Джейн Фийдър
Съпернички (26)

25

— Бих предпочела днес да си остана вкъщи, мадам — рече спокойно, но категорично Розамунд, когато Урсула се появи в стаята й по халат.

Домакинята, която се бе заела да провери съдържанието на гардероба, се обърна изненадано.

— Не искате да отидете на представлението? Защо, за бога?

— Съмнявам се, че искам да видя екзекуциите — отговори откровено Розамунд.

— Не говори глупости, скъпа. За всички нас е добър урок да видим как кралицата раздава правосъдие. — Урсула извади от гардероба копринена фуста и я хвърли на леглото. — Хората, пожелали да убият нашата кралица, заслужават участта си. За държавна измяна се полага смърт. Тази фуста има нужда от закърпване. Дантелата се е скъсала. Ще кажа на Хени.

Урсула отново зарови в гардероба.

— Тук някъде бях сложила парче панделка, за да освежим зелената рокля. Имам и един лакът фино избродирана дамаска, от която ще ви ушием чудна нова рокля. Обещавам да я завършим, преди да си заминете за Скедбъри.

Розамунд благодари, но остана твърда в решението си.

— Наистина, мадам, не бих искала да взема участие в екзекуциите.

— Сър Франсис иска да сте до него — обясни спокойно Урсула. — Цялото ни семейство трябва да засвидетелства своята лоялност пред Нейно величество. Хората знаят, че сте отново в Лондон, и отсъствието ви ще породи неприятни слухове. Предвид случилото се в двора, не вярвам да искате поведението ви да се изтълкува като липса на уважение към кралицата.

Розамунд рядко беше усещала стоманата, скрита под дружелюбието и нежността на лейди Уолсингъм, но веднага разбра, че няма избор. Бе постъпила глупаво, като напусна Скедбъри и дойде в Лондон. Тогава имаше избор, но не й хрумна, че заради едно малко разнообразие ще бъде принудена да присъства на няколко публични убийства.

— Добре, мадам. Щом трябва, значи трябва.

Урсула кимна доволно.

— Трябва, скъпа. Хени ще ви донесе гореща вода и закуска. Трябва да сме там, преди множеството да е станало твърде многобройно и неспокойно. Щом осъдените излязат от Тауър, улиците ще станат непроходими.

Урсула отиде да се погрижи за собствения си тоалет. Розамунд стана от леглото с натежало сърце. Отиде до прозореца и отвори широко и двете крила. Утрото беше топло, но облачно. От далечината се чуваше глухо боботене. Улиците бързо се изпълваха с хора.

— Нося ви водата, мистрес. — Хени постави върху масичката пълна кана. — На таблата има хляб и пушена змиорка. Днес ни дадоха свободен ден, за да видим екзекуциите. Трябва да побързаме, за да стигнем навреме до Сейнт Джилс Фийлдс, за да си намерим добри места. Сложили са бесилките там, защото е по-просторно, отколкото в Тайбърн, и ще се съберат повече хора.

Докато помагаше на Розамунд да се облече, Хени продължи да бърбори, без да забелязва едносричните отговори на младата господарка.

Розамунд хапна само няколко хапки, но изпи до дъно канчето с разредена бира. При мисълта какво я очаква още отсега й се гадеше. Облече златножълтата рокля от дамаска, уви се в наметка с качулка и слезе в залата.

Точно когато стигна до края на стълбището, сър Франсис влезе откъм улицата.

— Браво на вас, точна сте. Каретата чака пред входната врата. Да побързаме, защото улиците вече са пълни с хора. Скоро няма да можем да минем.

Той сложи ръка на гърба й и я поведе уверено навън. Урсула, която вече седеше в каретата, потупа мястото до себе си.

— Седнете тук, мила.

Розамунд я послуша и сър Франсис се настани срещу двете дами. Каретата на семейство Уолсингъм съвсем не беше луксозна — седалките бяха от просто дърво, прозорчетата бяха наполовина закрити с кожени завески и макар че кочияшът караше бавно, друсането беше толкова силно, че пътниците се побояха да не им изпадат зъбите. Розамунд бутна кожената завеска настрана и се загледа в човешкото море, което се движеше успоредно с каретата. Бащи носеха малките деца на раменете си, млади мъже и жени си бъбреха весело или си подпяваха, продавачи носеха бъчвички с пиво. Стари жени, пременени в празничните си дрехи, бързаха напред, повели малки деца.

