Джейн Фийдър
Съпернички (20)

19

Знаейки, че е очакван, сър Франсис влезе в частните покои на кралицата без много церемонии. Елизабет седеше в креслото си до прозореца, гледащ към реката, и четеше. Като чу, че някой влиза, тя сложи пръст между страниците на книгата и се обърна с очакване към държавния секретар.

— Е, изтръгнахте ли й истината, Франсис?

— Успях да разбера, мадам, че момичето е дошло в двора вече загубило девствеността си. Без мое знание и без знанието на съпругата ми. Миналото лято се запознала с някакъв пътуващ артист в Скедбъри и той я лишил от добродетелта й. Съжалих това бедно момиче, израсло без майка и без женски надзор. Направила го е в първия изблик на чувства и сега съжалява горчиво. — Държавният секретар разпери ръце в знак, че нищо не може да се направи. — Мога да ви уверя, че откакто е в двора, не се е срещала с неподходящи хора. Позволявала си е да флиртува, но това е безобидно.

Елизабет извърна глава и се загледа към реката. Доста време мълча, потънала в спомените за ранната си младост. И тя бе извършила фатална грешка с адмирала. Дори сега, след толкова дълго време, си спомняше живо как се възбуждаше и опияняваше, когато Сеймур я докосваше. Как я будеше на разсъмване, гъделичкаше я, уж на игра. Макар и неопитно момиче, само на четиринайсет години, тя знаеше, че отношенията им не са игра. Но не полагаше големи усилия да го отблъсква.

— Значи сте сигурен, че не е бил човек от двора?

— Разбира се, че съм сигурен. Ако беше, щеше да ми каже.

— Вярвам ви, Франсис. — Елизабет познаваше методите на своя служител. Отвърна поглед от реката и го погледна втренчено. — Е, какво предлагате? Какво да правим с момичето? След като ме измами, тя не може да остане повече в двора. Държа моите дами да са абсолютно честни и добродетелни. Розамунд не може да остане повече тук.

— Разбира се, мадам. — Сър Франсис потвърди решението й с поклон. — Ще позволите ли да ви направя предложение как да използваме прогонването й в наша изгода?

Елизабет се засмя.

— Вие умеете да обръщате всеки случай в своя полза, Франсис. — В тона й ясно личеше ирония.

— Смятам, че това е мое задължение, мадам.

— Какво сте намислили? Налейте ми вино. Налейте и на себе си, ако желаете. — Елизабет посочи една от гарафите на масичката до стената. — А после седнете.

Франсис се подчини. Наля в две кристални чаши вино с цвят на старо злато, поднесе едната на кралицата и се отпусна на ниско кресло срещу кралското. Отпи глътка вино и остави чашата на малката масичка до креслото.

— Предлагам да изпратите Розамунд при братовчедка си Мария. Като жест на добра воля. Свитата й е силно намаляла и една нова придворна дама ще създаде приятно разнообразие. Свежа компания, интересни новини от Лондон…

— Братовчедка ми никога няма да се довери на компаньонка, идваща от моя двор — възрази сърдито кралицата.

— На тази ще повярва, мадам, уверявам ви. Розамунд ще съумее да убеди Мария Шотландска, че е изпаднала в немилост във вашия двор и е била прогонена. Ще изтъкне като причина за прогонването си, че е била заварена тайно да изповядва своята католическа вяра. Залагам честта си, че Мария няма да устои пред една тайна католичка.

Любопитството на Елизабет се събуди.

— Вероятно сте прав. Но не съм сигурна, че ще се получи.

— Според мен ще се получи, ако Розамунд даде да се разбере, че самата тя е помолила да я пратят при Мария, защото е привърженица на католицизма. Ще каже, че едва е скривала истинските си чувства, че е копнеела за съмишленици, че е искала свободно да изповядва вярата си и да говори за убежденията си…

— Смятате ли, че Розамунд е способна на такава измама? — Кралицата слушаше с все по-голям интерес. — Момичето има необикновена памет и значителен талант за рисуване, признавам, но още е младо и наивно, даже глупаво. Ако не беше такава, нямаше да си навлече този позор.

