Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the Queen’s Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джейн Фийдър

Заглавие: Съпернички

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Правда Панова

Коректор: Христина Владимирова

ISBN: 978-954-455-081-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1598

История

  1. — Добавяне

Пролог

Фънги Касъл, 8 февруари, 1587 година

Двамата бяха дошли при нея предишната вечер. Еймиъс Полит, надзирател в затвора, строг блюстител на морала, и добрият, верният, преданият Шрузбъри, който изглеждаше така, сякаш идваше да я извести за собствената си смърт.

Шрузбъри й предаде съобщението със сълзи на очи. Пристигнала смъртната й присъда, подписана от кралицата. Утре сутринта в осем щяла да умре в голямата зала. Твърде малко време, за да свърши всичко, което си беше намислила, да напише последните писма, да се разпореди с личното си имущество, да се изповяда. Въпреки почти неприличната бързина, с която беше произнесена, смъртната й присъда не дойде изненадващо.

Часът настъпи и тя слезе в голямата зала. Утрото беше леденостудено, навън все още цареше мрак. Свещите в големите метални свещници хвърляха сенки по високите стени. Двамата мъже, които я бяха посетили предната вечер, стояха зад издигнатия ешафод в задния край на залата. Членовете на домакинството й и всички придворни дами, с изключение на двете, които я придружаваха в последния й път, стояха покрай стената, охранявани от шерифа и хората му. Докато тя вървеше към ешафода, някои сведоха глави.

Мария забеляза как малкият й териер се мушна в диплите на черната й кадифена пола. Тя спря за миг, плъзна поглед из залата и огледа хората, дошли да я видят как умира. Очите й спряха върху лицето на жена, по-млада от останалите дами. Вдигна ръка, жената излезе напред, отиде при нея и се сниши в дълбок поклон.

— Розамунд, ще вземете ли кучето ми? — попита спокойно Мария. — Боя се, че ако остане близо до мен, ще преживее тежък потрес.

— Разбира се, мадам. — Розамунд се наведе, вдигна малкото куче и го поглади по главичката. После отново зае мястото си в редицата, а кралицата на Шотландия продължи пътя си към ешафода.

Стигна до дървеното скеле и изкачи с уверена стъпка петте стъпала. До дръвника беше поставено столче за дрехите й, а пред него — възглавница за коленичене. Погледът й избягна секирата на палача с потъмняло от стара кръв острие. Сигурно не са имали време да набавят по-добра, помисли си бегло тя. В кралските дворци по правило не държаха секири за обезглавяване. Дано са се сетили да я наточат, продължи мисълта си тя, след като са я използвали да убият някое нещастно животно.

Не й оставаше време за други мисли. Съдиите бяха заели местата си, двете дами започнаха да я събличат. Тя свали кръстчето от шията си, целуна го и го връчи на една от дамите. Благослови ги и се сбогува с тях.

Палачът и помощникът му коленичиха и помолиха за прошка. Мария се усмихна и изрече високо и ясно:

— Прощавам ви, защото ще сложите край на мъките ми.

Дамите закриха лицето й с осветена кърпа, избродирана от самата нея с лицето на Христос.

Розамунд Уолсингъм притискаше малкия териер до гърдите си, за да не вижда ешафода. Самата тя бе впила очи в палача и двете жени, които сваляха черната рокля на Мария Стюарт. Корсажът и фустата й бяха яркочервени — цветът на мъченичеството. Розамунд знаеше, че непременно трябва да спомене тази подробност в писмото си до сър Франсис. Имаше официални свидетели на екзекуцията, но сър Франсис щеше да поиска за пореден път нейното лично, неофициално, подробно описание на случилото се. Той много държеше да е запознат и с най-дребните детайли.

Докато я събличаха, Мария Стюарт се усмихна и каза нещо на палача, но Розамунд беше далече и не я чу. Двете дами, които я придружаваха на ешафода, й помогнаха да коленичи и тя сложи глава върху дръвника. Ръцете й обхванаха дебелия пън.

Помощникът на палача свали ръцете й от дървото и Розамунд се разтрепери. Нима кралицата наистина ще умре? Ако ръцете й останат на дръвника, ще ги отсекат заедно с главата, сети се тя. Мария сложи ръце зад гърба си и изрече последната си молитва с ясен, нетрепващ глас.

При първия удар Розамунд неволно стисна по-силно малкото куче и то нададе жален вой. Секирата не улучи точното място на тила. Всички видяха как Мария продължава да движи устни, но не чуха нищо. Палачът нанесе втори удар.

