Джейн Фийдър
Съпернички (6)

5

Розамунд се взираше в знамето, развявано от късния следобеден бриз. Сградата със знамето се наричаше просто „Театърът“. На входа стоеше мъж с тромпет и възвестяваше началото на представлението. Група актьори с перуки и театрален грим държаха плакати, на които беше написано, че трупата на Бърбидж ще представи „Датския принц“ от Томас Кид. Голяма тълпа се блъскаше по мръсната улица. Търговци предлагаха пайове, сладкиши и плодове.

— За какво става дума в „Датския принц“?

— Това е най-новата пиеса на Том Кид. Голяма трагедия с отрова и дуели, даже се явява дух, а после и втори — обясни й с усмивка Томас.

— Всички пиеси ли са от мастър Кид?

— Не, не всички, но Бърбидж, собственикът на театъра, харесва как пише Кид. Вчера представиха „Испанска трагедия“. Нед Алейн, главният изпълнител, е много подходящ за този вид пиеси. Умее да се бие, а в тази пиеса ще има предостатъчно възможности да покаже как настъпва и се отбранява.

— Не се бавете, мистрес Розамунд, закрийте си косата и лицето — подкани я нервно Кит, дори сам нахлупи качулката на главата й и здраво стегна шнура под брадичката. Очите му святкаха трескаво. Той се засмя и я щипна приятелски по бузата, после смъкна качулката още малко. — Театърът е греховно място. Никой не бива да види лицето ви. Нали ще ставате придворна дама! Прав ли съм, Томас?

Брат й изръмжа нещо неразбрано. Очевидно вече съжаляваше за съгласието си да я доведе в театъра. Ако сър Франсис узнае, сигурно ще го укори най-строго. Но вече беше късно да промени решението си. Тримата вървяха към театъра сред десетки и стотици шумно разговарящи, блъскащи се, нетърпеливи лондончани. Вътрешният двор бързо се изпълни с хора. Томас хвана Розамунд под ръка, притисна я до себе си и закрачи напред. Другата му ръка почиваше върху дръжката на сабята. Разбутваше навалицата, без да се притеснява от ругатните и обидите, които се сипеха от всички страни.

Повечето хора миришеха нетърпимо. Розамунд сведе глава и се постара да не вдишва човешките изпарения, които й напомняха на развалено месо. Щом влязоха в театъра обаче, тя вдигна глава и се огледа любопитно. Качулката падна от главата й, но тя изобщо не я усети. Вътрешният двор под сцената беше претъпкан с шумящи и смеещи се хора. Над него минаваше балкон, от който сцената се виждаше много добре. Розамунд предположи, че Томас ще я заведе там, но вместо това той я бутна по стълбата към сцената. Вляво и вдясно бяха сложени редици столове и двамата седнаха точно там, така да се каже вътре в самото представление.

Розамунд изохка възхитено. Намираха се далече от шумната тълпа, скрити от любопитни очи. Въпреки това тя не се възпротиви, когато Томас отново нахлупи качулката на главата й.

— Актьорите може да те гледат, но откъде да знам кой е в галерията — обясни полугласно той.

Розамунд кимна и скръсти ръце в скута си. Погледът й внимателно обхождаше залата. Качулката не й пречеше да забелязва подробностите.

Във вътрешния двор избухна караница. Едра фигура скочи от партера директно на сцената, без да си прави труда да се изкачва по стъпалата. Непознатият сложи ръка върху дръжката на сабята си и се обърна към публиката. Няколко души се разкрещяха гневно. Четирима младоци с плоските кепета и сините дрехи на чираци се хвърлиха към него с вдигнати юмруци. Двамина държаха в ръце дебели тояги.

— Млад глупак — изръмжа раздразнено Томас. — Изчезвайте зад сцената, преди да са ви претрепали — извика той на мъжа, който се обърна и се ухили дръзко.

— Простете, сър, но няма да бягам. Тези негодници искаха да ми вземат кесията!

Томас се обърна към Кит, който явно гореше от нетърпение да избухне сбиване и очите му святкаха в очакване. Не мога да го спра, помисли си с въздишка той. Кит обичаше да се бие и се месеше навсякъде. Сам си търсеше белята и нарочно обвиняваше хората, че го обиждат, за да ги предизвика. Нямаше оръжие, с което би могъл да излезе срещу тоягите на чираците, затова Томас щеше да бъде принуден да се намеси, за да го защити.

