Джейн Фийдър
Съпернички (3)

2

— Не бих искал да се срещна с този тип в някоя тъмна уличка — отбеляза Кит Марлоу и изпразни чашата с вино, когато вратата на кабинета бавно се затвори зад Инграм Фрейзър. — Какъв ти е той, Томас? Не ми изглежда като случайно приключение…

— Мастър Инграм, както го наричат някои, е многостранно надарен мъж — отговори Томас и вдигна гарафата, за да напълни наново чашата на Кит. После наля и на себе си.

— Но ти си прав: не е приятно да го гледаш. Ала е много подходящ за известни… сделки, необходими за човек като мен, който няма средства да се облича подходящо и да язди хубав кон. О, да не забравяме и доброто вино в чашите ни — допълни той и се засмя весело. — От Франция не идват само предатели, приятелю.

— Напълно си прав — отговори Кит, изпразни чашата на един дъх и я подаде на домакина да я напълни отново. — Тези така наречени сделки да нямат нещо общо с държавния секретар?

Томас се усмихна многозначително.

— От време на време пращам мастър Инграм с разни поръчки при сър Франсис, но в повечето случаи го занимавам с дела, засягащи личните ми финанси. Той е вещ във финансовите въпроси и се грижи двамата да можем да си плащаме сметките.

Кит присви очи, но не продължи да говори по темата. След малко разговорът им бе прекъснат от тихо почукване по вратата.

— Влез! — извика Томас.

Появи се Розамунд и първо стрелна поглед към братовия си гост, който се бе разположил удобно на пейката под прозореца. Слънчевите лъчи позлатяваха кестенявата коса, измита и грижливо сресана назад, за да открива високото чело. Направиха й впечатление добре поддържаните му мустачки и почти пълната липса на брада — за разлика от Томас, който много се грижеше за своята.

Розамунд направи реверанс и сведе глава. Много й се искаше слънчевите лъчи да подчертаят красивия ръждивокафяв тон на косата й.

— Може би съм подранила? Да си отида ли?

— Не, разбира се. Седни и пий чаша вино с нас — покани я Томас. — Имам новини за теб.

Розамунд пое чашата и седна на посочения й стол. Подреди внимателно полите на зелената копринена рокля, за да разкрият фините сатенени пантофки и стройните й глезени. Гордееше се с красивите си крака, макар че нямаше кой да им се възхищава. Всъщност и днешната й публика не беше подходяща. Томас обикновено оставаше равнодушен към външния вид на сестра си, а след случилото се в овощната градина можеше да се очаква, че мастър Марлоу също няма да прояви интерес към женските й прелести. Все пак щеше да опита. Достатъчно рядко се случваше да я поканят да обядва с мъже.

— От Лондон ли идвате, мастър Марлоу? — попита учтиво тя.

— Не, от Кеймбридж. Преди няколко седмици се срещнах там с брат ви и той беше така любезен да ме покани в Скедбъри.

— В университета ли учите, сър?

— В колежа „Тялото Христово“. Завърших бакалавърската степен и се надявам скоро да започна магистратура.

— Мастър Марлоу е поет и пише пиеси, разбира се, в свободното си време — допълни Томас с поглед към изпразнената гарафа. — Интересува се много повече от театъра, отколкото от църквата, за която е предопределен.

Тонът му беше ироничен и той хвърли бърз, съзаклятнически поглед към госта си, който се потръпна от отвращение и поклати глава.

— Ужасно съм жаден, Томас — каза само Марлоу. — Няма ли да донесеш още вино?

— Ти винаги си жаден — отговори домакинът и посочи гарафата на сестра си. — Иди в килера и я напълни от бъчвата, на която пише „Аквитания“. После кажи на мистрес Рейли, че бързаме и че ще й се отблагодарим, ако ни нахрани преди залез-слънце.

Розамунд взе гарафата и излезе от стаята. Нямаше намерение да съобщи на готвачката какво е казал брат й. Ако чуе подобни язвителни думи, мисис Рейли сигурно ще метне по главата й гореща тенджера, ще избяга от кухнята и ще й изкрещи тя да приготви яденето.