Вонята на немити тела живо й напомни за публиката в театъра и на арената за борба с диви животни. Добре, че на колана й висеше възглавничка с аромати. Лейди Уолсингъм закри носа си с кърпичка, напоена с лавандула, а сър Франсис се наведе и спусна завеската.

Най-сетне каретата спря пред къща в Холборн. Сър Франсис слезе пръв и помогна на съпругата си. Човешкото множество наоколо се вълнуваше и шумеше, ала каретата бе спряла точно пред входната врата и я отделяше от бързащите хора.

Докато държавният секретар водеше жена си по стъпалата, Розамунд скочи от каретата. Сър Франсис се обърна и й нареди кратко:

— Последвайте лейди Уолсингъм на горния етаж.

Розамунд влезе след Урсула в голяма, оскъдно обзаведена стая с високи прозорци, гледащи към улицата. Урсула се изправи до един прозорец.

— Вижда се много добре. Елате, Розамунд, застанете до мен.

Макар че цялото й същество се противеше, Розамунд застана до прозореца и се загледа към зелените площи на Сейнт Джилс Фийлдс. Бесилките се издигаха точно в средата, издигнати върху каруца. Към тях водеше дървена стълба. Наблизо беше запален буен огън, над който висеше огромен котел с вода. Защо, за бога, е нужен огън и гореща вода? — запита се безпомощно Розамунд. До бесилките стоеше маскиран мъж, от двете му страни бяха застанали помощниците му. Огромното множество се люлееше и шумеше по улиците, хората постепенно се разпръсваха по поляните и обкръжаваха бесилките.

— О, сестро, вече си тук! Много добре.

Томас влезе в стаята, придружен от няколко непознати мъже. Кит Марлоу днес изглеждаше още по-пиян от вчера. Мъжете образуваха полукръг пред прозорците и Розамунд бе изтласкана толкова напред, че коленете й се опряха в дървената пейка.

Ревът на множеството се усили. Розамунд се огледа и видя процесията, с мъка пробиваща си път през редиците зрители. Бяха седем каруци, теглени от коне, на всяка каруца стоеше овързана с дебели въжета фигура. Пред и около тях маршируваха копиеносци с протегнати копия. Начело на процесията вървеше херолд и непрекъснато надуваше тромпета си в призив към любопитното множество да освободи пътя.

Розамунд осъзна, че няма как да се отдръпне. Беше принудена да изтърпи докрай. Сцената, която се разгръщаше пред очите й, я омагьоса.

— Пръв ще е Балард — рече Томас и посочи висока фигура, облечена в риза от грубо платно, която пазачите тъкмо сваляха от каруцата. Двамата помощници на палача подхванаха безпомощния човек и го повлякоха към каруцата, като го държаха с лице към тълпата. Мъж в черна роба с яка на протестантски свещеник се приближи към осъдения с библия в ръце.

— Довели са доктор Уайт, за да ги накара да се покаят — отбеляза доволно сър Франсис. — Добрият доктор е много усърден във верското учение. Кралицата намира проповедите му за много поучителни.

— Да се надяваме предателите да споделят мнението ви — отбеляза с лека ирония един от присъстващите.

Протестантският свещеник започна проповедта си и множеството замлъкна. Осъденият изслуша свещеника, без да каже дума, но когато докторът го изгледа очаквателно, вдигна ръка и се прекръсти. Тълпата зарева неодобрително, а когато помощниците на палача извлякоха Балард на подиума с бесилките, се разнесоха ликуващи викове. Палачът лично надяна примката на шията му. После ритна столчето под краката му. Обесеният се завъртя във въздуха.

