Джейн Фийдър
Съпернички (14)

13

Розамунд се събуди от шумната глъчка в спалнята — съквартирантките й се подготвяха за новия ден. От няколко дни се будеше последна, което беше твърде необикновено за нея, но нощем не спеше добре, защото я мъчеха страшни сънища. И днес изобщо не й се искаше да стане от леглото.

— Побързайте, Розамунд — подкани я Джоан, която се мъчеше с чорапите си. — Днес отиваме на лов, нима забравихте! Трябва да закусим бързо, защото кралицата обикновено потегля към осем. Вече минава шест, побързайте!

Розамунд се прозя широко и стана. Сър Франсис не бе отговорил на молбата й за кобилата.

— Какво ще стане, ако конят ми не е тук?

— Има носилки, но с тях ще отидете на мястото за пикника и няма да вземете участие в лова. Хайде, стегнете ме — помоли Джоан и се обърна с гръб към нея.

Розамунд изкриви лице. Представата да пътува с носилка не беше особено приятна. Но може би брат й е откарал Джени обратно в Скедбъри. Нищо чудно да е решил, че тя не се нуждае повече от кон, и да е продал любимата й кобила. Розамунд се облече без никакво желание и слезе в салона за закуска. Графиня Шрузбъри очакваше дамите начело на масата.

— Мистрес Уолсингъм, сър Франсис изпрати човек да ми съобщи, че кобилата ви вече се намира в кралските конюшни и тази сутрин е на ваше разположение. Брат ви е обещал да плаща за храната й.

Настроението на Розамунд веднага се подобри. Знаеше, че Томас не е особено въодушевен от допълнителните разходи, но явно братовчед им е настоял и той не е могъл да му откаже. Тя се поклони и благодари учтиво, после зае мястото си в края на масата.

В кралските конюшни беше пълно с коне, ездачи, ловци, коняри и носачи. Всички тичаха насам–натам и викаха възбудено.

— Ще чакаме тук, докато конярите доведат конете ни — обясни Джоан. — Не се притеснявайте, не е такъв хаос, какъвто изглежда.

Когато я поучаваше, Джоан беше в стихията си, но Розамунд съзнаваше, че има нужда от учителка, за да избягва многото капани на придворния етикет, и не се засягаше от надменния й тон.

Много скоро от хаоса изникна млад коняр, който й доведе Джени. Розамунд нададе радостен вик и се втурна да поздрави любимото си животно. Джени изцвили и я подуши, Розамунд взе главата й между ръцете си и нежно духна в ноздрите й. Конярчето й помогна да възседне кобилата. Щом се настани на седлото и усети движенията на животното под себе си, Розамунд окончателно си възвърна самочувствието. Вече не страдаше от мъчителната атмосфера в двора. Тя огледа с нов интерес подредения хаос в конюшните и подкара добре възпитаната Джени право през навалицата, за да се присъедини към Джоан. Приятелката й огледа със завист хубавата кобила.

— Господи, прекрасна е… Аз не яздя много добре, затова семейството ми сметна, че трябва да се задоволя с това ужасно пони.

— Все пак е по-добре, отколкото да използвате носилка.

Розамунд погледна с презрение носачите, които се бяха събрали в края на двора, но в следващия миг очите й се разшириха от изненада — лейди Ленстър тъкмо се качваше в една от носилките. Как е възможно тази елегантна, образована, забавна и популярна в двора дама да ходи на лов с носилка! Точно тогава Агата се обърна, улови погледа й и й махна да отиде при нея.

Розамунд насочи кобилата си към носилката.

— Добре ли се чувствате, лейди Ленстър?

— Разбира се, Розамунд — отвърна дамата и се разположи удобно върху меките възглавници. — Нали се бяхме разбрали да ме наричате Агата?

Девойката се засмя весело.

— Простете, Агата. Просто се изненадах…

— Че ще пътувам с носилка като крехка стара дама, нали? — завърши изречението Агата, понижи глас и зашепна съзаклятнически — Не се шокирайте, скъпа, но ще ви призная, че наистина имам болки. Прекарах ужасно уморителна нощ и цялото тяло ме боли… ако разбирате какво искам да кажа.

