Джейн Фийдър
Съпернички (15)

14

Избраното за пикник място беше на възвишение, оградено от грижливо подрязани букови дървета. В подножието на хълма се плискаше реката и мелодичните й звуци се състезаваха с музикантите, свирещи на лютни. Когато двете с Джоан излязоха от гората, Розамунд се ококори смаяно. Беше виждала доста пикници, но никога досега не беше присъствала на толкова изискано хранене на открито.

Кралицата седеше на своето кресло, заобиколена от най-висшите по ранг дами и господа от свитата си, насядали върху тапицирани табуретки. Под огромен платнен павилион бяха наредени дълги маси, покрити със снежнобяла дамаска, отрупани с ястия, кани с вино и стомни с бира. Придворните седяха на платна или турски килими, опънати върху тревата. Десетки прислужници тичаха насам-натам с табли и кани, пълнеха чаши и сребърни чинии. Пикникът на кралицата не отстъпваше по елегантност на държавните банкети в голямата зала на Уайтхол.

— Кралицата обича да е официално, все едно в каква обстановка се храни — обясни Джоан, забелязала учудването на Розамунд. Млад коняр притича да поеме юздите и помогна на двете млади дами да слязат от седлата, после поведе конете на водопой към реката.

— Хайде да си потърсим място на тревата.

Джоан огледа насядалите, търсейки познати лица.

— О, вижте, там е Уил Крейтън Заедно с още няколко младежи. Да идем да им правим компания.

Розамунд се съгласи с готовност. Джентълмените се бяха изтегнали направо на тревата, а между тях седяха дами с елегантно подредени поли, чието цветно великолепие по нищо не отстъпваше на дебелите турски килими, на които седяха.

Уил бе полегнал на една страна, опрял глава на ръката си. В другата държеше печено пилешко крилце. Като видя Джоан и Розамунд, скочи.

— Заповядайте, дами, присъединете се към нас. Какво се случи с вас, мистрес Уолсингъм? Препускахте до мен, а после изведнъж изчезнахте!

— Кобилата ми започна да куца, затова я отведох настрана от пътя и я прегледах. През това време вие продължихте напред и нямаше как да ви настигна — отговори с усмивка Розамунд и се настани до него на килима.

Докато тя подреждаше полите на златножълтата рокля, групата млади хора разговаряха безгрижно и похапваха с удоволствие от сервираните ястия. Джентълмените поздравиха учтиво двете млади дами, а Уил посочи пищната трапеза с пилешкото крилце и ги покани да си вземат.

— Яжте, дами. Тук сме сред природата и не е нужно да се преструваме.

Той се наведе към Розамунд и й подаде кошничка с хляб. При това й намигна весело и тя усети топло чувство към приятеля си. Уил сякаш подчертаваше тайното съгласие помежду им. Досега не се беше опитал да я целуне — вероятно защото все още беше млад и плах, за разлика от кавалера. Розамунд се усмихна и бегло докосна устните си с пръст, преди да си вземе парче хляб от кошничката.

Някой й подаде пълна чаша сладко вино, друг й поднесе чиния с месо. Джоан, която се бе настанила до нея, ядеше с апетит, но Розамунд забеляза, че през цялото време наблюдава Уил, който обаче не я забелязваше. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Розамунд.

— Отдавна не сте ни свирили, мастър Крейтън — каза Джоан с уста, пълна със сметанов сладкиш. — Да не би да сте захвърлили лютнята?

Уил очевидно се стъписа от тази нелогична забележка.

— Но как така… разбира се, че не, мистрес Джоан. Продължавам да свиря, както преди. Не лъжа, нали? — попита той, като се обърна към другите.

— О, разбира се, Уил, продължавате да ни мъчите с вашите тъжни и романтични лирични произведения — ухили се един от господата. Уил го замери с една череша, но той се засмя и също хвърли по него череша. Тя удари Уил по бузата и остави червено петно. Уил го наруга, но всичко беше на шега и младите господа избухнаха във весел смях.

— Дайте да ви избърша.

Розамунд извади дантелена кърпичка и се обърна към Уил, който й подаде бузата си. Всички се държаха непринудено и жестът й бе приет напълно естествено от младежите — с изключение на Джоан, чийто поглед изведнъж стана остър и злобен.