В кухнята беше горещо като в ада. Под ниския таван се виеха кълбета гъста пара. На огъня се печеше цяло прасе и мазнината пръскаше на всички страни. На печката вряха две големи тенджери. Младият помощник на готвачката въртеше шиша и очите му блестяха, сякаш съскащите пламъци го омагьосваха. Каменният под беше лепкав и Розамунд пристъпи много внимателно, за да не изцапа сатенените пантофки и копринената рокля. Слава богу, стигна до килера, без да се подхлъзне. Мистрес Рейли хвърли голяма топка тесто върху набрашнената маса, обработи го с юмруци и го обърна, за да го намачка и от другата страна. Когато Розамунд излезе от килера, готвачката изръмжа, без да поглежда в нейната посока:

— Кажете на мастър Уолсингъм, че след десет минути яденето ще е на масата.

Розамунд се задоволи да кимне и бързо излезе от кухнята. За съжаление настъпи по опашката котката, която се бе сгушила до вратата, животното се размяука сърдито и кучетата в задния двор веднага се разлаяха. Розамунд избяга, бършейки потта от челото си.

Щом стигна до кабинета на брат си, тя спря, избърса се още веднъж с ръкава на роклята и се опита да охлади горещите си бузи. Отпи голяма глътка вино от гарафата, почука тихо и отвори вратата. Брат й и Марлоу стояха до прозореца и гледаха навън към парка. Брат й бе сложил ръка на рамото на поета и двамата не чуха влизането й.

— Обядът ще е готов след десет минути — съобщи високо тя и собственият й глас прозвуча чуждо в ушите й. Усети как се изчерви, но дори и да го бяха забелязали, мъжете не казаха нищо. Просто се извърнаха от прозореца и отново заеха места около масата.

Розамунд наля вино и им подаде чашите. Наля и на себе си и отново отпи голяма глътка. Усещаше някакво напрежение, за което нямаше име. Добре поне, че не беше заплашително, а по-скоро възбуждащо.

— Искаше да обсъдиш нещо с мен, Томас…

— Да. — Брат й се покашля многозначително. — Очакват те в Лондон.

— В Лондон? — Розамунд не повярва в чутото. — Защо? Кой ме очаква? По каква причина?

— Очевидно нашият скъп братовчед, сър Франсис Уолсингъм, си е спомнил за съществуването ти — съобщи Томас с обичайния си ироничен тон. — Желае да те види.

Розамунд смръщи чело.

— Но той е държавен секретар на кралицата! Защо се интересува от мен?

— Скъпа сестричке, няма никакво значение какво иска от нас Негово сиятелство държавният секретар на кралицата. Той сам ще ни каже, когато сметне за нужно — обясни Томас и отпи глътка вино. — Аз обаче съм готов да се обзаложа, че иска да види каква си, за да реши дали може да ти намери подходящ съпруг.

— Аз пък си мислех, че само Едмънд има право да вземе такова решение… — пошепна Розамунд и хвърли виновен поглед към брат си. Едмънд не се интересуваше от тях, но щом тя трябваше да сключи изгоден за семейството брак, единствен той имаше право да направи избора и да вземе решението.

— Едмънд изобщо не мисли за теб, Розамунд. Интересува го само най-новата му курва. — Томас се изсмя грозно, стана от стола и изръмжа. — Хайде да ядем. В корема ми зее дупка.

Трапезарията беше обзаведена дори по-зле от останалите помещения. В средата стоеше проста чамова маса, около нея бяха наредени груби столове, дъбовата маса за сервиране бе натикана в ъгъла. Освен това вътре миришеше на мухъл. Розамунд побърза да отвори прозореца и в помещението веднага нахлу аромат на рози от близката леха.

Един слуга донесе свинско печено и постави голямото плато в средата на масата заедно с кана за сос. Донесе още пшеничен хляб и купа зелен фасул. Марлоу вдигна празната гарафа и погледна подканващо приятеля си.