Розамунд разбра и съвсем не се шокира. През последните седмици бе научила много за физическото удоволствие и копнееше да научи още. Затова вдигна вежди и попита смело:

— Това вероятно означава, че любовникът ви е бил зареден с енергия?

Лейди Агата се изсмя звънко.

— Точно така, скъпа. Приемете един съвет от мен: пазете се от заредени с енергия любовници, когато ще прекарате следващия ден на седлото.

— Ще запомня съвета ви, милейди.

— Направете го. — Агата се подаде от носилката и понижи глас — Щом заговорихме за страстта, Розамунд, ще ви кажа още нещо: не се плашете от ентусиазма на мъжете. Знам, вие още нямате опит, но не бива да се страхувате от… нека го кажа така — от нападателността на ухажорите си. На мъжете често им липсва финес, но според мен не е умно да отхвърляме комплименти, дори когато са грубички. — Дамата отново се засмя звънко. — Приемете съвета ми, Розамунд. Мъжете грешат, жените прощават. Такъв е светът, скъпа.

— Ще запомня и този съвет. — Розамунд вдигна ръка за сбогом и се присъедини към групата на ездачите. Дали Агата намекваше за кавалера? Дали бе забелязала интимните му жестове пред мишената за стрелба с лък? Да, опитната лейди Ленстър със сигурност бе разбрала, че Розамунд се чувства неловко.

Прозвуча сигнал на фанфари и множеството мигновено утихна. Всички глави се обърнаха към двореца. Кралица Елизабет излезе от главния вход, възседнала великолепен бял кон. Тъмнозелената рокля беше обсипана със смарагди и падаше тежко върху гърба на коня. Шапката от пурпурночервено копринено кадифе бе украсена с две огромни щраусови пера, а на шията на кралицата висеше огърлица от смарагди. Всички джентълмени, които й служеха, бяха облечени в еднакви костюми от зелено кадифе, украсени с искрящи смарагди.

Розамунд спря да диша. Гледката беше наистина великолепна. Тя разпозна лорд Есекс и лорд Лестър сред свитата на кралицата, но всички останали господа й бяха непознати. Острият й ум запомни всички подробности, за да ги запечата по-късно на хартия. Може би сър Франсис ще забележи някои интересни детайли.

Появата на кралицата даде сигнал за тръгване. Целият двор беше излязъл, за да вземе участие в лова, и през следващия час Розамунд беше изцяло заета да управлява Джени сред гъстата навалица. По някое време забеляза Джоан, възседнала петнисто пони с широк гръб, което очевидно изпитваше враждебност към всякакви вълнения и високи скорости. Гончиите с кучетата бяха излезли още преди разсъмване, за да търсят елени. Ала придворните, които ги следваха, бяха толкова много и вдигаха такъв шум, че Розамунд изобщо не очакваше да се приближат достатъчно до някой елен или сърна, за да ги улучат със стрелите си.

— Добро утро, мистрес Розамунд.

Уил Крейтън яздеше доста добър кафяв кон. Той й се усмихна широко и живите му очи засвяткаха дяволито. Изглеждаше много добре в костюма от пурпурночервено кадифе, а шапката с дръзкото зелено перо много му отиваше. Хубаво беше да има такъв красив придружител.

Розамунд носеше роклята от златножълта дамаска, освежена с рюш от златна дантела — лейди Уолсингъм й я бе изпратила заедно с чифт ръкавици от мека козя кожа, също украсени с дантела. Кестенявата коса беше хваната на тила със златна панделка, друга зелена панделка красеше челото й. Тази сутрин бе останала доволна от вида си и по погледа на Уил пролича, че и той я намира красива.

— Добро утро, мастър Крейтън — отговори на поздрава Розамунд, присви леко очи и запърха с мигли, както бе видяла да прави Агата.

Той се поклони и целият засия.

— Позволявате ли да яздя с вас?

— Но разбира се — отвърна тя и се огледа скришом да не би някой да ги наблюдава. Не видя подозрителни погледи — даже Джоан беше заета да пришпорва бавното си пони. Придворните се събираха на малки групички, имаше и много други двойки, така че двамата с Уил нямаше да изглеждат подозрителни. — Колко път има до Ричмонд?