Палачът пристъпи към него с вдигнат нож. Розамунд проследи с вцепеняващ ужас как маскираният мъж отряза гениталиите на висящия на бесилката. Той изпищя задавено, а когато разпориха корема му и измъкнаха вътрешностите, викът му се извиси до небесата. Стана й зле и тя притисна ръка върху устата си. Искаше да отмести поглед, но нещо я принуждаваше да гледа. Свалиха тялото от бесилката и го разсякоха на четири части. Тогава Розамунд разбра за какво е котелът с вряща вода. Помощниците на палача хвърлиха нарязаните части във водата!

Точно под прозореца някакъв мъж продаваше топли пайове, наредени върху голяма табла, окачена на шията му, и възхваляваше стоката си с пълен глас, за да надвика рева на тълпата. Миризмата на месо я удари в носа и тя се олюля. За малко да падне, но мъжът зад нея я подкрепи.

— Дамата ще припадне! Направете й място!

Кит, чието лице бе придобило землистозелен тен, подаде ръка на Розамунд и я издърпа от прозореца. Тя се отпусна на едно столче, все още притиснала ръка върху устата си. Тълпата продължаваше да крещи ликуващо, докато бесеха следващите осъдени. Не беше нужно да гледа, за да си представя какво се случва навън.

— Тилни умря достойно — отбеляза непознат мъжки глас, когато спектакълът завърши и всички се отдръпнаха от прозорците. — Жалко, че Бабингтън загуби съзнание и се наложи да го влачат.

Розамунд си представи как изглеждаше Антъни Бабингтън и се разтрепери. Красив млад придворен, изискан, елегантен, любезен. А сега представляваше само парчета месо, които се варяха в котела. Дали Уил го е видял как умира? Уил, който се представяше за негов приятел, а после го предаде?

— Не разбрах какво каза Тилни — продължи Томас и започна да налива вино от гарафата на масичката.

— След като доктор Уайт произнесе проповедта си, той заяви: Аз съм дошъл тук, за да умра, уважаеми, а не да обсъждам „верски въпроси“. Наистина достойно, не намирате ли?

— Прав сте, но по-добре да се бе разкаял — отвърна недоволно сър Франсис и пое чашата от ръцете на Томас. — Налейте малко вино и на Розамунд, Томас, че ей сега ще припадне.

Томас огледа учудено бледото лице на сестра си и й подаде пълна чаша.

— Не ти ли е добре?

— Подобни представления не са за всеки, Томас — намеси се укорително Урсула и отиде при Розамунд. — И аз трудно издържах до края. — Улови ръцете на Розамунд и започна да ги разтрива. — Беше необходимо да сте тук, мила моя, но очевидно не биваше да стоите до прозореца.

Розамунд трепереше с цялото си тяло. Отпи голяма глътка вино и се поуспокои, но знаеше, че сцените от този ден ще я преследват до края на дните й. Хвърли плах поглед към Кит, който се бе облегнал на стената и се взираше с празен поглед пред себе си, и му кимна.

— Отивам да съобщя на кралицата как преминаха екзекуциите — рече сър Франсис и забърза към вратата. — Вие, Томас, ще отведете лейди Уолсингъм и сестра си на Ситинг Лейн, след като тълпата се разпръсне. Каретата чака долу.

Томас очевидно не беше особено въодушевен от това нареждане, но се поклони в знак на съгласие. Един след друг мъжете напуснаха къщата, убедени, че държавният секретар ще осъществи плановете си. Накрая останаха само Кит и Томас.

— Според мен вече е по-спокойно и можем да тръгваме, мадам. — Томас се извърна от прозореца, откъдето бе наблюдавал улицата. — Хората се разотидоха. Околните кръчми са препълнени. Смятам, че ще се приберем без произшествия.

— Много добре. Достатъчно дълго време прекарах на това ужасно място. — Урсула се уви в наметката си. — Розамунд, скъпа, скоро ще си бъдете вкъщи. Там е тихо и спокойно и със сигурност ще се почувствате по-добре. Трябва възможно най-бързо да забравите какво сте видели.

Розамунд поклати глава.

— Никога, мадам.

Тя се изправи, трепереща от гняв, че Урсула я е принудила да присъства на страшния спектакъл. Още повече я гневеше, че дамата очевидно щеше да се отърси от преживяното много по-бързо от нея. В момента не искаше нищо друго, освен да се върне в Скедбъри, да се скрие в стаята си и да си ближе раните, докато се успокои. Да се махне от Лондон и от Ситинг Лейн.

