Джейн Фийдър
Съпернички (5)

4

Мъж с мрачно лице се надигна иззад огромното писалище и впи безизразен поглед в двамата посетители. Устата му бе скрита под разкошни мустаци със завити краища, а дългата, остра брадичка бе подчертана от грижливо поддържана черна брада. Късо подстриганата посивяла коса беше скрита под прилепнало черно кепе, жакетът и панталонът му бяха в най-тъмния тон на пурпурночервеното и в полумрака на кабинета изглеждаха почти черни. Върху писалището бе поставен масивен метален свещник, за да осветява документите, разтворени за четене.

Сър Франсис Уолсингъм попипа големия държавен печат, който висеше на шията му, и продължи да оглежда посетителите. Кит изпита чувството, че мълчанието на този човек живее свой живот. След минута сър Франсис му заговори, сякаш Томас го нямаше в стаята.

— Предполагам, че вие сте недоволният учен от Кеймбридж, мастър Марлоу.

Кит видимо се напрегна.

— Недоволен ли, сър? Не бих твърдял подобно нещо.

— Е, вие може би не бихте твърдели, но аз знам каквото знам. — Сър Франсис се обърна към братовчед си: — Да предполагам ли, че сте обсъдили всички подробности с мастър Марлоу, Томас?

— Обясних му същественото, без да се впускам в подробности, сър.

Томас хвърли бърз поглед към Кит и приятелят му се сети, че е закъснял с поклона пред държавния секретар. Сър Франсис кимна и отново седна.

— Братовчедът Томас ме увери, че сте готов да служите на кралицата и страната си.

Кит се обърка напълно. Да, беше готов от време на време да изпълнява по някоя задача, но никога не беше давал съгласието си да поеме обвързващо задължение.

— Все още следвам в университета — напомни предпазливо той. — Надявам се да продължа образованието си и да стана магистър. Няма причини да се откажа, след като успешно завърших бакалавърската степен.

— Да, това ми е ясно. Знам също, че за учен, посветил се на религията, вие имате доста странни възгледи…

Бдителният поглед на сър Франсис не оставяше съмнения в интелигентността му.

— Напълно сте прав, сър. В интерес на научната дискусия често застъпвам провокативни гледища — отвърна Кит, който знаеше, че ако го обвинят в атеизъм, това ще е краят на научната му кариера. — Уверявам ви, че се изказвам по такъв начин само за общото благо.

— Наистина ли? — Сър Франсис не изглеждаше убеден. — Репутацията, която сте си извоювали с вашите… как ги нарекохте?… провокативни възгледи, ще ви бъде много полезна в новата ви служба.

— Май не успявам да следя мисълта ви, сър.

— Така ли? Е, добре, ще се изразя по-ясно. Тайните служби се интересуват от всички лица, които желаят на английския трон отново да седне католичка. По-точно казано, Мария от Шотландия. И Франция, и Испания полагат огромни усилия да я качат на трона. Ние няма да им го позволим, в никакъв случай. Привържениците на католицизма правят заговори не само във Франция и Испания, но и тук, в собствената ни страна. Ние сме длъжни да ги изтребим до девето коляно. Сега разбирате ли ме, мастър Марлоу?

— Изразихте се съвсем ясно, сър.

Кит изпита силно желание да седне. Бирата, която бе погълнал сутринта, му причиняваше киселини, кратката, неспокойна нощ също не допринасяше за душевното му спокойствие. Ала никой не го покани да седне, затова остана прав и с големи усилия се съсредоточи върху човека, който го разпитваше. Сър Франсис излъчваше невероятна властност, а и умът му си го биваше. Ако се разсее дори за малко, ще го накара да се подпише и да се обвърже до края на живота си. А той беше напълно наясно с последствията от едно такова обвързване.

— Носи ви се славата, че сте скептичен към църквата — продължи държавният секретар. — Подобни възгледи ще ви спечелят доверието на хора, които търсят разколебани личности, за да ги обърнат в своята вяра. Вашата задача е да ги окуражите и да спечелите доверието им. Вашият скептицизъм ще накара католиците да ви приемат, а, повярвайте ми, има много католици, които търсят колебаещи се протестанти. Ние се нуждаем от имената им, искаме да знаем какви са намеренията им и… — Той млъкна за миг и поклати глава. — И искаме да посеем нашето семе, да доставяме идеи, да подклаждаме недоволство, да правим заговори, чрез които враговете да паднат в капана.