— Около час. Предупреждавам ви, че денят ще е дълъг. Кралицата обича лова и не знае умора. Често се връщаме от лов посред нощ.

— Позволено ли е да препускаме?

— Всичко е позволено — засмя се Уил и я изгледа многозначително. — А в гората има предостатъчно пътеки, удобни за препускане. Тъкмо ще избягаме от тълпата. Когато излиза целият двор, настава голяма бъркотия и никой не ме забелязва, когато реша да изчезна за известно време.

— Предполагам, че не е особено трудно да се отделим от голямата група придворни — отговори делово Розамунд, без да го поглежда. — Особено щом започне ловът.

— Права сте, най-добре да изчакаме — кимна сериозно той.

Розамунд не издържа и избухна в луд смях. След първоначалното си смайване Уил се присъедини към изблика й.

— Простете ми — рече Розамунд, без да престава да се смее. — Но нямам никакъв опит в изисканото кокетничене. Изглежда ми ужасно изкуствено.

— Напълно сте права. Но играта е забавна… или поне доста хора я намират такава. — Той я погледна замислено. — Вие сте много различна от повечето придворни, Розамунд. Мисля, че точно заради това ви се възхищавам толкова силно.

В изказването му нямаше и капчица кокетство, освен това звучеше напълно искрено и Розамунд усети как се изчервява. Разговорите й с Уил бяха много по-приятни… и по-почтени от срещите с кавалера. С него се чувстваше в безопасност, ала не можеше да отрече, че у Вожиро я привлича точно опасността. С Уил обаче можеше да се смее и шегува съвсем искрено.

— Показахте ли пиесата си на някого?

Джени препускаше в лек тръс и кафявият кон на Уил се движеше без усилие редом с нея, така че двамата излязоха напред, непосредствено след свитата на кралицата.

— Дадох ръкописа на Дик Бърбидж. — Изведнъж Уил стана сериозен, очите му гледаха по-скоро мрачно. — Каза ми, че щял да го прочете възможно най-бързо, но аз знам, че е много зает… — Стегна юздите и добави тихо: — Нека не се отдалечаваме много от другите, защото ще направим впечатление.

Розамунд кимна и забави малко хода на Джени. Хубаво беше, че Уил мисли за евентуални критични наблюдатели.

— Сигурна съм, че скоро ще ви прати вест. Чух го да казва, че спешно се нуждае от нови пиеси.

— Надявам се — въздъхна Уил, — но съм много обезпокоен, че нямам друго копие. Ако се изгуби или се повреди така, че да не може да се чете, не знам какво ще правя.

— Сигурна съм, че мастър Бърбидж ще се отнесе внимателно към вашия труд. Той живее само за театъра и знае колко е важна всяка нова пиеса.

Уил й кимна благодарно.

— Вие, разбира се, сте права, но аз се чувствам като млада майка, принудена да даде детето си на кърмачка.

— Доста необичайно сравнение, Уил — засмя се Розамунд. — Умеете да си играете с думите и Бърбидж със сигурност ще го признае.

Той я погледна зарадвано и лицето му се разведри. Най-сетне стигнаха до брега на реката. По водната повърхност се плъзгаха лебеди и Розамунд се възхити на царственото равнодушие, с което се отнасяха към минаващите покрай тях лодки.

Кралицата и свитата й се движеха бързо и се намираха на почти половин миля пред останалите. Скоро изчезнаха в огромната ричмондска гора. Розамунд знаеше, че бащата на Елизабет е обичал да ловува по тези места и кралицата ги помни от детските си години. От време на време, когато бил добре настроен към дъщеря си, баща й я вземал на големия си боен кон и двамата заедно препускали да гонят глигани.