— Идваш ли с нас, Кит? — попита Томас, докато оправяше късата си наметка. — В каретата има достатъчно място… разбира се, ако позволите, лейди Уолсингъм.

— О, нямам нищо против. Не се познавам с вас официално, мастър Марлоу, но съм чувала от съпруга си, че пишете пиеси — отговори небрежно Урсула, докато опъваше елегантните си ръкавици от козя кожа.

Кит се насили да каже няколко учтиви думи. В момента единственото му желание беше да се свре в най-тъмния ъгъл на някоя кръчма и да пие до безсъзнание.

— Моля да ме извините, мадам, оценявам високо любезното ви предложение, но имам други задължения.

Кимна кратко на Томас и излезе навън, като се олюляваше.

Томас очевидно се ядоса, но не беше в състояние да го спре. Придружи дамите до каретата и се качи след тях.

Щом се прибраха в сигурния дом на Ситинг Лейн, Розамунд направи единственото, което можеше да й помогне да прогони ужаса на деня. Бавно и съзнателно нарисува обесването във всички подробности. Не пропусна нито една дреболия. Запечата на хартията и вдигащия пара котел, и кръвта по ножа на палача, извадените вътрешности и изкривеното от смъртна болка лице на Балард. Когато свърши, падна на леглото и заспа като мъртва.

Урсула я събуди късно следобед.

— По-добре ли сте вече, Розамунд? Спахте дълго.

Розамунд седна в леглото. Чувстваше се леко замаяна, крайниците й тежаха като олово.

— Да, благодаря, мадам. Не знам защо, но бях много уморена.

Ала Урсула не я чу. Бе забелязала рисунката й и се взираше в нея с разширени от ужас очи.

— Нарисували сте всичко… какъв кошмар… Какво ви е прихванало?

— Исках да разбера какъв е смисълът на онова, което преживях. Единственият начин е да го нарисувам — обясни просто Розамунд и стана. — Съжалявам, ако съм ви уплашила.

— Наистина ме стреснахте. Тази рисунка е… неприлична.

— А не смятате ли, мадам, че тазсутрешните публични екзекуции бяха много повече от неприлични?

Урсула я огледа намръщено.

— Тонът ви изразява неуважение, но аз ще ви извиня, защото видях как страдахте. Ако знаех колко ще ви натоваря, щях да ви спестя част от гледката.

Внезапно Урсула се усмихна почти ласкаво.

— Е, добре, да не говорим повече за това. Скоро ще се успокоим. За вечеря ще имаме гости, затова ви моля да облечете роклята от розово кадифе и да украсите косата си с онзи хубава сребърен накит на майка ви. Ще ви изпратя Хени.

Тя се наведе и целуна Розамунд по челото.

— Няма нищо, мило мое момиче. Днешната гледка беше неприятна, съгласна съм, но всичко свърши и е по-добре да го забравим. Хени ще дойде веднага.

Урсула взе рисунката и отново я огледа с отвращение.

— Не бива да я оставяме тук.

Нави листа на руло и го отнесе със себе си.

Розамунд много искаше да възрази, но реши, че достатъчно е настроила лейди Уолсингъм срещу себе си. Не очакваше с нетърпение предстоящата вечер, но беше гостенка в тази къща и нямаше право да откаже на домакинята да участва в официалната вечеря.

Хени се появи само след минута. Лицето й беше смъртнобледо и по изключение устата й дълго остана затворена. Накрая обаче не издържа и попита плахо:

— Гледахте ли екзекуциите, мистрес Розамунд?

— Да, но само в началото. — Розамунд стоеше с гръб към нея, за да може момичето да затегне корсажа на розовата кадифена рокля. — Оказа се, че стомахът ми не издържа дълго на подобни гледки.

— И моят не издържа, мистрес Розамунд — съобщи с видимо облекчение Хени. — Стана ми зле, повърнах си цялата закуска. Хората наоколо ми се надсмиваха. — Тя приглади с опитна ръка диплите на роклята над обръчите и посегна към четката за коса.