Томас извади сабята си и застана до младия мъж. Без да чака подкрепата му, Кит размаха юмруци и скочи сред тълпата. Четиримата чираци го наобиколиха. Томас се хвърли да му помогне. Розамунд не видя къде изчезна брат й и впи поглед в младия мъж на сцената. В първия момент той сякаш се ядоса, че други са му отнели забавлението, после нададе боен вик, размаха сабята и се хвърли сред биещите се.

Внезапно множеството се раздели и всички зрители видяха четиримата чираци да лежат, охкайки, върху стърготините във вътрешния двор. Няколко мъже се наведоха над тях, вдигнаха ги на крака и ги изведоха на улицата. Кит Марлоу се качи на сцената пръв, огледа доволно окървавения си юмрук и изтри ръка в панталона. Томас седна до Розамунд и прибра сабята си в ножницата. Розамунд видя кръвта по острието и потрепери. Младият мъж, сгорещен и широко засмян, скочи отново на сцената, приглади назад овлажнелите си коси и изтри сабята си със снежнобяла кърпичка. И неговото острие беше окървавено.

— Няма нищо по-хубаво от юмручния бой, но след това винаги ожаднявам — оплака се Кит. — Къде има бира?

Томас хвърли бърз поглед към младия мъж. Розамунд също го огледа и едва сега забеляза скъпите му дрехи: пурпурночервен жакет и смарагдовозелен панталон до коленете. Косата му падаше на меки вълни върху подплатените рамене. Сабята святкаше в ръката му и той не я прибираше, сякаш чакаше нов случай да я използва.

Томас изглеждаше сърдит. Сигурно след караницата с Кит тази сутрин му е писнало от войнствения нрав на приятеля му, помисли си съчувствено Розамунд.

— За малко да предизвикате сериозен сблъсък, мастър Крейтън. Не знаете ли, че хората на кмета постоянно следят буйстващите чираци? Бърбидж не може да си позволи театърът му да бъде затворен — изфуча разярено брат й.

— Хайде, стига, Томас — ухили се Кит. — Говориш като дребнав даскал.

Младежът се усмихна, прибра сабята си в ножницата и направи преувеличен поклон.

— Дълбоко се разкайвам за стореното, сър, и ще набавя достатъчно бира, годна да утоли жаждата на цяла армия.

— Ето, това се казва човек на място! — Кит го потупа по рамото. — Побързайте, приятелю, защото съм изсъхнал като гърдите на монахиня.

Томас проследи слизащия от сцената младеж с гневен поглед. Кит се разположи удобно на стола и се ухили многозначително, което още повече ядоса приятеля му.

— Кой е той? — попита Розамунд, опитвайки се да разсее напрежението. Ами ако брат й изведнъж реши, че няма да търпи повече, скочи и я отведе обратно в странноприемницата?

— Младок, който има още много да учи… Уил Крейтън. — Брат й седна до нея и въздъхна примирено. — Много е амбициозен. Опитва се да пише пиеси, смята се за голям поет и още по-голям любовник. Най-нахално флиртува с младите придворни дами и те се плашат от него.

— Изглежда много добре — промълви Розамунд.

Томас я изгледа заплашително.

— Стой далече от младоци като него, сестричке. Не се замесвай в безсмислени флиртове. Те не носят полза, само вреда. Мастър Крейтън няма нито пари, нито перспектива. Семейството няма да подкрепи подобна връзка, затова стой далеч от него.

Розамунд не каза нищо. Само сведе глава. След минута Уил Крейтън се върна с голяма кана бира и две канчета. Връчи ги на Кит и отново се поклони. Тогава Розамунд вдигна глава и му се усмихна. Той я изгледа любопитно и се поклони и пред нея, без да отговори на усмивката й. После се врътна и се запъти към другата страна на сцената, където беше мястото му.

Розамунд се запита дали пък усмивката й не е била твърде смела. Ала представлението започна и тя в миг забрави всичките си грижи. Пиесата я увлече. Действието се развиваше пред нея като килим от прекрасни стихове. Забрави Уил Крейтън, сбиването в партера, Кит Марлоу и Томас, които седяха до нея. Повтаряше тихичко музикалните стихове на Томас Кид, трепереше, когато призракът крачеше по крепостната стена, следеше с отворена уста зашеметяващия танц на рапирите, докато датският принц Хамлет се биеше с враговете си, усети последния дъх на рухналата на сцената негова любима. Гръмките ръкопляскалия на зрителите в партера я върнаха в действителността, тя примигна замаяно и се опита да си припомни коя е и какво има отвъд магията на театъра.