Томас Уолсингъм и Кит Марлоу яздеха в края на ловната компания. През последните месеци Томас рядко се задържаше в двора повече от няколко дни — беше зает с делата на своя високопоставен братовчед и заедно с много други агенти плетеше мрежата около шотландката Мария. Няколко пъти беше ходил във Франция, за да се осведоми по-подробно за плановете на Бабингтън и съзаклятниците около него и почти не му оставаше време да се отдава на физически удоволствия с Кит, нито да ходи на театър и да пирува с поетите и авторите на пиеси.

Докато яздеха, Кит рецитираше преводи на Овидий, а Томас се разкъсваше между възхищението си от умелия превод и страх, че хората около тях чуват неприличните стихове. Кит обаче не се притесняваше ни най-малко. От време на време надигаше кожения мях, окачен на колана му, и прекъсваше рецитациите си с лирични забележки за прекрасното утро.

— А къде е днес прелестната Розамунд? — попита по едно време той и се надигна на седлото, за да огледа дългата редица ездачи. — Ти изобщо не обръщаш внимание на сестричката си, Томас.

— Тя не се нуждае от мен — възрази Томас. — Настанена е на добро място, а и сър Франсис я държи под око. Сестра ми е скромно момиче с прости вкусове и не вярвам да се забърка в някоя глупост. Наивността й ще я опази от хищниците в двора. Култивираните придворни не се интересуват от наивни момиченца, защото с тях скучаят.

Кит вдигна вежди. Не за първи път забелязваше, че приятелят му не се интересува от никого, освен от себе си. Самият той отдавна не вярваше, че Розамунд е просто и наивно момиченце. Тя притежаваше остър ум и беше много схватлива, което означаваше, че много скоро ще се научи на изискани маниери и придворни игрички, за да направи кариера в двора. Очевидно познаваме най-малко тъкмо хората, които би трябвало да познаваме най-добре, заключи философски Уил.

Свитата на кралицата бе стигнала до края на гората. В момента Нейно величество разговаряше с главния ловец и водача на кучетата. Скоро се чу сигнал на ловен рог, кучетата се втурнаха по следите и ездачите препуснаха след тях. Повечето придворни също пришпориха конете си.

Розамунд и Уил яздеха сред първите. Розамунд нададе възбуден вик и препусна в галоп. Уил я последва и двамата почти се изравниха със свитата на кралицата. Под дърветата беше приятно хладно. От всички страни се чуваше тропот на копита.

— Хайде да поддържаме ритъма на кралицата! — извика Уил и я задмина. Розамунд пришпори Джени и кобилата препусна като вятър, зарадвана от възможността да се раздвижи.

Зад тях придворните ругаеха, блъскаха се и с мъка си пробиваха път през храсталаците. Всеки се стараеше да излезе по-напред. След време се установи някакъв ред. Джени се подхлъзна и Розамунд моментално спря. Наведе се, помилва потната шия на кобилата и я изчака отново да стъпи стабилно на краката си. Бе изгубила мястото си в колоната, Уил беше някъде далеч напред. Ала такива произшествия се случваха често по време на лов и Розамунд не се разсърди. Насочи Джени настрана и пропусна главната група. Беше сигурна, че паралелно с широката алея минава тясна пътека, по която отново би могла да изпревари препускащите коне.

Розамунд претърси околността и скоро откри полянка, от която излизаше тясна пътека. Тук беше светло, само от време на време трябваше да минава под ниско надвиснали клони. Тя се наведе към шията на Джени и препусна в галоп. Шумовете от лова се чуваха успокоително близо зад дърветата и храсталаците, които отделяха пътеката от главния път.

Тропот на копита зад гърба й я стресна и ускори ритъма на сърцето й. Въпреки близостта на ловците избраната от нея пътека беше усамотена, гората изглеждаше тъмна и непроницаема. Тя пришпори Джени, но тропотът на копита се засили и скоро й стана ясно, че я преследва по-бърз кон от нейния. Непознатият я настигна и се изравни с нея. Розамунд се взираше право напред, сърцето й биеше силно, по челото й избиха ситни капчици пот. Наведе се още повече към шията на Джени и продължи напред.

— Мили боже, мистрес Розамунд, защо препускаме така?

Развеселеният и същевременно учуден глас й беше добре познат и Розамунд въздъхна облекчено. Кавалер Вожиро препускаше редом с нея и се усмихваше въпросително.