— Тя е от семейство Уолсингъм, мадам — отвърна сър Франсис, сякаш това обясняваше всичко.

Елизабет поклати глава.

— Вие сте първокласен негодник, Франсис. Принуждавате момичето да следва семейната традиция, също като брат си.

— Томас не работи по принуда, мадам. Работата му харесва. Според мен е вероятно да хареса и на сестра му. Тя е интелигентна и това компенсира липсата на опит.

— Сигурен ли сте?

Краткото му кимване беше достатъчен отговор.

— Значи ще я използвате да събира информация, докато е в свитата на братовчедка ми?

— Точно така, мадам.

— Тогава не възразявам. Но искам веднага да напусне двореца. Не желая да я виждам повече тук.

Държавният секретар стана и се поклони.

— Така да бъде, мадам — заяви той и се оттегли.

 

 

Розамунд бе изпила виното на гладно и се чувстваше леко замаяна. Коленичила на пейката до прозореца, тя притискаше чело върху шлифованото стъкло и се взираше навън. Лодки и салове се плъзгаха свободно по реката. В стаята беше адски задушно и тя реши да отвори прозореца. Опря се на ръцете си и се загледа към градината. Чуваше гласовете на хората, които минаваха под прозореца й. По някое време откри Агата и кавалера да вървят под ръка през моравата и любопитството й се събуди. Двамата водеха оживен разговор и не забелязваха нищо около себе си. Розамунд веднага разбра, че Арно е гневен — веднъж или два пъти Агата го помилва по ръката, сякаш се опитваше да го успокои. Той я отблъсна грубо.

Въпреки ужасното си положение Розамунд ги наблюдаваше жадно. За какво говореха? Двамата щяха да минат точно под прозореца на стаичката, в която беше затворена, и тя се отдръпна малко назад, за да не я забележат, ако случайно вдигнат глави. Не искаше никой от познатите й да я види в това засрамващо състояние. Двамата много скоро стигнаха под прозореца й и за момент гласът на Агата се чу съвсем ясно.

— Не виждам в какво ме обвинявате. Направих, каквото ме помолихте. Окуражавах я, научих я как да играе нашата игра. Не съм виновна, че е изпробвала уроците ми с някой друг.

Розамунд се издаде опасно навън, ала не можа да чуе отговора на Арно. Той говореше на френски, и то твърде бързо, но тонът му беше недвусмислен. Очевидно се гневеше. Тя се отдръпна от прозореца и за момент забрави собствените си проблеми. Само след няколко минути ключът отново се завъртя в ключалката и сърцето й отново заби лудо. Изправи се и пристъпи към вратата.

Появи се сър Франсис, следван от двама души в пурпурночервените ливреи на личната кралска охрана. Без да кажат дума, двамата застанаха на прага.

— Вървете с тези двама мъже. Ще ви отведат в спалнята, за да си съберете багажа. По-късно някой ще вземе раклата ви и ще я донесе на Ситинг Лейн. Ще останете у нас до началото на пътуването си.

— Ще пътувам ли? Къде ще отида?

— Ще ви обясня, когато сметна за необходимо.

Сър Франсис отстъпи настрана и й даде знак да следва стражите.

Розамунд се подчини мълчаливо. Мина покрай него и излезе в коридора. Двамата мъже застанаха от двете и страни и пътят на мъчението започна. Розамунд усещаше любопитните погледи на придворните, покрай които минаваха. За всички беше очевидно, че я охраняват, макар че никой от придружителите й не я докосваше. Тя вървеше с високо вдигната глава, устремила поглед право напред, и избягваше да среща погледите на минаващите. Чу как глъчката се засили и разбра, че само за час историята се е разпространила из целия двор.

Завиха по коридора, който водеше към спалнята й, и Розамунд едва не извика. Уил Крейтън и още двама придворни вървяха срещу нея и се смееха. Като я зърна, Уил млъкна и лицето му побеля от ужас. Неспокойният му поглед се местеше от лицето й към двамата придружители и обратно. Опита се да каже нещо, протегна ръка, направи крачка към нея…

Розамунд поклати предупредително глава. Устреми поглед право в очите му, опитвайки се да му предаде посланието си. Той я изгледа стъписано и отстъпи настрана. Двамата стражи минаха покрай него, без да го погледнат.