Брат й беше станал и аплодираше. Розамунд скочи и заръкопляска толкова силно, че ръцете й запариха. Кит обаче не изглеждаше толкова въодушевен — ръкопляскаше, но сдържано, и мръщеше чело, сякаш не беше особено доволен от театралното представление.

— Прекрасно беше! — извика Розамунд и благодарно се притисна до Томас.

Брат й очевидно я бе забравил. Не усети докосването й. Втурна се с протегнати ръце към сцената и започна да прегръща актьорите. Кит вървеше по петите му, но лицето му си остана намръщено. Розамунд се огледа. Изведнъж бе останала сама на сцената. Зрителите се разотиваха и партерът представляваше какофония от смехове, проклятия и блъсканица.

Розамунд свали качулката и се втурна да търси брат си. Незнайно как стигна до гардеробната на актьорите и се сви в един ъгъл, защото веднага разбра, че там не е място за жени. Актьорите триеха грима от лицата си, събличаха костюмите, мъжете, които изпълняваха женските роли, се освобождаваха с въздишка от корсетите, събуваха чорапите, хвърляха перуките, където намерят. Бъркотията беше неописуема и Розамунд с мъка следеше общия разговор.

Актьорите шумно се оплакваха от ниските доходи, опасяваха се, че градската управа ще затвори театъра заради несекващите сбивания, пускаха смешки за една или друга сцена. Най-много се шегуваха със сцените на дуели. Питаха се един друг дали Нед Алейн вече се е научил да се фехтува, или се налага да взема още уроци в школата, която се намира точно до театъра.

Нед посрещаше критиките със смях. Вече бе успял да разгримира лицето си и обличаше ежедневните си дрехи.

— Готов съм да предизвикам всеки от вас на дуел. На сцената, пред зрителите.

— С огромно удоволствие приемам предизвикателството — обади се Кит Марлоу и излезе напред.

Той беше нов в групата, затова Томас Уолсингъм побърза да се намеси:

— Не го слушайте. Приятелят ми е холеричен темперамент. Първо се бие, после целува. Да вървим да пийнем нещо, приятели. Кесията ми е на ваше разположение.

— Почакай малко, Томас. — Кит сложи ръка на рамото му. — Първо искам да разбера дали този принц на актьорите приема предизвикателството. Ще се наложи да ми заемеш сабята си.

Нед Алейн го изгледа с присвити очи.

— Пиян ли сте, сър?

Кит избухна в смях.

— Ни най-малко, драги. Уверявам ви, че съм напълно способен да посрещам и отправям удари в честен двубой. Вие изрекохте предизвикателство, аз го приемам.

Актьорът вдигна рамене и извади своето оръжие.

— Тогава да започваме.

Томас кимна примирено и даде сабята си на Кит.

— Надявам се, че знаеш какво да правиш с нея — каза му тихо той.

Кит се изсмя надменно и размаха оръжието.

— Хайде, мастър Алейн, на сцената!

Компанията последва двамата младежи. Кит се поклони и вдигна сабята. Нед му отговори със същото. Розамунд остана зад сцената, забравена от брат си и приятеля му. Направи й впечатление, че Уил Крейтън стои от другата страна на сцената съвсем сам и никой не му обръща внимание.

И Нед, и Кит си служеха трудно с дългите, тънки острия, но Розамунд веднага разпозна, че Марлоу е учил фехтовка. Не беше опитен и гъвкав като Нед Алейн, но се биеше добре и зрителите го възнаграждаваха с одобрителни смехове и похвали. Двубоят завърши с взаимни благодарности и пожелания за нови успехи.

— Време е да пием! — извика Кит и прегърна опонента си. — Канче шери или бургундско? Каквото предпочитате. Скъпият ми приятел Томас ще ни почерпи. — Той се обърна сияещ към Томас, който му кимна сдържано.

Розамунд сметна, че е време да напомни за себе си, и подръпна брат си за ръкава. Той се обърна стреснато.

— Дявол да го вземе! Още ли си тук?

— А къде другаде бих могла да бъда, скъпи братко? — попита хапливо тя.

Томас разтърси глава, за да прогони замайването си.

— Права си, сестричке. Но какво да те правя сега?

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ще остана с теб. Никой няма да ме забележи… както и досега.