Розамунд седна на ниското столче и разпростря внимателно полите си. Хени изчетка косата й, докато заблестя като излъскана мед, и закрепи накита по средата на челото. Розамунд се огледа в огледалото от ковано сребро и остана много учудена от себе си — изглеждаше както обикновено. Очакваше, че ужасът от сутринта я е белязал завинаги. В този момент вратата се отвори и тя забрави неприятните мисли.

— Скъпа моя, искам да сложите това. — Лейди Уолсингъм се усмихна сияйно и окачи на шията й сребърна верижка с перла. — Добавете и коланчето, за да подчертае тънката ви талия. — И подаде на Хени нежен колан от преплетени сребърни нишки.

Розамунд стана от столчето и Хени пристегна колана.

— Много сте добра с мен, мадам.

Въпреки потиснатостта си младата жена се зарадва искрено на перлата и на красивия колан. С тях тоалетът й ставаше съвършен.

— Много държа тази вечер да изглеждате особено добре. — Урсула отстъпи крачка назад и я огледа изпитателно. — Много сте красива, скъпа. И роклята, и допълненията ви отиват. Е, ако сте готова, да слизаме. Гостите вече ни очакват.

Първото лице, което Розамунд забеляза на влизане в салона, беше на сър Роджър Аскю. Той беше стар приятел на семейството и тя не се изненада, че е дошъл да вечеря на Ситинг Лейн. Въпреки това веднага си зададе въпрос: има ли връзка между присъствието му и желанието на Урсула да облека розовата рокля и да сложа накитите?

Розамунд застана пред гостите и направи реверанс. Освен сър Роджър присъстваха още двама мъже, единият от които й беше познат: Томас Уотсън. Той се поклони и я поздрави с непринудена усмивка.

— Отдавна не сме се виждали, мистрес Уолсингъм, но, доколкото чух, сте били на север. Позволете да ви представя съпругата си, мистрес Ан.

Розамунд се поклони пред пълничка дама, доста по-възрастна от нея, а и от мистър Уотсън. Редом с духовития, малко грубичък Томас Уотсън, който изпълваше помещението с присъствието си, Ан Уотсън изглеждаше дребна и почти безцветна. Сигурно й е трудно да живее в сянката на мъжа си, помисли си Розамунд и се усмихна съчувствено. Ан й отговори с плаха усмивка и прошепна няколко думи за поздрав.

— Сигурно помните, сър Роджър, Розамунд — прозвуча настойчиво гласът на Урсула.

— Да, разбира се. — Розамунд се обърна към него, направи реверанс и сведе поглед. — Сър Роджър.

— Много се радвам да ви видя отново, мистрес Розамунд. — Мъжът взе ръката й и я отведе настрана. — Доколкото разбрах, били сте в имението си в провинцията.

— Да, живея при брат си. Вчера дойдохме в Лондон.

Сър Роджър кимна и лицето му помрачня.

— Сигурно сте присъствали на екзекуциите тази сутрин…

Розамунд го погледна и отговори откровено:

— До края на живота си ще съжалявам, че отидох, сър.

— Разбирам ви напълно. Аз отказах да присъствам на този нерадостен спектакъл, но ми разказаха, че не са пропуснали нито една жестокост.

— Спокойно, Роджър, заговорниците, които ще си получат заслуженото утре сутрин, ще имат по-добра съдба — намеси се сър Франсис, който очевидно бе слушал разговора им. — Днес следобед разговарях с кралицата и като чу за жестоката процедура, тя се разпореди останалите да висят на бесилката, докато умрат, и едва после да ги нарежат на парчета.

— Моля ви, сър Франсис, да не говорим повече за това — рече с треперещ глас мистрес Уотсън. — Толкова е страшно…

— Права сте, мадам, страшно е, но е напълно законно. Публичните екзекуции са предназначени да плашат хората, които замислят предателство. Те са необходими за сигурността на държавата.

— Много сте бледа, мистрес Розамунд — пошепна съчувствено Роджър. — Темата явно ви ужасява.

— Няма по-страшна тема, сър.