Кит неловко пристъпваше от крак на крак.

— Разбирам.

Нямаше как да не разбере, но думите на държавния секретар никак не му харесваха. Разговорът вървеше много бързо, освен това и Томас нетърпеливо му дишаше във врата.

— Разберете, сър, аз все още съм учен, който трябва да стане магистър.

— Няма пречки да отсъствате от колежа си, мастър Марлоу. Ще се погрижим никой да не го забележи. Вашите отсъствия в служба на кралицата биха могли… — Строгият, тъмен поглед на Уолсингъм проникваше до самото му сърце. — Нека го кажем така: биха могли да ви донесат добър доход. Не очаквам от шпионите си да работят за нищо. Чух, че сте нещо като поет и храните амбиции за театъра. Както знаете, подобни занимания не осигуряват всеки ден хляб на масата…

— Сигурно сте прав, но…

Държавният секретар се изправи, а гласът му стана леден:

— Искам веднага да изясним нещо, мастър Марлоу. Вие не сте в положение да отказвате каквото и да било. Тайните служби са запознати с вашите атеистични, еретически възгледи. Използвайте ги в наша изгода, в противен случай ще ви навредят. Повярвайте ми, аз нямам скрупули, когато водя война с враговете на кралицата, а който застъпва възгледи като вашите, със сигурност е враг на трона. — Извади от чекмеджето договора и го бутна към Кит през масата. — Подпишете се, мастър Марлоу, или ще си понесете последствията.

Кит усети съвсем ясно близостта на Томас, топлото тяло, притиснато към гърба му, ръката, която здраво го стисна за лакътя. И разбра, че няма избор. Хората говореха, че Франсис Уолсингъм лично участва в изтезанията, когато е убеден, че те ще го отведат до целта. Говореха още, че без да му мигне окото, ще предаде всеки мъж, жена и дори дете в лапите на Ричард Топклиф, кралския палач в Тауър, за да получи желаната информация. В този момент Кит Марлоу усещаше в пълна мяра властта на сър Франсис Уолсингъм.

Без да каже дума повече, той посегна към перото и се подписа със замах. От този момент нататък беше таен агент на кралицата. Усети как Томас се отпусна и се ухили злобно.

— Много добре — кимна доволно сър Франсис и грижливо прибра подписания документ. — Искам да запомните едно, мастър Марлоу: знанието никога не е твърде скъпо, а аз съм готов да платя всяка цена, за да стигна до онова, което искам да знам. Вие ще правите същото. Томас ще ви запознае с първата ви задача. Щом я изпълните, ще ви бъде платено. Желая ви хубав ден, мастър Марлоу.

Кит се поклони и тръгна към вратата.

— Пожелахте да видите и сестра ми, сър Франсис — напомни тихо Томас. — Тя е в преддверието и очаква да се запознае с вас.

Държавният секретар смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни.

— А, да, така беше. Въведете я, Томас. Искам да я видя.

Томас се поклони и последва приятеля си. Опита се да каже нещо, но Кит се обърна рязко и с все сила заби юмрук в корема му. Томас се сгърчи от болка, а очите му се напълниха със сълзи. Изпъшка тихо, неспособен да говори.

— Ти си му разказал за възгледите ми, за скептицизма… Ти ме излъга! — изсъска вбесено Кит. Лицето му бе побеляло от гняв, стройното тяло се тресеше. Без да бърза, той замахна отново и нанесе още един удар на сломения си любовник. — Ти ме вкара в капан. Ти не си нищо друго, освен един проклет предател. Жалко вонящо псе!

Кит удостои Томас с последен презрителен поглед и излезе от къщата с горда стъпка. Затръшна вратата зад себе си с такава сила, че къщата се разтърси из основи. Томас се облегна на стената, притиснал ръце върху корема си, и се опита да диша дълбоко, за да се пребори с надигащото се гадене. Отлично знаеше, че Кит избухва лесно и тогава е способен на насилие, особено ако е пил. Ала дори за миг не беше помислил, че мъжът, с когото го свързваше дълбока страст, ще му посегне така брутално и въобще няма да му даде шанс да се защити.

Розамунд чу глух удар, силно пъшкане, затръшването на вратата. Уплашена, тя се втурна към изхода на стаята, в която чакаше, и надникна в коридора.