— Хайде да стегнем малко юздите — предложи весело той. — Боя се, че конят ми няма да издържи дълго на тази скорост.

Розамунд избухна в смях. Би било абсурдно този силен черен жребец с дълги крака да не издържи на препускането през гората. Тя дръпна юздите и Джени забави ход.

— Моля за прошка, кавалере, но не ви вярвам. Яздите великолепен кон.

— Права сте — съгласи се с готовност той. — Досега не съм срещал по-бърз кон от моя. Ще ми кажете ли защо бягахте от мен?

Розамунд се почувства като последна глупачка, но реши да му каже истината.

— Нямах представа кой ме преследва. Изобщо не помислих, че и друг придворен би могъл да поеме по същата пътека като мен.

— Видях как се отклонихте и любопитството ми се събуди. Не разбирам защо една млада дама бяга от тълпата и препуска по самотна горска пътека. Да не би да имате уговорка? Преча ли ви? — попита той с високо вдигнати вежди и Розамунд отново се засмя.

— Нямам уговорка. Изобщо не ми пречите.

— Сериозно ли? Вие сте прекрасна млада жена, мистрес Розамунд, и в двора сигурно има много мъже, които се стремят да завоюват благосклонността ви.

Розамунд потрепери. Ето го пак чувството, че си играе с огъня. Трябваше да бъде предпазлива, за да не се опари.

— Ласкаете ме, кавалере — отвърна тихо тя, опитвайки се гласът й да звучи небрежно, но веднага осъзна, че се държи като кокетка.

— Заклевам се, че не е така — отвърна той и сложи ръка на сърцето си. В следващия миг лицето му се промени, в погледа му светна настойчивост. — Вие ме вълнувате, Розамунд, а повярвайте, това не се случва често.

Говореше тихо, сякаш се страхуваше, че въпреки усамотеното местенце някой ги подслушва. Протегна ръка и помилва нейната върху ръба на седлото. Докосването я опари.

— Аз не желая да вълнувам когото и да било, кавалере — отговори с треперещ глас тя. — Но се чувствам поласкана и ви благодаря. — Засмя се тихо, но смехът й прозвуча изкуствено.

Арно стегна юздите и спря коня си. Наведе се и хвана юздите на Джени.

— Хайде да се поразходим, Розамунд.

Скочи от гърба на коня и върза юздите за близкото дърво. Протегна ръце и вдигна Розамунд от седлото. Макар и смаяна, тя не помисли да се възпротиви.

Искаше й се да се отбранява срещу решителните му действия, но веднага си каза, че ще изглежда като наивно момиче от провинцията, и не посмя да възрази. Кавалерът надали щеше да приложи насилие срещу нея в гората, където ловуваше кралицата. Той взе ръката й и я поведе към малка, заляна от слънце полянка. Ловците бързо се отдалечаваха от тях.

Арно спря и внимателно я облегна на стъблото на стар дъб. Повдигна брадичката й с един пръст и я погледна дълбоко в очите. После я целуна по устата. Вкусът й беше свеж и сладък. Целуна връхчето на носа й, прокара език по клепачите й, завъртя главата й и загриза ушенцето й. Розамунд се разтрепери от наслада. Устните и езикът му й даваха практически урок.

Арно си заповяда да се въздържа. Бавното прелъстяване щеше да го възнагради богато. У това момиче имаше нещо, което го отличаваше от всички други. Розамунд беше свежа и будна, смела и плаха едновременно и много му харесваше. Нямаше смисъл да бърза. Той си позволи да помилва твърдите й гърди, издуващи корсажа, и когато тя не го отблъсна, устните му последваха ръцете.

Розамунд престана да диша, за да се наслади на невероятното усещане. Докато кавалерът я милваше, съмненията й се топяха. Той я харесваше, искаше да я целува, а тя се наслаждаваше на целувките му… дори повече от това. Случващото се беше ново за нея и тя го намираше прекрасно. Трябваше само да бъде много предпазлива, за да може да се наслаждава дълго на тези нови усещания.