— Много ви благодаря, мистрес Розамунд. — Уил се излегна отново и дояде пилешкото крилце. — Искате ли да играем на думи?

Дамите и господата се съгласиха въодушевено. Уил смръщи чело и след кратък размисъл даде началото на някакъв разказ. Каза две изречения и се обърна към Розамунд.

— Сега е ваш ред.

— Какво точно трябва да направя?

— Да продължите историята — обясни Джоан. — Тази игра е много популярна в двора, но вие няма как да я знаете, защото сте отскоро сред нас.

Розамунд не се разсърди на приятелката си, защото много добре я разбираше. Джоан явно харесваше Уил и й беше неприятно, че не е успяла да го въвлече в разговор. Тя се замисли, но Уил възрази:

— Не, не, Розамунд, не бива да мислите. Кажете първото, което ви идва наум.

— О, разбрах.

Розамунд каза две безсмислени изречения и младежите избухнаха в смях. Играта продължи повече от половин час.

— Моля за извинение, дами, но трябва да се оттегля за малко. — Един от господата стана от килима и се запъти към близката гора. Останалите мъже го последваха.

— Иска ми се и ние да можехме да се облекчаваме така лесно — въздъхна една от дамите и другите се съгласиха в хор. — Вече не смея да пия вода по време на излет, защото не знам къде да отида.

— Ей там има гъст храсталак. — Розамунд, която изпитваше нужда да се облекчи, посочи надясно и стана. — Отивам да видя дали е подходящ.

Тя спря за момент и огледа пъстрата сцена. Видя Агата сред група придворни, насядали на столчета недалеч от свитата на кралицата, но от кавалера нямаше и следа. Вероятно ловът бе загубил очарованието си за него и той си бе отишъл. Розамунд не съжаляваше за отсъствието му. Срещата с него беше твърде силно преживяване и не й се искаше това да се случва често.

Розамунд отиде от другата страна на хълма и се скри зад храстите. Те я отделяха от останалите, дори гласовете им не се чуваха зад плътната стена от клони. Розамунд успя да се пребори с полите и колосаните фусти, облекчи се и се изправи с доволна въздишка.

— Сега по-добре ли се чувствате? — засмя се Уил точно зад нея и тя се обърна стреснато.

— Нима сте ме наблюдавали?

— Не, разбира се — извика той и разпери отбранително ръце. — И насън не би ми хрумнало!

Розамунд го огледа недоверчиво. В този момент й приличаше на дяволит хлапак, извършил поредната беля.

— Не съм съвсем сигурна, че мога да ви вярвам.

— Заклевам се! — Той и протегна ръка. — Хайде да се поразходим.

Розамунд се огледа. Някои от по-възрастните придворни подремваха на килимите, младите се разхождаха на двойки и по–големи групи. Кралицата все още седеше на креслото си, слушаше музикантите и от време на време отпиваше по глътка вино. Сцената беше прекрасна и пикникът очевидно нямаше да свърши скоро.

Розамунд сложи ръка върху пръстите на Уил и двамата тръгнаха по тясна пътека. От другата страна възвишението беше пусто, сякаш никой не знаеше, че може да се слезе и оттам. Тук-там се издигаха млади дървета, иначе беше открито. Розамунд и Уил слязоха към реката, която на това място беше невероятно бистра, а камъните — чисти и бели. Уил седна на един висок камък и я покани да се настани до него. Сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си. В очите му светна решителност. Ей сега ще ме целуне, помисли си Розамунд.

Тя вдигна лицето си срещу неговото и се усмихна подканващо. Той се наведе и сложи устни върху нейните. Целуна я съвсем различно от кавалера. Не беше така самоуверен като него, но устните му пареха и Розамунд му отговори с голяма готовност.

След малко Уил вдигна глава и я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Розамунд се почувства несигурна. Дали пък с готовността си да го целуне не бе престъпила някое от многото правила в двора? Ала като забеляза наситената светлина в очите му, се успокои.

— Вие сте прекрасна, Розамунд — прошепна той и тя изпита усещане за триумф. Даже на Агата не правеха такива силни и искрени комплименти.

Уил я погледа още малко и в погледа му отново се появи хлапашката дяволитост, която Розамунд познаваше и обичаше.