Розамунд имаше нужда от цялата сила на волята си, за да не го погледне за последен път. Нейното бъдеще се намираше далеч оттук, далеч от света, който все още беше негов. Вероятно пътищата им никога вече няма да се пресекат. Тя бе постъпила правилно. Катастрофата си беше само нейна. Разумно и практично беше да го спаси. Нямаше причина да застава на пътя на Уил. Той искаше да направи кариера в двора… Ала мисълта, че Уил ще продължи да живее живота си, сякаш нищо не се е случило, докато тя отива към неизвестно бъдеще, я изпълни с огромно огорчение. Презираше се за това чувство, но не беше в състояние да се пребори с него.

Под бдителните, но и скучаещи погледи на стражите тя събра нещата си в раклата и се огледа да не е забравила нещо. Знаеше, че тази жалка спалня и бодливият, пълен с бълхи матрак изобщо няма да й липсват. Радваше се, че ще се отърве от подлите, отмъстителни придворни дами. Дано господ ги накаже за злобата им, помоли се безмълвно Розамунд, изтърси от себе си праха на Уайтхол и тръгна след пазачите си към изхода.

Отведоха я в конюшнята, където Томас я очакваше с юздите на Джени в ръце. Гневът му не беше отминал.

— Радвай се, че сър Франсис пое отговорността за теб — изсъска той и грубо я качи на седлото. — Ако те бяха оставили на мен, щеше да проклинаш деня, в който си се родила.

— Не се съмнявам — промърмори Розамунд и си каза, че има поне една причина да благодари на братовчед си за закрилата му. Докато яздеха към Ситинг Лейн, мислите й бяха изпълнени с предстоящата среща с лейди Уолсингъм. Какво ли са й казали? Вероятно истината. Какво ли е отношението й към младото момиче, което бе приела в дома си с отворено сърце?

Дали ще я укорява за неблагодарността й? Може би ще отблъсне бившата си питомка и ще я нарече леко момиче? Ще я обвини в недостойно поведение, ще й каже, че напразно си е губила времето с нея… В сравнение с вероятното разочарование на Урсула едва удържаният гняв на Томас беше като детска игра.

Щом стигнаха Ситинг Лейн, Томас й заяви, че няма да влезе в къщата заедно с нея. Розамунд слезе от седлото без чужда помощ, подаде юздите на Джени на брат си и почука на вратата с натежало от болка сърце.

Както винаги, отвори Мортлейк. Розамунд влезе в залата, миришеща както обикновено на пчелен восък и лавандула.

— Лейди Уолсингъм е в салона си. Потърсете я там — уведоми я Мортлейк.

Розамунд кимна, пое дълбоко въздух и отиде в салона. Беше свикнала да влиза там без формалности, но сега вратата беше затворена и тя почука колебливо.

— Влезте, Розамунд — покани я с мек, дружелюбен глас Урсула. Ала погледът й беше сериозен. Младата жена влезе, направи реверанс и мълчаливо застана до вратата. Урсула й махна да се приближи. — Елате и седнете. Личи, че сте имали тежък ден.

Тази съчувствена забележка извика сълзи в очите на Розамунд. Откакто тази сутрин се раздели с Уил, това бяха първите мили думи, които чуваше. Имаше чувството, че това е било в друг живот. Без да каже нищо, тя седна на ниско столче пред лейди Уолсингъм.

— Знам, че сте затънали до гуша — започна делово Урсула, — и искам да ми разкажете всичко. Но първо ми кажете кога сте се хранили за последен път.

— Тази сутрин хапнах малко на закуска, мадам.

— Мили боже! Значи са ви оставили цял ден да гладувате? — Урсула дръпна шнура на звънеца. Веднага се появи слуга и тя му нареди да донесе хляб, месо и вино. После се наведе и повдигна брадичката на Розамунд. — Бедното дете! Дворецът е разбойническо гнездо. Опитах се да ви предупредя.