— Томас! — изплака тя и затича към брат си, който се бе свлякъл до стената и дишаше тежко. — Какво стана? Къде е мастър Марлоу?

Минаха минути, докато Томас намери сили да се изправи. Розамунд стоеше до него, трепереща от страх, и се питаше какво трябва да направи. Опасяваше се, че някой ще мине по коридора и ще види брат й в това състояние, но поне това не се случи.

— Майната му — изохка Томас и избърса очи. — Да пукне дано… неблагодарник… Ако зависи от мен, ще го пратя в ада.

Розамунд му помогна да стане и му каза да диша бавно и дълбоко. Постепенно болките в корема и гаденето отшумяха и той се почувства по-добре.

Най-сетне Томас се отблъсна от стената и стигна, олюлявайки се, до чакалнята. Падна тежко върху дървената пейка, опря глава на стената и зачака погледът му да се избистри и дишането му да се успокои.

Розамунд стоеше пред него и го гледаше безпомощно.

— Какво се случи?

Томас не отговори. След няколко минути съобщи глухо:

— Държавният секретар иска да те види.

— Сега ли?

— Преди десет минути — отговори със стон брат й, изправи се и й махна сърдито. — Да вървим.

Розамунд грабна плочата и кредата и го последва в коридора. Томас спря пред кабинета на държавния секретар, почука и влезе. Розамунд вървеше плътно след него.

Сър Франсис вдигна очи.

— Какво ви забави?

— Нищо важно, сър. — Томас изглеждаше доста зле и гласът му потреперваше, но дори да го беше забелязал, Уолсингъм не каза нищо. — Позволете да ви представя сестра си. Мистрес Розамунд Уолсингъм — каза Томас и я бутна да се поклони.

Тя осъзна, че все още държи в ръце плочата и кредата и няма как да изкаже почитанията си на сър Франсис, ако не ги остави някъде. Пусна ги върху седалката на най-близкия стол и направи грациозен реверанс, като сведе глава и разпростря полите си. После се надигна бавно и застана с изправен гръб, държейки полата си. Зелените й очи издържаха спокойно сериозния поглед на държавния секретар.

Сър Франсис я огледа в продължение на минута, посегна към плочата й за рисуване и я обърна към себе си. Като видя скицата с креда, не можа да сдържи изненадата си.

— Вие ли го нарисувахте?

— Да, сър. Простете ми, не знаех къде да ги оставя… — отговори с треперещ глас Розамунд.

Сър Франсис махна пренебрежително и отново разгледа рисунката със смръщено чело.

— Приликата е впечатляваща. Много добре сте улучили чертите на лицето му. Само не мога да разбера как моят служител се е съгласил да ви позира, вместо да си върши работата.

— О, не, сър, не ми е позирал — отговори бързо Розамунд. — След като ни въведе в чакалнята пред кабинета ви, не се е връщал повече.

— Искате да кажете, че сте го рисували по памет? — попита недоверчиво държавният секретар.

— Да, сър.

— Прекарали сте само три минути близо до него и сте запомнили чертите на лицето му в подробности? — В гласа му звучеше обвинение. Нима смяташе, че тя го лъже?

— Розамунд има отлична памет, сър Франсис — намеси се Томас в нейна защита. — Умее да рисува много добре. Често се е случвало да възстановява по памет цели сцени.

Сър Франсис поглади брадата си и продължи да разглежда рисунката.

— Полезен талант… да, много полезен. — Той погледна отново младото момиче, което се сви под изпитателния поглед, и след малко заяви: — Това означава, че можете да се окажете полезна.

— По какъв начин, сър Франсис? — попита Розамунд и много се учуди от смелостта си.

— Ще разберете, щом му дойде времето. — Държавният секретар и подаде плочата и се обърна рязко към Томас: — Младата дама знае ли как да се държи в двора?

— В основни линии да — отговори предпазливо той. — Нямам представа дали мама я е научила на маниери… през последните години беше слаба и болна.

Розамунд недоволно се запита защо братовчедът Франсис не зададе този въпрос лично на нея, но двамата мъже явно бяха забравили за присъствието й — нищо, че говореха за нея. Тя беше почти сигурна, че не владее в никаква степен дворцовото поведение. Е, умееше да прави придворен реверанс, знаеше, че е длъжна да пропуска всички лица с по-висок ранг да минат пред нея, но не знаеше нищо за поведението на хора от нейното съсловие.