— Няма вино, Томас.

— Напълни я, Джетро — заповяда с усмивка домакинът.

Слугата взе гарафата и излезе. Розамунд седна и си взе парче хляб. Томас наряза печеното с камата си. Сестра му не разполагаше със своя кама и до калаената й чиния беше поставено просто кухненско ножче. Марлоу също имаше кама, но си отряза съвсем тънко парче месо и взе само една лъжица зеленчук. Погледът му не се откъсваше от вратата, ръката му стискаше празната чаша. Посвети вниманието си на яденето едва когато слугата се върна с пълна гарафа и наля вино в чашата му. Марлоу пи жадно и очевидно се успокои.

Розамунд хапна малко месо. Дъвчеше бавно, мислите й бяха заети с новината, съобщена от брат й. Братовчед им Франсис беше важна личност. Доверен съветник на кралицата, човек със значително влияние. Тя никога не беше помисляла, че някой ден сър Франсис ще се заинтересува от незначителните си роднини. Знаеше, че Томас работи понякога за него, но Томас беше мъж и разликата беше голяма.

Розамунд знаеше какво бъдеще я очаква. Не хранеше романтични представи за брачното щастие. Ако има късмет, ще й намерят добър съпруг. Може би той ще я обича и разбира, а тя ще се чувства добре с него и ще му бъде вярна и предана. Ала такива мъже се срещаха рядко. Някой, вероятно Едмънд, ще й избере мъж с оглед на това съюзът да е от полза за семейството й. Тя, естествено, ще се подчини на волята му. Такава беше съдбата на жените. Ако Едмънд не мислеше единствено за себе си, сигурно отдавна щеше да я е омъжил. Тя бе навършила седемнайсет години и понякога се чувстваше много стара за женитба. Томас също очевидно не мислеше за бъдещето на сестра си и я остави да си живее спокойно в скучния Кент.

Може би трябва да се представи пред братовчед им в лоша светлина. Ако не я хареса, той ще я прати обратно в Скедбъри и тя ще продължи да си живее, както досега. Но може би сър Франсис искаше просто да я види? А на нея така й се искаше да иде в Лондон, да разгледа столицата, дори да зърне кралицата… Представата беше толкова вълнуваща, че тя забрави намерението си да се представи зле. Ако сър Франсис я хареса, сигурно ще я задържи известно време в дома си. Може даже да я заведе в двора. Ако обаче е решил да я омъжи за някой скучен провинциален земевладелец, тя ще живее по-зле, отколкото тук, с брат си. Ще ражда деца година след година, ще трябва да се грижи за тях и няма да има време да рисува. Помнеше как майка й линееше, как загуби интерес към света извън семейството си и домакинството. А през последните години беше толкова болна, че загуби интерес изобщо към живота. Преди и аз да стана като нея, ще ида в столицата и ще видя как живеят хората там, закани се Розамунд. Кой знае, може би ще срещне интересни хора и пред нея ще се разкрият неподозирани възможности.

Тя не съзнаваше, че мачка хляба между пръстите си и човърка месото с вилицата, докато Марлоу не се обади:

— Аз пък си мислех, че бедната свиня е отдавна мъртва, мистрес Розамунд.

Тя буквално подскочи и се изчерви.

— О! Моля за извинение. Мислех за друго.

— Това беше очевидно — отвърна той и отново напълни чашата си.

Розамунд се усмихна сдържано и забеляза, че той продължава да пие, но не е хапнал почти нищо. Очите му блестяха трескаво, бузите му пламтяха. Утре ще се събудиш с главоболие, предрече му безмълвно Розамунд и се обърна към брат си.

— Кога ще тръгнем за Лондон, Томас?

— Вероятно след около седмица. — Брат й не преставаше да се тъпче с месо. — Колко време ти трябва да се приготвиш?

— По-малко от половин час — отвърна хапливо тя. — Не разполагам с голям гардероб.