— О, мадам, направихте го! — извика Розамунд, ужасена от мисълта, че Урсула се обвинява за случилото се. — Аз обаче не ви повярвах. Не си представях, че жените са толкова лоши. За всичко съм виновна аз. Държах се глупаво, трябваше да внимавам повече. Толкова съжалявам, че ви разочаровах! Знам, че изглеждам неблагодарна, но не съм. Знам какво ви дължа. Вие се държахте с мен като истинска майка. — Тя се вкопчи в ръката на Урсула и изплака задавено: — Повярвайте ми!

— Вярвам ви, скъпа. Знам какви капани дебнат там. Младите, невинни душици като вас винаги са първите жертви. Съжалявам, че бяхте неразумна… — Тя въздъхна и помилва ръката на Розамунд. — Първо ще се нахраните, после ще се освежите и тогава ще ми разкажете цялата история. Не мисля, че съпругът ми е казал всичко, което трябва да зная.

Слугата донесе студено пиле, самун хляб и гарафа вино.

— Седнете, мила, и хапнете — покани я сърдечно Урсула. — Ще видите, че ще се почувствате по-добре.

 

 

През целия ден Уил Крейтън си заповядваше да се държи с обичайното си безгрижие и високомерие, да показва, че нищо не е в състояние да помрачи доброто му настроение. Скандалът с Розамунд беше в устата на всички. Изпадналата в немилост почетна дама се оказа вкусна хапка, която всички отново и отново предъвкваха. А предположенията кой е тайният й любовник бяха благодатна тема. Уил трепереше за съдбата на Розамунд и се страхуваше за себе си.

Една част от него искаше да избяга от двореца, да се скрие в квартирата и да заключи вратата, сякаш това щеше да го спаси от заточение. Сигурно кралицата ще заповяда да го хвърлят в Тауър. Колкото и да си внушаваше, че е твърде незначителна личност за такива драконовски мерки, той не беше в състояние да се убеди. После отново виждаше пред себе си заклинателния жест и посланието в погледа на Розамунд и му идеше да се разплаче — тя беше толкова безкористна, толкова смела. Никой не знаеше каква съдба й е отредена. Оставаше простият факт, че никога вече няма да я допуснат в двора.

Уил напразно си блъскаше главата върху различните възможности. Дали са я изпратили обратно в Скедбъри? Дали семейството й се е отказало от нея, защото е опозорила името му? Къде ще се дене сега? Къде би могла да отиде?

Когато денят напредна и никой не дойде да го арестува и изправи пред кралицата, в сърцето му покълна надежда. Опита се да се утеши с мисълта, че някога, когато преживее скандала и заздрави позицията си в двора, непременно ще й се притече на помощ.

Струваше му се невъзможно Розамунд да е издържала разпита, на който без съмнение я е подложил сър Франсис. Дали е измислила убедителна лъжа? Не му се вярваше, но часовете минаваха, без никой да го потърси, и надеждата се превърна в убеждение. Надвечер, когато кралицата се появи в добро настроение в голямата зала, готова за музика и танци, Уил вече знаеше, че Розамунд не го е издала.

Видя Джоан Дейвънпорт да стои сама в един ъгъл и отиде при нея. Поклони се учтиво и срещна жадния й поглед. Това момиче винаги будеше съжалението му.

— Добър вечер, мистрес Дейвънпорт.

— Мастър Крейтън. — Джоан се изчерви и направи реверанс.

— Искате ли да се присъединим към танцуващите? — Уил й подаде ръка и тя я улови веднага.

Двамата се подредиха между двойките, които се движеха в живия такт на галярдата, и заподскачаха като тях. Този танц не беше подходящ за разговор. Все пак Уил намери възможност да пусне една уж небрежна забележка:

— Мога да си представя, че дамите на Нейно величество са били ужасени от скандала с мистрес Уолсингъм.

— Прав сте, мастър Крейтън, много сме развълнувани. Просто не можете да си представите! — Джоан беше задъхана от танца, но повече от готова за клюки. Понижи глас и зашушука съзаклятнически: — Разправят, че кралицата я прогонила от двора за цял живот. Щели да я затворят някъде, не в Тауър, а в друг затвор, защото е измамила Нейно величество. Винаги съм знаела, че в това момиче има нещо неискрено.