— Най-добре да остане тук. Лейди Уолсингъм ще се погрижи да я обучи. Доведете я утре пак, Томас.

Очевидно това беше краят на разговора. Сър Франсис придърпа свещника по-близо до документите, които четеше, и сведе глава.

Розамунд се покашля и повторно се осмели да попита:

— Простете, сър, в двора ли ще ме изпратите?

Държавният секретар вдигна глава и я огледа неодобрително.

— Вървете. Имам работа.

Томас улови ръката на сестра си и я изведе от стаята. Розамунд даже не успя да се поклони. Щом се озоваха от другата страна на вратата, той я погледна укорително.

— Научи се да не възразяваш, когато те изхвърлят, малка сестричке.

— Исках да разбера какво ме очаква — възрази тя и очите й блеснаха гневно. В следващия миг обаче се засмя. — Божичко, Томас, ще отида в двора!

Перспективата да живее близо до кралицата заблестя като бисер пред очите й, пълна с нови преживявания и неподозирани възможности. Ще се запознае с нови хора, ще носи красиви рокли, ще влезе в свят, състоящ се от танци и музика, интересни разговори, лов и пикник… Някой й беше казал, че кралицата много обича излетите край реката. А най-прекрасното от всичко беше, че ще присъства на театрални представления.

— Така изглежда — отговори разсеяно Томас и се усмихна на въодушевлението й. Вече се бе възстановил от ударите и лицето му си възвърна здравия цвят. — Не ми се ще да убивам ентусиазма ти, мила сестричке, но се надявам да чуеш предупреждението ми: дворът не е само блясък и слава. Там царят строги правила и аз много се съмнявам, че ще си готова да ги изпълняваш. Освен това ти не умееш да живееш затворена. Досега си водила свободен живот. Моля те, не се радвай предварително.

Розамунд се намръщи. Не му повярва, но реши да се възползва от представилата се възможност.

— Ако съдбата ми е отредила да живея затворена, братко, справедливо е да се възползвам от последния си свободен ден, нали?

— Какво имаш предвид?

— Искам да ме заведеш на театър. Само веднъж. Никой няма да разбере. Никой не ме познава и едно отиване на театър няма да навреди на доброто ми име. Ще скрия лицето си под качулката и няма да се отделям от теб нито на крачка. — Розамунд сложи ръка върху неговата и го погледна умолително. — Заведи ме на театър, Томас. Нали разбираш, като заживея в двора, мога да бъда полезна и на теб. Човек никога не знае какво го очаква. Може би ще общувам с влиятелни личности, които ще помогнат и на теб.

— Ах, ти, малка хитруша! — Томас млъкна изведнъж, защото щеше да каже една доста груба дума. Въпреки това остана възхитен от умелата й маневра и понеже не беше дребнав по отношение на морала, реши да изпълни молбата й. Едно посещение в театъра нямаше да й навреди. След утрешния ден вече няма да носи отговорност за нея, ще я предаде в ръцете на държавния секретар. Розамунд беше напълно права — щом попадне в кралския двор, пред нея ще се разкрият неподозирани възможности да помага на семейството си.

— Щом толкова искаш, добре. Но сега не ме закачай. Имам нужда от почивка. „Хубавата глава“ е съвсем близо, ще идем там. Конете ще останат тук.

Томас премълча, че гостилницата е най-близката до Ситинг Лейн и побеснелият Кит вероятно се е запил там. Томас беше готов да му прости бруталните, с нищо незаслужени удари и да приключи спора с бутилка хубаво бургундско. Двамата трябваше да се помирят възможно най-скоро, независимо колко силен беше гневът им, защото сър Франсис имаше задача за Кит и Томас трябваше да му разясни какво се очаква от него. Държавният секретар не прощаваше грешките на хората, които работеха за него, дори да бяха новаци и да не познаваха обстановката.

Розамунд засия. Твърде леко бе извоювала победата, но брат й беше ядосан от случилото се между него и Кит и явно не искаше да се занимава повече с нея. Двамата излязоха от къщата, минаха по Ситинг Лейн и тръгнаха по Тауър Стрийт. „Хубавата глава“ се оказа съвсем прилична таверна на ъгъла. Прясно боядисаната табела скърцаше протяжно под поривите на вятъра.