— Права сте. — Той огледа извърнатото й лице и предложи с усмивка: — Хайде да си говорим за по-приятни неща. Искате ли да ми разкажете за дома си? Скедбъри се казваше, нали?

— Мисля, че сър Роджър би искал да се поразходи в градината, Розамунд. — Урсула отвори вратата към терасата. — Ще седнем на масата след четвърт час, но мисля, че малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Вечерта е прекрасна.

Розамунд кимна. Подозрението й се задълбочи. Урсула бе замислила нещо и вървеше към целта, без да проявява деликатност. Младата жена се обърна към придружителя си и се насили да се усмихне.

— Желаете ли да се поразходим в градината, сър?

— Не мога да си представя нищо по-радващо от вашата компания, Розамунд — усмихна се той и се поклони галантно.

Има добра усмивка, отбеляза наум Розамунд. Зъбите му бяха равни и здрави, а леките бръчици от смях около очите смекчаваха иначе тъжното му и сериозно лице.

— Ласкаете ме, сър.

Розамунд кимна и излезе пред него в градината. Озоваха се в лабиринт, по-малък от този в Чартли, но по-сложен. В средата се издигаше статуя на Амур с опънат лък.

— Ходили ли сте в лятната къща на сър Франсис? — осведоми се сър Роджър, когато тръгнаха по тясната алея.

— Не. Дори нямах представа, че притежава лятна къща.

Розамунд спря пред статуята. Неловкостта й нарастваше. Имаше чувството, че трябва да предотврати нещо, но не знаеше какво. Не можеше да отклони предложение, което не й беше направено, а и не й се вярваше, че сър Роджър иска да й предложи брак. В Лондон имаше предостатъчно жени, които биха се радвали да станат лейди Аскю. Той беше богат, симпатичен, от добро семейство, с добро положение в обществото. Надали се интересуваше сериозно от обезчестена девойка като нея, която нямаше да му донесе зестра.

По-добре да потърси неутрална тема за разговор.

— Ще се върнете ли отново в Нидерландия, сър Роджър?

— Не, не мисля. Имам работа тук. Къщата, която строя, имението в Шропшир… Две години бях изоставил всичко и сега трябва да се погрижа за имотите си. Управителите се оказаха ненадеждни. Персоналът има нужда от здрава ръка.

Той въздъхна и лицето му потъмня. След малко разтърси глава и се обърна към нея.

— А вие кога ще се върнете в Скедбъри?

— Скоро. Очаквам брат ми да ми съобщи кога ще си заминем.

Розамунд обиколи статуята. Сър Роджър не я последва. Просто стоеше и я наблюдаваше.

— Трябва ми жена — съобщи делово той, без да го увърта.

Розамунд спря и отговори с измамна лекота:

— Мога да си представя, че съпругата ви ви липсва.

— Да, липсва ми — кимна той и лицето му се затвори. — Да се връщаме в салона — добави почти беззвучно и тръгна пред нея към отворената врата.

Розамунд не разбра дали го е разочаровала, или разгневила. Ала той не й бе задал директен въпрос, затова не се чувстваше виновна. Очевидно Урсула и сър Франсис го окуражаваха да й направи предложение. Очевидно бяха сигурни, че тя с радост ще приеме това страхотно предложение, след като не бе достойна дори за много по-лош жених. Сър Роджър вероятно бе очаквал веднага да чуе съгласие. Тя изпитваше добри чувства към него… по-точно, той не я отблъскваше с нищо. Да, беше доста по-възрастен, но младите жени често се омъжваха за мъже, които можеха да им бъдат дядовци. По волята на семействата си, разбира се. Сър Роджър изглеждаше много по-добре от повечето мъже на неговата възраст. Държеше се с достойнство и излъчваше спокойствие и увереност.

Какво ще стане, ако се омъжи за него? Ще има ли страст помежду им? Този мъж не изглеждаше способен на страст. Тя си припомни бързите, пламенни, изпълнени с диво желание мигове с Уил и усети тръпки в долната част на тялото си.

Урсула я повика строго от салона. Розамунд стисна зъби, за да се овладее, и се върна при гостите.