Уил усети как настръхва, но се овладя и попита хладно:

— Какво ви кара да мислите така?

Джоан вирна брадичка.

— О, тя си има тайни. Изчезваше от спалнята, преди другите да се събудят, и се правеше, че е ходила на разходка, макар да беше ясно, че е намислила нещо друго… Знам, че се е срещала с някакъв мъж, сигурна съм. Смяташе се за по-добра от нас, защото кралицата й оказваше благоволение и я викаше при себе си заради рисунките и красивия й почерк. Ако питате мен, истинско щастие е, че се отървахме от нея. Всички мислят така.

Уил стисна устни, за да спре напиращия остър отговор, и попита със същата небрежност като преди:

— Значи никой не знае къде са я закарали?

— Знаем само, че братовчед й, сър Франсис Уолсингъм, я е отвел от двореца — отговори Джоан и продължи да подскача, както изискваше танцът.

Уил реши да не разпитва повече. Нямаше желание да привлича върху себе си ненужно внимание, като проявява любопитство за съдбата на една обикновена почетна дама. Розамунд го е предпазила от ужасната съдба и той не бива да я предизвиква отново. Не бива да разрушава доброто й дело. За съжаление нищо от онова, което чу, не го успокои за съдбата на Розамунд. Веднага щом се отърва от досадната Джоан, той тръгна да търси приятелите си и ги убеди да отидат да се напият.

Късно вечерта Уил забеляза Томас Уолсингъм — мрачен, със стиснати устни, с корав поглед. Томас го повика при себе си с нетърпелив жест и Уил веднага бе осенен от недобро чувство. Ако по някакъв начин бе узнал, че сестра му тайно е ходила на театър с него, преоблечена като паж, щеше да си направи съответните заключения. Уил стисна зъби и се приближи.

— За какво желаете да говорите с мен, Уолсингъм?

— Къде е тази вечер Бабингтън?

Уил беше длъжен да докладва лично на Томас Уолсингъм за всичко, свързано с Мария Шотландска, и остана облекчен от този директен въпрос.

— Каза ми, че заминава за няколко дни в провинцията. Баща му бил зле и го повикал. Бабингтън не може да пренебрегне това искане, защото старият ще престане да му дава пари.

Томас кимна.

— Ако се забави повече от два дни, ще се наложи да го последвате. Кажете му, че е важно да се върне в Лондон. Трябва да е тук, когато Балард си дойде от Франция. Разбрах, че добрият отец се очаква до седмица.

Томас му кимна кратко и се сбогува.

Уил реши, че е насъбрал достатъчно страх за един ден. Прибра се в квартирата си и се напи до безсъзнание.

 

 

Томас беше в ужасно настроение. Ако му бяха разрешили да излее натрупалия се в сърцето му гняв срещу проклетата му сестра, щеше да се успокои. В неговите очи тя бе предала и него самия, и всичко, което бе направил за нея. Много му се искаше да си възвърне поне част от обичайното безгрижие, с което посрещаше обратите на живота. Но като му попречиха да отмъсти, като му отнеха правото да въздаде справедливост, го лишиха и от възможността да се успокои. След като предаде инструкциите на Крейтън, той напусна двора.

Докато вървеше към една странична врата, която щеше да го изведе пред конюшните, за да вземе коня си, той се натъкна на кавалер Дьо Вожиро. Двамата мъже спряха един срещу друг и ръцете им автоматично посегнаха към мечовете. При възможността да излее гнева си върху такава достойна цел Томас бе обзет от диво задоволство. Вече почти бе извадил меча си от колана, когато се сети, че ваденето на оръжие под покрива на кралицата се смяташе за държавна измяна.

Кавалерът видя как противникът му отпусна ръка, ухили се злобно и продължи пътя си.

— Един ден пак ще се срещнем, Вожиро — процеди през зъби Томас. — Няма да извърша предателство под покрива на Нейно величество… не си струва заради вас.

Той се изплю в краката на кавалера, избута го настрана и продължи пътя си.