— Като гледам роклята ти, отдавна е излязла от мода. — Томас я огледа през масата със смръщено чело. — Това ли е най-доброто, с което разполагаш?

Розамунд преглътна надигащия се в гърдите й гняв и отговори просто:

— Да.

— Мили боже! Уший си нещо набързо. Не може да пристигнеш в Лондон като просякиня.

— За да си ушия нова рокля, трябват пари — уведоми го спокойно Розамунд и остави вилицата си.

Томас простена и посегна към виното.

— Добре, ще ти дам. Но няма да са много. Колко ли струва една рокля в днешно време?

— Откъде да знам, братко? Сигурно поне колкото жакета ти.

— Този ли? — Томас доволно попипа пурпурночервения кадифен жакет с малки златни копчета. — Не ставай глупава, Розамунд. Дал съм за него цели двайсет крони. Откъде да намеря толкова много пари?

— Тогава просто няма да си ушия нова рокля.

Томас я погледна заплашително.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Утре ще поговорим пак. А сега виж дали мистрес Рейли е приготвила десерт!

Доволна от малката си победа, Розамунд отиде в кухнята. Върна се с голяма купа крем и Томас й кимна признателно. Веднага загреба с лъжицата от крема и покани госта си да последва примера му, но Марлоу поклати глава и напълни чашата си с вино. Томас се намръщи недоволно.

— Ако искаш да направиш впечатление на министъра, ще ти трябва бистра глава, Кит. Прекомерното пиене се отразява зле на стомаха ти, оцветява очите ти в жълто и причинява адско главоболие. Предупреждавам те, че моят братовчед яде и пие умерено и предпочита да вижда около себе си хора, които се държат като него.

Марлоу се изсмя презрително, облегна се назад и помилва пълната си чаша.

— Тогава явно няма да остана дълго при него — отговори той с равнодушен тон.

Розамунд, която също си хапваше крем, видя как погледът на брат й помрачня.

— Бъди така добър да мислиш повече какво говориш — посъветва го Томас. — Освен ако не си решил да водиш бедняшки живот на свещеник в някое далечно село.

— О, Том, невернико Том! — Марлоу се изсмя и изпразни чашата на един дъх. — Когато е нужно, съм мълчалив, смирен и въздържан. Тук обаче… — Бутна чашата през масата и продължи: — Напълни я до ръба, моля те! Твоят високопоставен роднина не е сред нас, освен ако не се е скрил в ламперията.

Томас вдигна изпразнената гарафа и я обърна.

— Виното свърши. — Категоричният тон показа, че това е окончателното му решение.

Марлоу присви очи, бузите му пламнаха още по-силно. Той стана и блъсна стола си.

— Тогава сам ще си намеря нещо за пиене.

Грабна гарафата и се поклони изящно пред Розамунд.

— Мистрес Розамунд, отведете ме, моля, в избата с бъчвите.

Розамунд погледна безпомощно към Томас. Брат й също беше пил много, светлите му очи бяха кървясали като тези на приятеля му. Едно издайническо мускулче потръпваше на бузата му и тя разбра, че много скоро ще стане свидетелка на едно от страховитите му избухвания, много по-страшни, когато беше пил. Томас стана и погледна втренчено Марлоу, който му отговори с подигравателна усмивка.

— Искаш ли да се бием, Том? — Марлоу хвърли калаената кана в празната камина и тя издрънча заплашително. — Хайде, какво чакаш, горя от желание да те победя!

Той вдигна юмруци и Томас се нахвърли да го бие. Розамунд избяга.

Затвори вратата на трапезарията, облегна се на дебелото дърво и се заслуша. Чу глух удар, после още един. Томас изкрещя. В следващия миг двамата мъже избухнаха в луд смях. Любопитството й се събуди и тя открехна вратата, като се стараеше да не вдига шум. Двамата мъже се бяха вкопчили един в друг и залитаха из стаята. В прегръдката им се усещаше нещо заплашително, едва сдържано напрежение и страст.