— Ще отидем ли на театър?

Тя си спомни за предложението му. Досега беше смятала, че е само шега. Днес обаче, след прекрасните приключения, след двете тайни срещи, които я изпълваха с усещане за сила, си каза: всъщност защо не? Ще измисли начин да избяга за няколко часа от двора. Животът сред придворните я бе научил, че всяко правило може да бъде заобиколено, но това трябва да стане дискретно. Очакваше я още едно прекрасно приключение.

— Кога? — попита задъхано тя и Уил се засмя възхитено.

— Не очаквах, че сте толкова смела.

— Смела съм, разбира се — отвърна Розамунд с добре изиграно възмущение. — Досега просто не бях сигурна, че имам желание да го направя.

Уил се засмя отново, но бързо стана сериозен.

— Доколкото чух, след три дни дворът ще замине за Гринич и ще нощува там. Кралицата ще приема посланици. Бихте могли да измислите някакво извинение и да си останете в Уайтхол.

— Ще вдигна температура… или ще се оплача от женски болки… — започна да изрежда Розамунд.

— Ако вие успеете да се освободите, аз ще ви доставя необходимите дрехи за предрешаване — обеща той.

— Ще го направя — пошепна тя, пое ръката му и се изправи. Той я притисна бързо до себе си и тя усети горещината на тялото му. Уил й кимна и я пусна, защото наблизо се чуха гласове.

— Май потегляме. Дръжте се близо до мен по обратния път. Дано само конят ви да издържи.

— О, ще издържи, разбира се — отвърна убедено Розамунд. С радост щеше да прекара един следобед без романтични отклонения. След преживяното дотук й се искаше да изпита по-прости удоволствия, например бърза езда.

 

 

Кит Марлоу отиде на театър сам. Томас беше на път с отвратителния Фрейзър, но Кит не се чувстваше обиден, че е изключен от тази акция. И той имаше да изпълнява поръчение, и то доста неприятно. Работеше съвместно с Гилбърт Гифърд, също служител на Уолсингъм. Задачата им беше да се сближат с наивен, пламенен младеж на име Джон Савидж и да го накарат да се изкаже публично в полза на шотландската кралица. Щом чуеха изявлението му, агентите на държавния секретар щяха да го арестуват.

Кит не се чувстваше горд, че е част от шпионите на сър Уолсингъм, но беше достатъчно честен да признае, че се наслаждава на плодовете от дейността си. Днес беше облечен в дрехи, които си бе купил сам. Всяко от четиринайсетте златни копчета на тъмнокафявия кадифен жакет показваше заслугите му към родината. Харесваше оранжевата подплата на жакета, която се подаваше под разцепените ръкави, харесваше фината дантела на яката и маншетите. Бе възприел навика на Томас да се конти, но не съжаляваше, защото изглеждаше красив и човек с положение.

Първо си пийна порядъчно в кръчмата близо до театъра. Щом стана време, отиде зад сцената, където актьорите се подготвяха за представлението.

— Я виж ти! Какви са тези женски цветове, Кит? — посрещна го подигравателно Нед Алейн, който тъкмо бе изрисувал лицето си. — Не знаете ли, че така се обличат уличниците? Или сте започнали да вършите тяхната работа?

Кит го цапна по рамото по-силно, отколкото бе нужно.

— Много добре знаете, че вкусът ми не е в тази посока. Освен това съм сигурен, че кафявото кадифе не е материя за уличници.

— Нед има предвид оранжевото, дето се подава от ръкавите — поясни Бърбидж от столчето си в гардеробната. — Къде е Томас?

— Замина по работа. — Кит възседна един стол и затърси в джоба си монета. — Ей, момче! — Той щракна с пръсти към един от младите актьори с нежни, безбради лица, които изпълняваха женските роли. — Донеси ми канче бира, Роби.

— Веднага, мастър Марлоу. — Момчето сръчно улови монетата и излезе тичешком.

— Ние тук пием едва когато пиесата свърши — обади се отново Бърбидж. — И без това ни е трудно да играем пред пияна публика. Затова съм наредил на актьорите си да карат представлението трезви.

Мъжете наоколо замърмориха под нос, но не сърдито.