Томас разбра, че стрелата е насочена срещу него, но не каза нищо. Кит го подкани да вървят в кръчмата и актьорите се запътиха шумно към изхода.

Розамунд четеше в очите на брат си като в отворена книга, но си мълчеше. Само Томас имаше право да вземе решение. Той искаше да остане с актьорите, това беше повече от ясно. Ревнуваше Кит и нямаше да го остави да се забавлява сам с всичките тези мъже.

— Да вървим — рече тихо Томас и забърза след актьорите. Розамунд се уви в наметката, нахлупи качулката и го последва мълчаливо. Уил Крейтън също тръгна с тях, увлечен в разговор с един от младите актьори, който бе изпълнил второстепенна женска роля. Явно познава актьорите, размишляваше Розамунд. Във всеки случай се движеше с увереността на човек, приет от трупата.

Излязоха шумно на Бишъпсгейт и се насочиха към „Черния петел“. Таверната вече беше пълна със зрители в най-добро настроение. Когато актьорите влязоха в сумрачното помещение, от всички страни се разнесоха въодушевени викове и Нед Алейн свали шапка с елегантен поклон. Брат й също беше добре познат на пиячите, забеляза Розамунд. Викаха го по име, той им отговаряше със смях. От един тъмен ъгъл излезе дребен мъж, облечен във вехт жакет и износени панталони, ала очите му излъчваха интелигентност и той поздрави Уолсингъм като отдавна несрещан приятел.

— Здравей, Том. Това е Томас Кид, драматургът — представи го Томас и го потупа по рамото. — Тази вечер се насладихме на добре подбраните ви думи, приятелю, но бих искал да ви представя един потенциален съперник — моя приятел от Кеймбридж Кит Марлоу. В момента пише първата си пиеса.

Том Кид огледа Марлоу с видимо недоверие.

— Драматургът живее трудно, заплащането е мизерно. Ще ми покажете ли какво пишете?

Кит извади от вътрешния джоб на жакета си снопче гъсто изписани листове.

— Щом желаете.

Кид прочете първата страница.

— Това не е пиеса — отсече той. — Ако не се лъжа, това са любовните елегии на Овидий.

Кид продължи да чете, докато Марлоу се хилеше злобно.

— Превъзходен превод, сър — отбеляза Кид, след като прочете няколко елегии. — Ала съдържанието си остава неприлично. Внимавайте на кого давате произведенията си. В днешно време неприличните стихове много често се определят като ерес и написалият ги отива на кладата.

Кит се изсмя и взе листовете от ръцете му.

— Превел съм елегиите на Овидий, защото са ми необходими за следването ми. Но ще запомня предупреждението ви, сър. Ще ги четат само хора, които не се отличават с тесногръдие. Ето, Томас например остана възхитен. — Кит се обърна към Томас и го тупна по рамото. — Нали, приятелю?

— Приятелят ми е учен човек — усмихна се Томас, — но и аз го посъветвах да показва работите си само на истински ценители. Хайде да отидем в задното помещение, за да си приказваме на спокойствие. Ще ни придружите ли, мастър Кид?

— С удоволствие.

Компанията тръгна към задната част на кръчмата. Розамунд не се отделяше от брат си, но той май пак бе забравил за присъствието й. Не я представи на никого и тя предположи, че не иска никой да я вижда в тази неподходяща за млади дами обстановка. По-добре да се прави на невидима. Нямаше смисъл да се кара с него. Томас й поръча канче сладко вино, а за себе си и останалите поиска няколко кани тежко бургундско. Розамунд седеше в края на голямата маса и внимателно слушаше оживения разговор. От време на време се обръщаше да погледне към Уил Крейтън, който се бе облегнал на стената в близост до вратата и често надигаше чашата с вино.

Младият мъж следеше разговора с видимо внимание. Будният му поглед се местеше от лице към лице и спираше върху говорещия. Розамунд остана с впечатлението, че той буквално поглъща и запомня всяка дума и всеки жест. И тя правеше същото, затова го разбра. И той като нея искаше да е част от този свят. За него ще е много по-лесно, отколкото за мен, каза си иронично тя.

След време Розамунд забеляза, че Кит е захвърлил на масата страниците, от които беше чел. Задната страна на един лист беше празна и без много да му мисли, тя взе перото и започна да скицира сцената, която наблюдаваше, без да престава да се вслушва в оживената дискусия.