Каквото и да беше, тя нямаше място тук. Розамунд затвори вратата и отиде в стаята си. Чувстваше се несигурна, неспокойна, някак си изгубена, сякаш вече не разбираше света.

Но как би могла да разбира света тя, седемнайсетгодишната, след като бе прекарала целия си живот в далечния Кент и не познаваше никого?

 

 

На следващата сутрин Розамунд си възвърна обичайния оптимизъм. Първата й мисъл беше, че ще замине за Лондон и ще има нова рокля. Едва когато се порадва на тази перспектива, си спомни неприятния завършек на вечерта. Дали Томас и Кит Марлоу отново са добри приятели? Въпреки смеха и страстната прегръдка двамата със сигурност се гневяха един на друг. За съжаление и двамата бяха прекалили с пиенето, затова поведението на Марлоу предизвика свада. Розамунд знаеше от опит, че пияните често налитат на бой.

Тя се облече, обу на босо старите си плетени сандали и слезе в кухнята да закуси. Вратата към трапезарията беше полуотворена и тя надникна вътре. Миришеше на разлято вино, мръсните съдове си стояха на масата, две чаши бяха преобърнати. На масата за сервиране имаше бутилка с бренди, пълна до половината. Значи снощи Томас и Кит Марлоу са си допили с бренди. Дано са забравили грозната караница…

Как ли са се срещнали двамата? — запита се тя, докато вървеше към кухнята. На пръв поглед изглеждаха абсолютно различни. Томас беше елегантен придворен, а Марлоу имаше типичния вид на беден учен. Е, нали пишеше пиеси за театъра…

Розамунд завари в кухнята котка и две кучета да се бият за кокал с доста месо по него. Тя си отряза парче пшеничен хляб, намаза го с масло и излезе в градината с подправките.

Джем, синът на мистрес Рейли, тичаше след две истерично крякащи пилета, които очевидно предусещаха съдбата си. Те успяха да избягат от момчето и намериха убежище на покрива на кокошарника, откъдето продължиха да крякат заплашително.

— Винаги правят така — отбеляза дълбокомислено Джем и подръпна жакета си. — Как да ги сваля от покрива, мистрес?

— Изключително уместен въпрос — провикна се зад гърба й Кристофър Марлоу, който бе застанал до слънчевия часовник. Жакетът му беше отворен и Розамунд видя, че ризата му е цялата на червени петна. — Донеси стълба, момче — заповяда той, нави ръкавите на фината си батистена риза и се засмя.

Джем донесе стълба, опря я на покрива на кокошарника и мистър Марлоу започна да се катери. Стъпи на последното стъпало и се протегна да хване пилетата, но те успяха да му избягат. Той изруга ядно, хвърли се след тях и докопа едното пиле. Както си стоеше на стълбата, брутално му изви врата и го хвърли на земята. След това залови и другото, което бе сполетяно от същата съдба.

Марлоу се спусна по стълбата, изтри ръце в панталона си и заповяда на Джем да вземе пилетата и да ги отнесе в кухнята.

— Останах с впечатление, че имате опит в тези неща — отбеляза със страх в гласа Розамунд.

— О, да, много пъти съм ловил пилета — засмя се доволно Марлоу. — Семейство с девет деца изяжда стотици пилета на година, а парите, които печели един обущар, едва стигат, за да изхрани семейството си.

— Къде сте роден?

— В Кентърбъри. — Марлоу изтри очите си, за да избистри погледа си. — Имам спешна нужда от голяма кана бира, мистрес Розамунд.

— Веднага ще ви донеса.

Розамунд закрачи обратно към къщата и той тръгна след нея. Двамата влязоха в малката пристройка към кухнята, където стоеше бъчвата с прясна бира. Розамунд му наля пълно канче, Марлоу го изпразни на един дъх и поиска още.

— Според мен махмурлук се лекува най-добре, като започнеш да пиеш от онова, с което си приключил.

— Абсолютно сте права — засмя се той. — Ако някога съм страдал от махмурлук, това е точно днес.