Томас отвори вратата и въведе сестра си в тесния, настлан с плочки коридор. Кръчмата беше отляво. Той блъсна вратата и се огледа трескаво. Много скоро забеляза Кит и въздъхна облекчено. Приятелят му седеше начумерен в най-далечния ъгъл с канче бира пред себе си. Томас изобщо не му беше простил за болката, която му причини преди малко, но сега имаха по-важна работа.

— Ела, Розамунд — подкани той сестра си и я бутна в кръчмата. По това време нямаше много хора. Кръчмарят стоеше зад тезгяха и лъскаше медните кани с мръсен парцал. Насипаните по пода трици все още бяха чисти, а не слепени от разлята бира и храчки.

Кит се обърна към тях. Очите му бяха кървясали. Не каза нищо, когато Розамунд седна насреща му, а Томас поръча кана бургундско и чаша шери за дамата.

— Ето го моят приятел-предател — изръмжа Кит и бутна канчето си към каната с вино. — Налей ми бургундско, приятелю-предателю. Това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

Томас едва се въздържа да не го цапне през лицето.

— Говорил ли си някога с човек на име Никълъс Фаунт? В Кеймбридж? — попита той и внимателно напълни канчето на Кит.

Марлоу се намръщи недоумяващо. Въпросът прозвуча повече от странно и той не разбра какво е общото с катастрофата, разразила се сутринта.

— Помня само един разговор — изръмжа недоволно той. — Фаунт ми се стори разумен мъж, даде ми някои добри предложения. Запознахме се една вечер в „Орела“. Добър пияч. И щедър — заключи той и изпи половината канче наведнъж. — Какво за него?

— Той пребивава в университета по изрична поръчка на държавния секретар. Наредено му е да подбира потенциални кандидати за агенти — обясни Томас. — Слуша какво си говорят студентите в таверните и запомня определени лица. Често се случва да чуе нещо интересно. Нещо, което прави от казалия го възможен кандидат за… за предложение от страна на държавния секретар. — Томас отпи глътка вино и продължи да обяснява: — Щом Фаунт избере подходяща личност, сър Франсис изпраща в университета някой като мен, за да улови плячката. — Той погледна втренчено приятеля си и заяви твърдо: — Повярвай ми, Кит, не аз съм казал на сър Франсис за теб. Беше ми възложено да отида в Кеймбридж, да те намеря и да те доведа в Лондон. Направих го. Дадоха ми задача и аз я изпълних. Нито повече, нито по-малко.

Розамунд слушаше с нарастващ интерес, макар че засега смисълът й убягваше. Най-сетне знаеше къде и как са се намерили брат й и Кит и че държавният секретар има свои хора навсякъде. Ясно беше, че тази сутрин двамата са се скарали, и то жестоко. Но защо Кит наричаше брат й предател? Тя не посмя да задава въпроси, защото не искаше Томас да се ядоса и да се отрече от обещанието си да я заведе на театър. Предпочете да отпива по малко шери и да слуша разговора на мъжете.

— Твоят държавен секретар хич не ми харесва — изръмжа Кит в канчето си. — Не искам да го виждам повече.

— Искам да разбереш, че той е сериозен и съвестен човек — опита се да го убеди Томас. — Работи за кралицата с цялото си сърце и душа, готов е да даде за нея и последното си пени. Джобовете му не са много пълни, но дава всичките си пари за тайните служби. Поддържа своя собствена армия от очи и уши, и то не само в Англия, а и на континента. Единствената му грижа са интересите на кралицата. Тя не му се отблагодарява, както заслужава. Нарича го „моят мавър“ и често му се подиграва. Не й харесва, че е винаги мрачен.

Томас се отпусна на пейката, опипа корема си и се намръщи от болка. Кит го забеляза и се размърда неспокойно.

След малко протегна ръка, помилва пръстите на Томас и го погледна умолително. Томас се усмихна примирено. Кит си беше Кит, а и имаше всички основания да му се сърди… макар че трябваше да почака с боя, докато научи как в действителност стоят нещата.

— Наистина ли харчи от собствените си пари, за да й служи? — не се стърпя Розамунд, която гореше от желание да научи повече за сър Франсис.

— Наистина — отговори Томас. — Веднъж ми разказа, че Нейно величество много би искала да се откаже от услугите му, но не е глупачка и знае на кого може да разчита. Знае, че сър Франсис е най-лоялният, най-верният й слуга. — Томас махна на гостилничаря да донесе още вино. — Сър Франсис е сред най-умните хора в кралството.

— Питам се какво ли ще иска от мен… — промълви замислено Розамунд.

