ме заварят тук, ще кажа, че търся кучето на кралицата. Никой няма да се усъмни. Бедният териер все още тъгува за господарката си и я търси.

Уил улови ръцете й и я привлече към себе си. Притисна я до гърдите си и я целуна жадно.

— Ужасно съжалявам, че в Чартли не можахме да прекараме повече време заедно. Заповядаха ми да се върна още на следващия ден и нямаше как да ти пратя вест.

— Знам какво се случи. Не се безпокой. — Розамунд се усмихна и го целуна нежно по челото. — Не ти се сърдя, Уил.

Той се отпусна на леглото и я привлече върху себе си.

— Ще го направим ли? — Сините му очи светеха като сапфири.

Розамунд хвърли поглед към вратата.

— Не вярвам да ме потърсят. Откакто… откакто се случи онова, всичко се обърка. Никой не иска да знае къде съм и какво правя. Ако ме попитат, ще кажа, че съм търсила кучето.

Наведе се и го целуна.

 

 

След около час Розамунд излезе от таванската стаичка и се спусна безшумно по главния коридор. Замъкът беше пълен с войници, които охраняваха тялото на мъртвата кралица. Слуги тичаха напред-назад, сякаш предстоеше голяма евакуация. Лордовете и съдиите, отговорни за смъртта на Мария, бяха напуснали Фънги веднага след екзекуцията. Бе останал само сър Еймиъс със своето домакинство и, разбира се, придворните дами на шотландската кралица. Сега и те щяха да заминат. Никой не обърна внимание на мистрес Уолсингъм, която очевидно бързаше нанякъде по работата си, и тя успя да стигне без произшествия до стаите на придворните дами.

Териерът спеше пред камината в стаята, която Розамунд делеше с Дороти. Съквартирантката й бе коленичила пред молитвения пулт в ъгъла и стискаше броеницата си. Розамунд не посмя да наруши молитвите й, но само след минути проехтя удар на гонг, който отекна в целия замък. Дороти скочи и притисна ръка върху сърцето си.

— Божичко, какво беше това? Да не са нападнали замъка?

Без да отговори, Розамунд изскочи от стаята и огледа коридора. От другия му край се зададе брат й.

— Защо не си се преоблякла за вечеря, сестричке? — попита строго той и я огледа неодобрително. — Нима не чу сигнала?

— Значи гонгът беше сигнал за вечеря? — попита слисано Розамунд. — За бога, Томас, през последните седмици тук се водеше съдебен процес, който завърши с екзекуция, а сега същият този страховит гонг възвестява вечерята! Не мога да повярвам!

— Вече не е нужно да се подчиняваме на старите правила, мистрес Уолсингъм — обади се сър Еймиъс зад нея и Розамунд се обърна изненадано. Бившият пазач на шотландската кралица бе облечен както обикновено в черно, но костюмът му беше от скъпо кадифе, а бялата яка — от най-фина дантела. И брат й се бе пременил по същия начин.

— Аз ще вечерям с дамите на лейди Мария — рече тихо Розамунд.

— Не, мила моя, ще вечеряш с нас — възрази остро Томас. — Ти свърши работата си тук и от този момент нататък ще стоиш близо до мен. Възнамерявам да те върна в Скедбъри без бавене. А сега иди да се преоблечеш за вечеря.

Розамунд кимна и се върна в стаята. Изми се, среса се грижливо, върза косата си с черна кадифена лента и слезе в голямата зала.

Не й се удаде друг случай да остане насаме с Уил нито преди да потеглят на път, нито по време на дългото, трудно пътуване на юг. Въпреки това двамата намираха начини да покажат любовта си. Докосваха се уж случайно и се усмихваха съзаклятнически. Разменяха си нежни погледи, а Уил ги придружаваше с жестове, които им напомняха за преживяната интимност. При такива случаи Розамунд се изчервяваше и в слабините и нахлуваше топлина.

Никой от двамата не забеляза, че Фрейзър ги наблюдава внимателно.

Стигнаха в Лондон вечерта на четвъртия ден. Томас се чувстваше зле и кипеше от гняв. Към обед конят му бе загубил подкова и ковачът ги забави с цели два часа. Дамите в носилките се оплакваха от неудобствата, непрекъснато се молеха и тракаха с броениците. Напевите им звучаха в ушите му като обвинение. Томас гореше от нетърпение да се отърве от тази досадна задача, да се освободи и от сестра си, въпреки че тя единствена не му създаваше ядове. Искаше да си почине в собственото си легло и Кит да е до него.

Първата им спирка беше в една къща в покрайнините на Лондон. Томас предаде дамите на Мария под опеката на граф Къмбърленд, който бе получил поръчение да ги охранява зорко и при възможност да ги върне в семействата им. След това, вече в много по-добро настроение, препусна към Ситинг Лейн, където възнамеряваше да остави сестра си.