— Снощи явно сте пили до късно с брат ми.

— Разбира се, скъпа. Това е най-страшният ми порок. Усетя ли вино на небцето си, влизам в рая и не ме е страх от мъченията в ада.

— Искате ли закуска? — попита Розамунд и се запъти към кухнята.

— Нямам апетит — обясни спокойно Марлоу. — Хубаво би било обаче да ме настаните в някоя спокойна стаичка, за да поработя.

— Добре, да идем в кабинета на брат ми. — Тя го поведе към задната част на къщата. — Тук никой няма да смущава работата ви.

— А, ето я и раницата ми! — зарадва се Марлоу, остави пълното канче на масата и вдигна кожената раница, с която бе дошъл. Настани се на пейката под прозореца, извади от раницата парче пергамент и попита: — Имате ли перо и мастило?

Розамунд посочи дъбовото писалище до стената.

— Вчера напълних мастилницата.

Тя приседна на едно столче и любопитно проследи как младият мъж разви пергамента и с крак си придърпа стол.

— Пиеса ли пишете, мастър Марлоу? Мога ли да хвърля един поглед?

Вместо отговор той й подаде лист хартия. Розамунд зачете бързо.

Забрави краля — съюзи се с мен

и двамата ще триумфираме над света!

След минута младото момиче смутено вдигна глава.

— Не видях нито една рима. Как е възможно да пишете пиеса, като няма рими? Това не е поезия!

Марлоу я погледна втренчено.

— Да… сигурен съм, че мнозина други ще изрекат същото възражение. Работата е там, че аз чувам героите да говорят точно по този начин. Речта им има свой ритъм и е без значение дали последните думи се римуват. В моите уши звучат стихове.

Розамунд кимна и се настани на пейката под прозореца. Зачете тихичко, опитвайки се да вникне в ритъма на редовете, и само след няколко реда разбра, че наистина чете поезия.

— Прав сте! — извика зарадвано тя. — Почетеш ли повече, преставаш да забелязваш липсата на рими. Томас чете ли ги?

— О, да, скъпият Томас ги одобри — отговори Марлоу и се ухили подигравателно. — А къде е той в тази прекрасна утрин?

— Сигурно още спи. Ако снощи сте пили до късно…

— Май откривам в гласчето ви нотка на неодобрение, мистрес Розамунд… — Марлоу потопи перото в мастилницата и започна да пише. — Не обичате ли даровете на Бакхус?

— Не е моя работа да одобрявам или да не одобрявам какво правите.

— Абсолютно правилно. — Марлоу продължи да пише.

— За какво става дума в пиесата ви?

— За единственото, което хората желаят, към което се стремят, за което са готови да умрат. — Той я погледна и се усмихна загадъчно. — Знаете ли кое е то?

Розамунд се сети само за едно. За очевидното. Така я бяха научили.

— Божията любов. — Това беше единствената цел в живота на всеки човек, но още докато изричаше думите, тя разбра, че е сгрешила. Марлоу нетърпеливо поклати глава.

— Да, Розамунд, вие сте напълно права, в името на тази любов хората ще продължат да вършат злодеяния. Извинявам отговора ви, но в моята пиеса не става дума за божията любов. Става дума за власт. Любов към властта. Стремеж към власт. Битка за власт. Аз пиша за хора, които увеличават властта си в името на бога и измъчват еретиците в името на бога. Онова, което тези хора вършат в името на бога, ги прави ужасни и унищожителни в тяхната власт. Това е, което те обичат.

Розамунд кимна, макар да съзнаваше, че не го е разбрала напълно. Върна му листа и рече тихо:

— Няма да ви преча повече.

— А, ето къде си бил, Кит! — извика от вратата Томас. Беше само по халат и Розамунд видя бялата плът на корема му. Веднага извърна поглед и побърза да излезе. Томас изобщо не я бе забелязал. Погледът му беше вперен в Кит. Отиде при него, наведе се и го целуна жадно. Това беше последното, което Розамунд видя, преди да избяга.