Кит я погледна с интерес.

— И вие ли ще му служите, мистрес Розамунд?

— Каза само, че мога да му бъда полезна — отговори с вълнение тя. — Ще вляза в двора и вероятно ще ме помоли да му помагам с нещо. Утре ще отида при съпругата му, за да ме научи как да се държа в двора.

— В Скедбъри ще плачат за вас — усмихна се Кит. — А и аз разчитах първа да прочетете новата ми пиеса…

Очите й светнаха.

— Имате предвид онази за властта?

— Точно така. Нарекох я „Тамерлан“.

— Завърши ли я? — попита остро Томас.

Кит поклати глава.

— Не съвсем, но ми остава още малко. Нямам представа кога ще успея да я завърша, след като се налага да изпълнявам задачи за държавния секретар — обясни горчиво Кит.

— Между отделните поръчения ще имаш предостатъчно време — успокои го Томас. — Сър Франсис има много агенти и не е възможно всички да работят едновременно. Ще разполагаш с достатъчно време и да си вземеш магистърската степен. Ще стоиш там, където ти е мястото, за да върнеш религиозните скептици от „Тялото Христово“ и от другите колежи в правия път, по който върви шефът на тайните служби в кралството. — Томас говореше иронично, а Кит все още изглеждаше кисел.

— Кога ще отидем на театър? — реши да смени темата Розамунд. — Кога започва представлението?

— Я виж ти! — засмя се Кит. — Наистина ли ще дойдете с нас? Нима строгият ви брат отстъпи?

— Никой няма да се заинтересува от нея — отговори сърдито Томас. — Тук никой не я познава.

— Ами ако стане сбиване?

Томас сложи ръка върху дръжката на сабята си.

— През последните седмици чираците се държат доста прилично. Но ако някой посмее да й досажда, ще съумея да я защитя.

— Нима в театъра стават сбивания? — учуди се Розамунд.

Томас вдигна рамене.

— На представленията често присъстват чираци с буйна кръв, които само чакат да започне свада, особено когато са пияни. Обучението им е скучно, майсторите им са жестоки и не им дават свобода. Понякога им позволяват да посещават свободните квартали и те бързат да се възползват. Атмосферата в театъра поощрява лудите глави да станат още по-луди. За съжаление винаги съществува опасност градските власти да затворят театъра, защото сбиванията често прерастват в погроми.

— Но нали ми каза, че градските власти нямат право да се намесват в свободните квартали? — учуди се Розамунд.

— Да, така е, но в града цари бъркотия — въздъхна брат й.

— Никой не знае кой къде заповядва. Лондонските чираци са убедени, че имат пълното право да се бият в театрите, защото се намират в свободен квартал… Хайде да хапнем нещо. — Той стана и поведе Розамунд към вратата. След малко спря и се обърна към Кит, който продължаваше да се взира мрачно в канчето с вино. — Идваш ли, Кит?

Марлоу разтърси глава.

— Идвам, идвам… — Той се надигна, но погледът му си остана устремен в нещо много далечно. — Тъкмо ми хрумнаха няколко хубави стиха.

Щом излязоха на улицата, Марлоу спря, вдигна ръце към небето и издекламира тържествено:

Държа парките оковани в железни вериги,

със собствената си ръка въртя колелото на Фортуна,

по-скоро слънцето ще се стовари върху Земята,

отколкото Тамерлан да бъде победен и унизен.

Кит се изсмя ликуващо и се обърна към приятеля си:

— Е, какво ще кажеш, Томас?

В погледа на Томас блесна неподправено възхищение. Розамунд, която знаеше, че в основата му е страстта, потрепери.

— Много хубаво, Кит, много хубаво… — Томас прегърна приятеля си и продължи: — Искам да чуя цялата пиеса.

— Разбира се, скъпи мой, ще ти я прочета. — Кит отново се засмя ликуващо. Очевидно бе забравил напълно мрачното си настроение, защото затанцува надолу по улицата и запя с пълен глас вулгарна песничка.

Розамунд трябваше да тича, за да настигне двамата мъже. Брат й почти я бе забравил, толкова запленен беше от Кит Марлоу. Даже запя с него и Розамунд се заслуша с възхищение. Кит преминаваше с лекота от куплет на куплет и тя беше сигурна, че си измисля някои стихчета. Очевидно талантът му на стихоплетец не беше запазен единствено за театралните пиеси.