Арно я пусна, отстъпи крачка назад и се вгледа в пламтящото й лице. Замъглените й очи му обещаваха още наслади.

— Колко е хубаво, че не ви уплаших, цветенце мое…

Това не беше въпрос. Розамунд решително поклати глава.

Необикновеното обръщение я поласка. Никой досега не я беше определял като свежо, ухаещо цвете.

— По-добре да се присъединим към другите, докато не са забелязали отсъствието ви — каза Арно.

Розамунд кимна. Кавалерът очевидно мислеше за доброто й име, докато тя съвсем го бе забравила.

Арно й помогна да възседне коня си и двамата продължиха по пътеката към мястото, откъдето долитаха виковете на ловците. Розамунд беше препълнена с нови впечатления и усещания. Устните й тръпнеха, зърната на гърдите й се притискаха в твърдия корсаж, а напрежението в корема й се засилваше, вместо да намалява.

След десетина минути пътеката се разшири. Арно посочи с камшика си наляво.

— Оттам ще излезем отново на главния път.

Той я пропусна да мине напред, изчака я да се присъедини към последните ездачи и едва тогава пришпори коня си.

Розамунд се огледа за Уил, но не го видя никъде. Затова пък откри Джоан, която се мъчеше с бавното пони. Погледна през рамо — Арно й кимна кратко и се усмихна. Розамунд насочи Джени към Джоан и й махна весело. Джоан зяпна учудено.

— Какво правите тук? Мислех, че сте начело на групата.

— Джени започна да куца. Наложи се да сляза и да прегледам подковите за камъчета. Извадих едно от предния й ляв крак и сега се движи по-добре.

Розамунд тръгна редом с Джоан, доволна от бавния ход на понито. Бе преживяла достатъчно вълнения за тази сутрин. По-добре да прави компания на Джоан и да си припомня прекрасните преживявания в гората с кавалера. Ето че вече имаше двама ухажори, при това много различни един от друг. Ако беше честна, трябваше да си признае, че в компанията на Уил се чувства много по-добре. С него беше напълно спокойна, наслаждаваше се на закачките му, отговаряше му съвсем естествено. Кавалерът я тревожеше, но в същото време я възбуждаше и предизвикваше. С него имаше чувството, че трябва да е постоянно нащрек. Но се бе насладила на всяка секунда от срещата в гората.

 

 

Задълбочени в разговор, Томас и Кит бяха изостанали много от ловната компания. По някое време Томас се стресна и се огледа изненадано. Ако продължаваха така, щяха да стигнат до мястото за пикника след носилките. Той засенчи очите си с ръка и огледа пътя напред. Изведнъж застина. Розамунд току-що бе излязла от една странична пътека. Какво, по дяволите, търсеше там? Може пък да е имала естествени нужди, каза си успокоително той, но в следващия миг видя, че зад нея се появява мъж.

Слепоочията му запулсираха, лицето му се наля с кръв. Какво, по дяволите, търсеше онзи в английския двор?

Кит го погледна смаяно.

— Какво ти стана, Томас? Изглеждаш сякаш си получил удар.

— Нищо ми няма — отвърна мрачно приятелят му. — Забелязах един стар приятел, когото не съм виждал от цяла вечност, и искам да опресня приятелството ни.

Кит очевидно разбра какво се готви и се засмя невъздържано.

— Стар приятел, а? Май ще го поздравиш с остър меч. Ако е така, аз съм с теб, Томас. Ще му дам да се разбере!

Томас пришпори коня си и Кит го последва, надавайки боен вик. Нямаше представа какво е замислил приятелят му, но предчувстваше, че ще има бой, и гореше от нетърпение да се включи.

Арно чу тропот на копита и се обърна изненадано. Като видя кой го преследва, лицето му се вкамени. Спря коня си и застина неподвижен. Ръката му улови дръжката на сабята.

Томас спря на метър пред него. Ловната компания бе отминала, наоколо беше пусто.

— Добро утро, кавалере. — Томас се поклони подигравателно. — Познавате ли сестра ми?

Арно примигна развеселено.