— Аз обаче ще пия, защото съм жаден — засмя се Кит, — а ако остане нещо, ще ви го дам след представлението.

— Със сигурност няма да ни остави и капчица — прошепна един от младите актьори и хвърли бърз поглед към Марлоу. Дано само не го е чул, защото избухливостта му беше пословична. Но дори да го беше чул, Кит не реагира. Вниманието му бе привлечено от появата на Том Кид. Момчето донесе каната с бира, Марлоу поздрави сърдечно Кид и му предложи да отнесат столовете си на сцената и да опитат бирата. Тъкмо удобен случай да му обърне внимание върху някои неблагозвучни стихове в „Испанска трагедия“, което отдавна възнамеряваше.

Том Кид не остана особено доволен от критиката, но последва бирата, както кон следва торбата с овес, и двамата се настаниха на сцената.

Кит отпи голяма глътка от каната и я подаде на Том. Театърът бързо се пълнеше. Пред сцената, в така наречената яма, се бе събрала гъста тълпа, а галериите изглеждаха така, сякаш скоро щяха да поддадат под тежестта на публиката. Марлоу забеляза свежо младежко лице, наведено над парапета. Розови, красиво закръглени бузки, буйна кестенява коса, прибрана под широкопола шапка — наистина хубаво момче.

Кит се усмихна. Харесваше момчета, току-що излезли от детската възраст. Преди няколко дни бе отвел в леглото си млад коняр, за да се порадва на страст, съвсем различна от тази, която споделяше с Томас Уолсингъм. В неговия живот имаше великолепни триумфи и още по-великолепни поражения, но той беше на мнение, че от време на време мъжът има нужда да вкуси меда.

Докато актьорите се подреждаха на сцената, Кит продължи да наблюдава младежа, възхитен от бурното му вълнение. Сам ли беше? О, не! Придружаваше го познато лице — Уил Крейтън! Кит остана много изненадан. Нямаше представа, че младият придворен споделя любовта му към момчета. В жеста, с който Уил сложи ръка на рамото на младежа, имаше нещо собственическо. Сякаш бе дошъл тук да го закриля. Може би имаше друго обяснение. Може би Уил бе довел на театър някой млад роднина от провинцията.

Кит реши да изчака края на представлението и да разбере кое е хубавото момче в галерията. А сега по-добре да посвети вниманието си на случващото се на сцената.

 

 

Розамунд седеше в галерията на Къртън Театър и трепереше от възбуда. Още не можеше да повярва, че е дошла на театър. Оказа се учудващо лесно да си остане в Уайтхол: престори се, че страда от силни болки в корема, и й заповядаха да си остане в леглото. Никой не си помисли, че една придворна дама ще се откаже доброволно от удоволствието да пътува по реката с разкошния кораб на кралицата, след това да участва в официалния банкет и да танцува до среднощ. Освен това квартирите на придворните дами в Гринич бяха много по-просторни и удобни от тези в Уайтхол.

Джоан изрази многословно съжалението си, че Розамунд няма да вземе участие в излета, и отиде да съобщи на графиня Шрузбъри. Главната придворна дама се разпореди мистрес Уолсингъм да остане на легло целия ден и да се възстанови, за да може още на следващата сутрин, щом кралицата и дворът се върнат в Уайтхол, да поеме задълженията си. Розамунд проследи от прозореца на спалнята как дългата, тържествена процесия излезе през портите на двореца в посока към реката, където ги очакваха корабчетата. Тишината в Уайтхол беше почти зловеща, а коридорът на втория етаж беше толкова тих, че тя чуваше стърженето на мишките под дъските.

Както се бяха уговорили, Уил й донесе вързоп с мъжки дрехи. Розамунд се облече бързо и се яви пред него в черен жакет и панталон на паж. Косата й беше стегната на кок и скрита под голяма шапка. Краката й бяха обути във високи кожени обувки с метални закопчалки.

Като я видя, Уил се облещи смаяно, а Розамунд беше готова да избухне в смях. Двамата излязоха от двореца отидоха в конюшните. Розамунд трябваше да седне зад Уил върху гърба на кафявия кон. Той й каза, че е твърде рисковано да язди Джени, и тя се съгласи. Ето че сега седеше в галерията на Къртън Театър и се наслаждаваше на гледката, на шумовете, дори на миризмите и изпаренията на тълпата.