Арно пребледня. За известно време застина неподвижен. Издиша шумно няколко пъти и успя да се овладее. Бе преживял ден, изпълнен с поражения, но знаеше, че щом една врата се затвори, се отваря друга. Трябваше само да изчака подходящия момент. Продължи пътя си, устремен към музиката и танците в голямата зала. И той имаше нужда да се позабавлява.

 

 

Томас заповяда да му доведат коня, възседна го и препусна към портата, като го шибаше бясно с камшика. Намерението му беше да отиде в Нортън Фолгейт, квартал извън градските стени в свободната зона Шоредич. Театрите се намираха наблизо и десетките западнали къщи и колиби предлагаха евтин подслон за актьори и автори на пиеси, за ученици и сценични работници.

Томас спря пред малка къща на Хог Лейн и вдигна поглед към един прозорец на първия етаж. Въпреки късния час там все още светеше. Кит не си беше легнал.

Томас скочи от седлото, върза коня си на колчето пред вратата, вдигна шепа камъчета от мръсната улица и ги метна към прозореца. Чу се силен шум и само след секунди се появи рошавата глава на Кит.

— Кой е нахалникът, одързостил се да смути моята муза? — попита той с леко заваляне и Томас разбра, че приятелят му вече си е пийнал порядъчно.

— Пусни ме да вляза, пияницо! — извика сърдито той. — Имам спешна нужда от бренди и от твоята компания, скъпи!

— Аха! Ето откъде вее вятърът. — Кит се изсмя тържествуващо. Пантите на тясната входна врата изскърцаха, той застана на прага и огледа късния посетител с добре изиграна изненада. — Виж ти! И това ако не е почтеният мастър Уолсингъм! Какво ви води в скромната ми колиба, господарю? Май ти се е дощяло да се потъркаляш в леглото с мен и да се упражниш в буйна езда…

— Дръж си устата затворена, малоумнико!

Томас го блъсна настрана и изкачи на един дъх стълбата към малката стая, в която Кит пишеше, от време на време спеше и рядко ядеше. Преполовен самун стар хляб лежеше на масата до парче плесенясало сирене. До тях имаше две празни кани от вино, на пода се търкаляха още две. Препълненото нощно гърне под леглото засилваше вонята.

Томас се обърна към Кит. Косата на приятеля му беше ужасно разрошена, кървясалите очи бяха дълбоко хлътнали и подчертаваха бледите му бузи. Изглеждаше, сякаш има треска.

— Да не си болен?

За момент забрави грижите и гнева си заради любимия човек.

— Ни най-малко. — Кит махна пренебрежително. — О, Томас, написах няколко чудесни стиха. Искам веднага да ги чуеш!

Кит застана пред паянтовата маса, грабна парче пергамент и започна да декламира:

Сега ти остава само час живот,

А после ще бъдеш обречен на вечно проклятие.

Стойте мирно, вие, вечно въртящи се небесни сфери,

И чакайте времето да изчезне само,

среднощ никога да не дойде.

Въпреки че мислеше за друго, Томас се зарази от ентусиазма на приятеля си.

— Тези стихове не са от твоя Тамерлан.

— Не, разбира се, че не. — Кит вдигна една кана от пода и я обърна, но в нея нямаше и капка вино. — Проклятие! Стиховете са от новата ми пиеса. Ще я нарека „Трагичната история на доктор Фауст“. Смятам да пиша за дявола. — Разпери ръце и извика: — Дяволът ще дойде и ще отведе Фауст в ада!

Кит се изсмя — смях на пияница, лекомислен и безпричинен.

— Я се погледни, Том. Бих казал, че дяволът вече е сред нас. Изглеждаш мрачен, както изглеждат само душите в ада.

Томас хвърли шапката си на масата, изруга и сграбчи Кит за раменете. Целуна го с ярост, която остави и двамата без дъх. Хвърли го в леглото и двамата се любиха необуздано. Ругатните им се примесваха с думи на желание, дрехите им се разпръснаха по пода, белите им тела се съединиха в екстаз и се разтвориха едно в друго. А когато всичко свърши, Томас усети, че любовният акт го е освободил от гнева. Кит, все още пиян, се отпусна по гръб с ръка над очите и продължи да декламира стихове от своя Фауст.