— След два дни заминаваме за Скедбъри, Розамунд. Сър Франсис пожела да говори с теб веднага след завръщането ти. Вдругиден ще дойда рано сутринта, за да те придружа до вкъщи. Сигурно ще се радваш да се прибереш в родния си дом, където е мирно и спокойно.

— И ти ли ще останеш в Скедбъри, братко? — попита учтиво тя и предаде юздите на притичалия коняр. Въпросът прозвуча напълно безобидно, ала Уил разбра скритото му значение и се вслуша внимателно, докато проверяваше невидима цепнатина в сбруята на своя кон.

— Не повече от ден.

— Мастър Марлоу в Скедбъри ли е? — продължи с въпросите Розамунд.

Томас й хвърли остър поглед.

— Не, Кит е в Лондон.

— Разбирам — усмихна се невинно Розамунд.

По лицето на Томас пробяга сянка, но той премълча. Забележката на Розамунд бе прозвучала съвсем нормално, а и той не можеше да приеме, че сестра му знае за него и Кит. Прие въпросите й като пореден опит да го подразни.

Розамунд продължи, сякаш никога не бе ставало дума за наклонностите на брат й:

— Абсолютно си прав, братко, ще бъда много щастлива да поживея отново в нашия спокоен и мирен Скедбъри. С нетърпение очаквам да изляза отново в овощната градина — нали знаеш, тя е любимото ми място. — С тези думи Розамунд се обърна с лека усмивка към Уил: — Довиждане, мастър Крейтън.

Уил направи церемониален поклон.

— Довиждане, мистрес Уолсингъм.

Розамунд влезе в къщата на държавния секретар с доволна усмивка. Малкият териер бе притиснал носле о гърдите й и кротуваше.

 

 

Както бе обещал, Томас дойде да я вземе, придружен от Кит. Розамунд се зарадва много, като разбра, че Джени я очаква в конюшнята на Ситинг Лейн. Като я видя, кобилата изцвили, потърка муцуна в ръката й и затанцува из двора. Прекрасно беше да язди отново собственото си животно. Кучето на Мария остана в къщата. Наскоро овдовялата лейди Сидни бе толкова възхитена от малкия териер, че я помоли да го задържи. Розамунд се съгласи с готовност, защото не бе забравила заплахата на брат си, че големите кучета в Скедбъри ще го разкъсат.

Розамунд забеляза веднага, че Томас има пресен белег на слепоочието си, а Кит държи ръката си под доста необичаен ъгъл. Въпреки това двамата се разбираха отлично. Кит рецитираше стихове, Томас се възхищаваше от поезията му, но и напрежението между двамата се усещаше съвсем ясно. Розамунд разбираше какво чувстват и не им се сърдеше.

— Томас, добре ли познаваш кавалер Дьо Вожиро? — попита тя, след като прекосиха реката и отново възседнаха конете си. Поведението й с нищо не издаваше обзелото я вътрешно напрежение. Много отдавна очакваше благоприятния момент да зададе този въпрос и ръцете й в тънките ръкавици от козя кожа овлажняха.

Томас стегна юздите на петнистия си жребец и се обърна рязко към нея. В погледа му светеше изненада, примесена с подозрение.

— Ти пък какво знаеш за кавалера?

— Знам само, че служи на кралицата — отвърна подчертано равнодушно Розамунд. — Веднъж или два пъти ме покани на танц и го намерих забавен. — Погледът й беше устремен право напред. — Изведнъж се сетих за него, но не ме питай защо.

— Постарай се никога повече да не мислиш за този човек — посъветва я остро Томас. — По време на последния турнир кавалерът обиди Нейно величество, като хвърли противника си от седлото и го нарани, и бе прогонен от двора.

— О, така ли? Сигурно се е върнал във Франция.

— Не знам и не ме интересува — отсече Томас, плесна с камшика и конят му препусна в галоп. Кит също пришпори коня си и нададе ликуващ вик. Розамунд се усмихна снизходително и ги последва с леко ускорено темпо.

Дали прогонването на Арно от двора е дело на сър Франсис? Държавният секретар й бе казал, че ще се погрижи по свой начин за кавалера, и Розамунд не се съмняваше, че е удържал на думата си. Не можеше да си представи, че влиянието на сър Франсис стига чак до рицарските турнири, но съзнаваше, че само глупак би подценил властта му. Каквото и да се е случило, Арно вече не е желан в двора. Какво ли прави Агата без него?

Розамунд разтърси глава и остави този въпрос за по-късно. Тя също имаше свои тайни и не би могла да ги сподели нито с брат си, нито с любовника му. Уил знаеше, че ако дойде в Скедбъри, ще я намери сама. Недвусмислено му бе заявила, че овощната градина е любимото й място. Сигурно много скоро ще я открие там.