Не познаваше пиесата, но позна актьорите. Видя и Кит Марлоу на сцената, но нямаше опасност да се срещнат. Двамата с Уил възнамеряваха да си тръгнат веднага след представлението.

Уил се наведе към ухото й.

— Не мърдайте от мястото си. Ще се върна само след минута.

Той изчезна и тя веднага се почувства в опасност. Мястото на Уил, моментално бе заето от други хора, и Розамунд внезапно усети колко силна беше човешката воня — на гнил дъх, престояла бира, суров лук и стара пот. Говореха с груби, дрезгави гласове, някой я блъсна силно в гърба и я притисна към парапета. Тя се опря с две ръце и се опита да си осигури малко въздух за дишане. Слава богу, Уил се върна бързо и успя да си завоюва достатъчно място до нея.

— Реших, че сте гладна — рече той и й подаде пастетче с месо. Захапа жадно своето и по брадичката му покапа мазнина. Той я избърса с опакото на ръката и й се усмихна сияещо.

Розамунд моментално се почувства по-добре. Тя беше тук с Уил и никой не знаеше това. Беше част от едно необуздано множество и се наслаждаваше на анонимността си. Отхапа от пая и когато пръсна мазнина, последва примера на Уил и я изтри с опакото на ръката си. Оказа се много вкусно. Отдавна не беше опитвала нещо толкова сочно и приятно. Погледна Уил и му се усмихна, за да покаже колко добре се чувства с него.

Представлението започна. Пиесата се разгърна пред нея, разпростря богатството си като върху магичен килим, пренесе я в свят, твърде далечен от реалния. Когато свърши, Розамунд заръкопляска бурно, все още замаяна от чудото.

— Прекарахме си чудесно — констатира с доволна усмивка Уил. Той не беше в състояние да отвърне поглед от пламтящото й лице, а сияещите зелени очи направо го омагьосваха. Мъжките дрехи упражняваха върху него магията на забранения плод. Жакетът и панталонът подчертаваха красотата на тялото й и това го възбуждаше. Тя беше дребна, но отлично оформена, хълбоците и задничето й — с красиви меки извивки под памучната материя. Добре, че гърдите й бяха скрити под широкия жакет.

— Защо ме гледате така? — Розамунд никога не беше виждала този глад и желание в мъжкия поглед. Познаваше възхищението, но то беше само бегло впечатление в сравнение с онова, което в момента й казваха очите на Уил. Тялото й се пробуди и се затопли, кожата й се напрегна и затрепери, но най-силно беше усещането за власт над мъжа до нея.

Уил разтърси глава, за да се освободи от замайването.

— Велики боже, Розамунд, ако знаех какво ще предизвикат тези дрехи… — Той сложи ръка върху устата си и я бутна към изхода. — Да се махаме оттук, защото ще ни стъпчат.

Опасенията му са напълно реални, разбра Розамунд, когато започнаха да си пробиват път към стълбата. Хората зад нея я блъскаха да се движи по-бързо, онези отпред спираха внезапно. Човешкото множество се люлееше и бучеше и когато най-сетне излезе от театъра, Розамунд изпита чувството, че е изхвърчала като тапа от тясното гърло на бутилка.

Тя стъпи на тротоара и шумно си пое въздух, опитвайки се да се успокои. Огледа навалицата с надеждата да открие Уил, но не го видя никъде. Усети, че някой е застанал съвсем близо до нея, но в първия миг не му обърна внимание. Докато се добере до изхода, я бяха блъскали десетки хора и сега не усети разликата. Постепенно обаче осъзна, че някой я докосва нарочно. Мъжка ръка се движеше бавно по задните й части. Тя посегна инстинктивно назад и блъсна ръката. В отговор чу тих смях и тих глас:

— По-полека, по-полека, сладкият ми. Ти си твърде вкусна хапка, за да се държиш така нелюбезно.

Розамунд се вцепени. Обърна се бавно и се взря в засмяното лице на Кристофър Марлоу. Той я позна моментално и усмивката замръзна на устните му.

— Мили боже… какво търсите тук, Розамунд?