Кит Марлоу спореше разгорещено с Том Кид за техниката на белия стих. Той разкритикува ожесточено пиесата, която трупата бе представила тази вечер, и накрая обиденият Кид го помоли да докаже правотата си като прочете нещо от „Тамерлан“.

Кит скочи на масата в средата на стаята и актьорите се събраха около нея с чаши в ръка. Марлоу се изпъчи и изрецитира гордо:

Ти, гарванова мършо, ти ли си синът на Тамерлан?

Страх ли те е да умреш? Страхуваш ли се,

че някой ще отвори страшни рани

в плътта ти с кривата си сабя?

Не видя ли как артилерийски залп направи дупка

в редиците на копиеносците, стрелците и конниците?

Не видя ли как откъснатите им крайници

полетяха към небето

и увиснаха във въздуха като слънчеви лъчи —

а ти, страхливецо, се страхуваш от смъртта!

Кит вдигна канчето си и го изпразни на един дъх. Лицето му беше неестествено зачервено, погледът му помътня.

— Така мъжът, който иска единствено власт, говори на сина си, който пък е осъзнал колко безумни са амбициите на баща му.

— Кървава пиеса ще стане — отбеляза Нед Алейн и помилва дръжката на сабята си. — Ще има ли роля за мен? Трябват ни нови пиеси. Том Кид не е в състояние да отговори на търсенето. — Той удари автора по рамото и се засмя. — „Испанската трагедия“ и младият датски принц са прекрасни, но след второто или третото представление публиката започва да недоволства.

— Правя каквото мога — изръмжа Кид и напълни отново чашата си.

Марлоу скочи от масата и поиска още вино. Гостилничарят донесе сърнешки пай. Розамунд свали наметката си. В малкото, препълнено помещение беше горещо, а и никой не й обръщаше внимание. Тя умираше от глад и като чу за сърнешки пай, устата й се напълни със слюнка.

— О, приятели, знаех си, че ще ви намеря тук! Нед… Томас… Кид… Каква вечер! Страхотно представление! — Възбуденият глас беше на новодошъл — елегантно облечен джентълмен с дантелена яка и маншети. Дръжката на рапирата му беше украсена със скъпоценни камъни, а ръкавиците му бяха обшити с перли.

Розамунд инстинктивно отстъпи назад и се скри в най-тъмната сянка. Джентълменът не биваше да я вижда в такава компания. Брат й скочи, прегърна непознатия и веднага представи Кит.

— Това е Том Уотсън, приятелю, още един Том, вече станаха много, но се надявам да ги различаваш. — Той се засмя, очевидно доволен от шегата си. — Том Уотсън, това е Кит Марлоу, драматург, преводач на Овидий, поет и стихоплетец. А Том Уотсън, скъпи Кит, е остроумният Том, поет от много висока класа, автор на идилии и най-елегантният преводач от латински. За съжаление е малко луд, но се понася.

Томас Уотсън се поклони и размаха голямата си шапка, украсена с пера. Кит повтори жеста му и извика въодушевено:

— За мен е чест да се запозная с вас, сър! Нали вие сте авторът на „Хекатомпатия“?

— Същият. — Том Уотсън се усмихна зарадвано. — Нима познавате стиховете ми?

— Дори много добре — отговори Кит. — Томас, поръчай още вино, какво чакаш? Мастър Уотсън е жаден. — С тези думи Кит хвана Том Уотсън под ръка и го поведе към масата.

Розамунд веднага забеляза, че брат й не е особено щастлив от случващото се, но засега успява да се сдържа. Томас помоли гостилничаря да донесе с пая и още една кана вино. Две прислужнички внесоха ястието, току-що опечено, с апетитна златножълта коричка. Актьорите насядаха около масата, като се бутаха доста грубичко, за да заемат най-добрите места.

— О, я вижте каква красива рисунка! — извика Нед Алейн, който бе забелязал оставения на масата лист, и го вдигна към светлината. — Май сред нас има истински художник. Ето ме и мен, много добре ме е хванал. А това сте вие, Том Кид, целият опръскан и омазан от вчерашната вечеря.

Зрителите избухнаха в смях, драматургът се намръщи и напразно си опита да изтрие мазните петна от жакета си.

— Кой е авторът на рисунката?

Розамунд, която седеше до брат си, се изчерви като рак. Томас я погледна малко уплашено, но реши да признае истината.