— Сестра ви ли, мастър Уолсингъм? Не знаех, че имате сестра. Но ако смятате, че имаме да уреждаме сметки, аз съм на ваше разположение… макар да не разбирам защо сте сметнали за нужно да си доведете подкрепление — заключи той с презрителен поглед към Кит.

Томас се отдръпна назад с пламнало лице. Дишаше тежко. Извади меча си с гладко движение и когато Кит направи същото, изсъска:

— Не смей! Този е само мой.

Кавалерът също извади оръжието си. Двамата се гледаха унищожително, но никой не слезе от коня.

— По дяволите, Томас, дай му да разбере, или ме остави аз да го направя! — извика Кит, който гореше от нетърпение да се бие.

Без да каже дума, Томас скочи от седлото. Кавалерът го последва.

— Ей там има полянка — каза Арно и посочи със сабята си пътеката, по която бе дошъл.

— Остани при конете, Кит — заповяда Томас.

Марлоу се ядоса, но се подчини. Хвана юздите на двата коня и зачака, опитвайки се да обуздае гнева си.

Двамата мъже излязоха на слънчевата полянка. Земята беше неравна, тук и там се подаваха корени и образуваха препятствия. Заеха изходна позиция, Томас нападна моментално и се прицели в незащитената ръка на кавалера. Арно парира и мечовете се удариха със звън един в друг. И двамата се движеха тромаво, внимаваха да не се спънат, но въпреки това се биеха ожесточено. Арно стъпи накриво и Томас пръв рани противника си в ръката. По тревата закапа кръв и кавалерът изкриви лице. Слава богу, земята беше суха и нямаше опасност да се подхлъзне в собствената си кръв. Томас отпусна оръжието си.

— Превържете се.

Арно откъсна парче от ризата си, нави плата около раната и стегна възела с другата ръка и със зъби. Отстъпи назад и отново вдигна меча си. Никой от двамата не забеляза приближаването на Кит. Неспособен да остане далеч от дуела, той бе вързал конете за един храст и забърза към полянката. След кратко наблюдение установи, че това не е битка на живот и смърт. Двамата противници се стремяха да уредят някаква стара сметка, но никой не искаше да убие другия.

Арно направи финт, отдръпна се назад, нападна светкавично и мечът му мина по ребрата на противника. Томас изруга и отстъпи крачка назад. На ризата му се появи червено петно.

— Квит ли сме? — попита кавалерът и сведе сабята.

— Засега — отвърна студено Томас, извади ризата от панталона и я притисна върху раната. — Но ако още веднъж ви видя близо до сестра ми, Вожиро, ще ви убия.

Арно се засмя и вдигна жакета си от тревата.

— Вече ви казах, Уолсингъм — нямах представа, че имате сестра.

— Да се махаме, Кит, въздухът тук е отровен.

Държейки се за ребрата, Томас се запъти към конете. Кит взе жакета му и го последва. Колкото и да му беше трудно, Томас успя да възседне коня и хвана юздите.

— Да се връщаме — предложи Кит. — Трябва да те превържат.

— Само драскотина — изръмжа Томас.

— Може би, но ако не я почистят и превържат, ще се възпали.

Без да отговори, Томас препусна обратно по алеята, по която бяха дошли. Двамата яздеха в мълчание, докато Кит не издържа и започна да задава въпроси.

— Няма ли да ми кажеш какво има между теб и французина? Да не сте имали любовна афера? Той ли не е отговорил на чувствата ти, или ти на неговите?

Томас го изгледа остро и поклати глава.

— Шегите ти са неподходящи. Това засяга само мен и Вожиро.

Кит вдигна рамене. Грубият отказ изобщо не го обиди.

— Както желаеш, приятелю. За мен е все едно.

Арно остана на поляната. Седна на един пън и притисна ръка върху раната, докато изчакваше Уолсингъм и спътникът му да се отдалечат достатъчно. Нямаше намерение да се върне сред ловците, но перспективата да препуска обратно рамо до рамо с противника си не го привличаше особено. По-добре да се прибере сам и да отиде при лекаря. Като цяло сутринта бе преминала задоволително. Двамата с Уолсингъм неизбежно щяха да се сблъскат отново.