— И аз бих могла да ви задам същия въпрос — отвърна дръзко тя, опитвайки се да скрие смущението си. Съзнаваше, че лицето й е станало тъмночервено. Спомни си какво беше казал Уил в галерията и какво изразяваше лицето му. Наистина ли изглеждаше толкова предизвикателно в мъжките дрехи?

Кит разпери ръце.

— Видях едно прекрасно младо момче и реших, че си заслужава да опитам тази вкусна хапка. Направих само онова, което всеки здрав, нормален мъж би направил при тези обстоятелства.

— Аз пък не смятам, че би го направил всеки мъж — възрази сърдито тя.

— Може и да сте права. — Кит бързо си възвърна самообладанието и започна да се забавлява със ситуацията. — С Томас ли сте тук? Не, разбира се, че не. Той работи за милорд държавния секретар. Видях ви с мастър Крейтън. Той ли е придружителят ви? — Кит се огледа и застана очи в очи с Уил Крейтън.

— Мастър Марлоу. — Уил се поклони тромаво. Още не можеше да се отърси от ужаса, който бе преживял, като видя как Марлоу милва възхитителното задниче на Розамунд.

— Мастър Уил. Видях ви преди малко в галерията. — Кит хвърли бърз поглед към Розамунд и се усмихна. — Ето откъде духал вятърът. Сега разбирам какво става. Къде е най-доброто място за среща на двама влюбени? Естествено, в галерията на театъра, сред простолюдието.

— Това не беше среща — ядоса се още повече Розамунд. — Уил знае, че театърът много ми липсва, и двамата решихме да дойдем тайно. Дворът замина за Гринич, а аз си останах в Уайтхол, защото съм болна — обясни бързо тя и веднага се засрами от глупавото извинение.

— Е, радвам се, че сте се възстановили бързо — засмя се Уил. — Бъдете спокойна, мистрес Розамунд, ще запазя тайната ви. А сега предлагам да отидем в някоя хубава кръчма, за да полеем случката и да си поприказваме. Какво ще кажете?

— Само не с актьорите. Братът на Розамунд не бива да узнае, че е идвала в града.

Кит кимна с крива усмивка.

— Смятам, че Томас ще се разсърди само ако игричките на сестра му стигнат до ушите на държавния секретар и агентите му. Ако всичко си остане между нас, няма да се ядоса. Не смятам, че Нед Алейн и останалите общуват с двора, освен, разбира се, с Томас и приятеля му мастър Уотсън.

Уил хвърли бърз поглед към Розамунд и тя захвърли предпазливостта по дяволите. Какво толкова можеше да й се случи?

— Мастър Марлоу е прав. Томас не се интересува от мен. Той иска само да не го излагам пред двора с неразумни постъпки. А в момента дворът се забавлява в Гринич. Хайде и ние да се позабавляваме, Уил.

— Мисля, че е редно да ви дадем подходящо име — рече сериозно Кит. — Аз предлагам Ганимед, красивия малък виночерпец на боговете. Много ще ви подхожда. Или предпочитате нещо не толкова предизвикателно? Какво ще кажете да ви наричаме Пип? Точно така изглеждате. Свежа и зелена като ябълка.

Кит се забавляваше много от приключението на Розамунд и се чувстваше възбуден от образа на невинен младеж, какъвто тя играеше.

Розамунд направи гримаса. Кит й се надсмиваше, това беше ясно, но поне не беше злобен като придворните. Не беше забравила как реагира Уил на мъжките дрехи и разбираше защо Кит се е изкушил да я докосне. Обърна се с очакване към Уил.

Той не знаеше какво да реши. Не искаше през тази скъпоценна вечер да дели Розамунд с грубите актьори и похотливия Кит Марлоу, но много му се щеше да поседи с тях и да поговорят за представлението.

— Добре — съгласи се най-сетне той. — Да се надяваме, че никой няма да ни види. Нямам никакво желание да се дуелирам с брат ви на Финсбъри Фийлд.

Розамунд го хвана подръка и се притисна до него.

— Няма да го допусна, Уил. Ако се наложи, ще прережа гърлото на Томас, докато спи.

— Боже, какъв кръвожаден хлапак! — провикна се Кит и забърза към кръчмата.