— Малката ми сестра има известен талант в рисуването, но явно още не знае, че не е учтиво да рисува хората без тяхно знание — заключи той и я изгледа неодобрително.

— Не си прав, скъпи Томас — възрази с усмивка Уотсън. — Най-добрата и най-истинската прилика възниква, когато човек не подозира, че го рисуват. — Той взе скицата от ръцете на Нед и я разгледа внимателно. — Вие сте много талантлива, мистрес Розамунд. Ако има кой да рисува сцените от една пиеса, това ще е голяма помощ за актьорите, защото ще им напомня за предишните представления.

Той се обърна към Бърбидж, който лакомо похапваше от пая.

— Как мислите, драги? Знаете ли колко спорове ще си спестите, ако винаги имате пред себе си вярно пресъздадени сцени от „Испанска трагедия“ и от другите пиеси?

— Ти си прав, Томас, абсолютно прав. — Бърбидж кимна на Розамунд. — Водете сестра си винаги когато идвате в театъра ми, Томас. Ако има желание, нека прави скици по време на представлението.

— За съжаление е невъзможно — отговори сухо Томас и подаде на Розамунд лъжица и дъска за рязане. — Сестра ми отива в двора. Това беше първото и последното й посещение в театъра.

Розамунд, която слушаше комплиментите с преливащо от радост сърце, се ужаси от думите му, но си замълча. Актьорите бързо изгубиха интерес към темата и я оставиха да се нахрани спокойно.

Уил Крейтън, който не бе поканен да се присъедини към вечерящите, остави чашата си и се запъти към вратата, ала Нед Алейн се провикна подире му:

— Елате да хапнете с нас, мастър Уил. Томас ни е предоставил съдържанието на кесията си и съм сигурен, че сте добре дошъл на трапезата му.

— Стига да не прави повече глупости — засмя се Томас и заби камата си в коричката на пастета. — Бърбидж и без него си има достатъчно проблеми.

Уил се поклони учтиво.

— Осмелявам се да твърдя, сър, че и вие щяхте да се биете за кесията си, ако цяла група чираци се опита да ви я отнеме.

Томас отново изкриви уста в усмивка.

— Да, мисля, че щях да го направя. Освен това дадохте възможност на мистър Марлоу да поработи с юмруците си. Заповядайте, седнете при нас.

Уил благодари с усмивка и седна до Розамунд, която с готовност му направи място.

— Благодаря ви, мистрес Уолсингъм. Нали правилно разбрах името ви?

— Съвсем правилно — отговори Розамунд. — Но ако ме срещнете в двора, ще съм ви благодарна, ако не споменавате, че съм била тук.

Уил прие чаша вино и парче пай от Томас и отново се обърна към съседката си:

— Аз съм изцяло на вашите услуги, мистрес Уолсингъм. — Погледна я втренчено и светлосините му очи засвяткаха. — Вашият брат явно е много снизходителен настойник, щом ви е довел на това греховно място.

Розамунд не успя да потисне усмивката си.

— Всъщност той не ми е настойник. Имаме по-голям брат, който изпълнява тази функция, но той за съжаление не проявява интерес към мен и Томас бе принуден да поеме ролята му. Покровителства ме, когато е в настроение за това.

— А когато не е, ви оставя да си правите, каквото искате. Много практично. — Уил отпи голяма глътка вино и я погледна дяволито над ръба на чашата.

— Прав сте — изкиска се весело Розамунд. — Много практично, освен когато не си спомня за правилата на приличието.

— Да, разбирам, че му е трудно. Но когато отидете в двора, ще ви пазят много строго — обясни Уил с високо вдигнати вежди.

— Вече ми казаха, че в двора са въведени много строги правила и ограничения — въздъхна Розамунд и си взе още хляб. — Значи Томас няма от какво да се притеснява.

— Повърхностно погледнато, да — кимна Уил, впил поглед в лицето й. — Но аз смея да ви уверя, че дори обикновените придворни намират начини да заобикалят строгите правила. Стига да искат, разбира се.

— И вие ли правите така, мистър Крейтън?

Розамунд изпита усещането, че се движи по тънък лед. Никога не беше водила разговор с толкова намеци и се чувстваше много изискана. Всяка дума беше покана за нарушаване на правилата и тя очакваше с нетърпение да се случи нещо.

— Зависи от предизвикателството, мистрес Уолсингъм. — Уил улови погледа й, усмихна се и отново вдигна чашата към устните си.