Розамунд затвори очи и не видя как палачът отсече последната жила, която свързваше главата с тялото, вдигна главата и възвести:

— Бог да пази кралицата!

Множеството изохка в един глас, когато закрепеното за главата було се отдели заедно с перука на дълги червено-кафяви къдрици. Истинската коса на Мария Стюарт беше къса и сива. Главата падна върху сламата и всички видяха лице на стара жена, което нямаше нищо общо с гордата, елегантна красавица, каквато беше приживе.

Край. Всичко свърши. Розамунд се опита да успокои малкия териер и се присъедини към излизащите от голямата зала. През това време шерифът и хората му положиха тялото на носилка, за да го отнесат на хирурзите, които щяха да го балсамират.

Розамунд усети, че краката й треперят, и щом изкачи стълбището, приседна в бялата каменна ниша на един прозорец. Загледа се навън, към мрачната природа на Нортхамптъншир, докато през главата и минаваха десетки въпроси. Каква вина носеше тя, Розамунд Уолсингъм, за екзекуцията на Мария Стюарт? Да, да, тя също носеше вина… Но нямаше избор, бяха я принудили да участва. Не знаеше как страшният й братовчед Франсис Уолсингъм я е използвал, за да осъществи целите си, нямаше представа за тайнствения свят, в който живееше той, и за интригите му. А би трябвало да знае. Брат й Томас многократно й беше намеквал какво се случва, но малката му сестра се смяташе за непогрешима и се криеше зад здравата крепост на силната си воля. Трябваше да се сети, че който бръкне в катрана, неизбежно става черен. Сега и по нейните ръце лепнеше катран.

Розамунд избърса овлажнените си ръце в полата и се постара да успокои лудо биещото си сърце, като задиша дълбоко и равномерно. Спомни си как Кит Марлоу й беше обяснил, че с този трик актьорите се опитват да преодолеят сценичната треска, и неволно се усмихна. Или беше Нед Алейн? Вероятно да, защото той беше актьор. Кит живееше само за театъра, но никога не беше излизал на сцената. Неговата страст беше писането на пиеси.

Това страшно, тъмно пленничество траеше цяла вечност. Какво не би дала отново да влезе в прекрасния, весел, шумен и необуздан свят на актьорите! Поне за малко.

Спомни си Уил и техния единствен, но толкова по-скъп следобед, прекаран в театъра. Може би Уил вече се е върнал от последната си мисия за сър Франсис и пак седи с тях, пие и се забавлява, аплодира ги от партера и се опитва да заинтересува Кит, Томас Уотсън или Том Кид със собствените си опити да пише. А когато не е при актьорите и авторите на пиеси, сигурно е в двора, свири на лютня, рецитира стиховете си и пее любовни песни. Уил беше придворен и умееше да се показва пред влиятелните хора откъм най-добрата си страна. С годините беше усъвършенствал уменията си. Наблюдаваше по-възрастните и по-опитните и знаеше как да спечели доверието на някоя влиятелна личност — без подкрепата на силните, човек трудно оцеляваше в двора на Елизабет. Но Розамунд помнеше и друго: веселите искри в очите му, изкусителните, импулсивни намеци, които ги поведоха по пътеки, забранени за хора като тях.

Онази нощ в склада на Чартли… Сякаш други хора бяха преживели друг живот. Тя имаше чувството, че е пристигнала във Фънги преди цяла вечност. А всъщност живееше тук едва от няколко месеца и днес бе преживяла смъртта на Мария.

Малкият териер се размърда в ръцете й, вдигна глава и облиза брадичката й. Розамунд стана и го отнесе в покоите, отредени за Мария и дамите й. Вратата към спалнята на шотландската кралица зееше отворена, слугите тъкмо сваляха завесите на леглото. Присъствието на смъртта беше толкова силно, че кучето отново заскимтя жално.

Преди дванайсет месеца Розамунд Уолсингъм изобщо не мислеше за кралицата на Шотландия, а сега плачеше за нея, притискаше териера към гърдите си и мокреше козината му със сълзите си.

Дано това означава край на службата ми, помисли си с надежда Розамунд. Кралицата не прощаваше лесно на лицата, които бе дарила с благоволението си и които я бяха измамили, но може би братовчед й ще се застъпи за нея. Тя му служеше добре. Бе изпълнила съвестно задълженията си към сър Франсис и заслужаваше прошка.

И не само прошка. Трябваше да свърши още нещо. Да си разчисти сметките с един човек. Мисълта за това още отсега я изпълваше с радост.