Джейн Фийдър
Съпернички (19)

18

Розамунд спря на прага като ударена от гръм.

— Случило ли се е нещо?

— Вероятно да. — Летисия седеше на леглото и си пилеше ноктите. Усмивката й не предвещаваше нищо добро. — Къде бяхте през онзи ден, Розамунд?

— За кой ден става дума?

По гърба й пролазиха студени тръпки. Беше разкрита.

— Говоря за деня, когато ние бяхме в Гринич, а вие си останахте тук и се престорихте на болна. Слугинята казва, че няколко пъти влязла в стаята, но не ви намерила. Тъкмо се питахме дали днес следобед отново сте търсили приключения.

— Бях в дома на братовчед си, сър Франсис Уолсингъм. — Розамунд отиде до леглото си и започна да развързва роклята си с треперещи пръсти.

— И двата пъти? Не ви вярвам!

Франсис Дарси четкаше косата си с дълги, равномерни движения. Косата беше най-хубавото у нея — дълга, на едри вълни и съвсем черна.

— През онзи ден се почувствах по-добре и излязох на разходка в градината. — Розамунд импровизира отчаяно, макар да знаеше, че е безсмислено. Тя не умееше да лъже, а атмосферата в залата беше толкова отровна, че й се пригади.

— И цяла вечер ви нямаше?

Гневът й дойде на помощ.

— Не виждам какво ви засяга това. Не е ваша работа къде ходя и какво правя.

Тя окачи роклята си в гардероба и изми лицето си с водата от каната. Студената вода проясни главата й.

— Бях болна, но надвечер се почувствах по-добре и реших да подишам чист въздух. Тази зала е гореща като ад.

Поне това беше вярно. Розамунд си легна, обърна гръб на дамите и затвори очи.

— Ние знаем, че общувате с джентълмени и се наслаждавате на компанията им по крайно осъдителен начин — продължи Летисия. Думите й бяха изпратени със сподавен смях.

Розамунд въздъхна тежко и седна в леглото.

— Кой ви е надрънкал тези глупости?

Видя как Джоан се изчерви и прехапа устни. Спомни си, че Джоан проявява интерес към Уил. Защо, по дяволите, бе отхвърлила това като маловажно? Толкова ли беше трудно да си представи, че в пристъп на завист единствената й приятелка в двора ще каже нещо лошо за нея?

— В момента това няма никакво значение. — Летисия огледа ноктите си и кимна доволно. — Кралицата не понася дами, които се наслаждават на мъжка компания по осъдителен начин. Хайде, дами, да си лягаме.

Розамунд се зави до брадичката. Трепереше цялата. Джоан легна до нея, стараейки се да не я докосне. Угасиха свещите и тя се почувства съвсем сама в задушния мрак. Летисия току-що я бе заплашила — или това бе просто израз на злоба?

Розамунд спа лошо и се събуди много рано. Всички дами в стаята спяха дълбоко. След малко си спомни защо е толкова неспокойна, скочи от леглото и бързо се облече. Трябваше веднага да излезе на чист въздух, да се усамоти, да подреди мислите си. Отсъствието й отново щеше да даде повод за злобни забележки, но тя и без това беше в много опасно положение.

Коридорите бяха вече оживени, но всеки си гледаше работата и никой не се обърна след нея. Розамунд слезе в парка, приятно свеж и хладен в ранната утрин, и пое дълбоко дъх. Избра тясна алея с грижливо подрязан жив плет и се запъти с бързи крачки към тайната градина.

Не се виждаше жив човек. Тя се промуши през дупката в живия плет, седна на каменната пейка и се загледа в златните рибки, които плуваха между лилиите в езерцето.

Не чу тихите стъпки по тревата и когато той я заговори, скочи стреснато.

— Уил… — Обърна се и го видя да върви към нея по влажната трева. — Много рано си станал. — Тя се усмихна, опитвайки се да потисне внезапното желание, което нахлу в тялото й, щом го видя.

— Точно като теб — отвърна уж безгрижно той, но в погледа му светна тревога. Приближи се и я погледна втренчено. — Не знам какво да правя — обясни просто. — Знам как съм длъжен да постъпя, но то не е онова, което искам.

— А какво искаш да направиш? — попита бавно Розамунд. Кръвта пулсираше във вените й.

— Знаеш отговора. Искам да те прегърна и да те целувам, безкрай. Искам да те хвърля в тревата, да разкъсам дрехите ти, да те любя… Господи, не бива да говоря така! Това е лудост! — Уил зарови пръсти в косата си. — Само като си помисля за теб, полудявам. Нали знаеш какво рискуваме! Ще изпаднем в немилост. Ще ни прогонят от двора. Край на бъдещето ни.

— Знам. Няма да постигнеш целта, към която се стремиш.

Розамунд го дари с тъжна усмивка, той простена и обхвана лицето й с две ръце.

— Звучи ужасно, но това е действителността, сърце мое.

— Знам — отвърна тихо тя, сгуши се в него и започна да милва гърдите му. Хълбоците й несъзнателно се притиснаха в слабините му.

Уил я целуна с отчаяна страст. Мекото й тяло до неговото, уханието на портокали от разкошната кестенява коса, сладостта на устните й, сломиха съпротивата. Ръцете му сами се плъзнаха по тялото й, обхванаха твърдото задниче, притиснаха я към възбудената му мъжественост. Тя реагира със сладостни стонове, започна да милва гърба му, да трие слабините си о неговите.

Когато най-сетне се разделиха, очите й блестяха, устните й бяха подути и зачервени от целувки, а желанието й беше толкова силно, че беше готова да разкъса дрехите си и да му се отдаде тук, на тревата.

Уил дишаше трудно.

— Мили боже, колко си страстна!

Помилва гърдите й над деколтето, обхвана ги и възбудените зърна се притиснаха болезнено към дланите му през плата на роклята. Потъмнели от желание, сините му очи светеха като сапфири.

Розамунд вдиша и издиша бавно, мъчейки се да си възвърне самообладанието, да се вразуми. Пооправи с пръсти разрешената си коса и се усмихна замаяно.

— Прав си, Уил, това е лудост.

Сякаш за да покажат колко истина има в думите й, на алеята се появиха двама градинари с огромни ножици.

— Аз ще тръгна пръв — рече бързо Уил. — Изчакай пет минути и ме последвай.

Розамунд кимна. Хвърли бърз поглед към градинарите, за да се увери, че не й обръщат внимание, и закрачи към слънчевия часовник в другия край на градината.

Постоя там, потънала в мисли, докато слънчевият лъч се движеше бавно по загладения чакъл, и неохотно тръгна обратно към двореца. Трябваше да се яви на закуска, в противен случай щеше да се наложи отново да слуша злобни забележки.

За първи път лейди Шрузбъри не присъстваше на масата за закуска и дамите бяха предоставени сами на себе си. Розамунд не участваше в разговора, но усещаше съвсем ясно скрити погледи, а от време на време дамите си разменяха многозначителни усмивки. Измъчваше я чувството, че всички знаят нещо, което само тя не знае. Обзе я мрачно предчувствие, което се засили с появата на пратеник, който оповести, че кралицата желае лейди Летисия Ашъртън да се яви в покоите й. Летисия се изправи, размени съзаклятнически поглед с приятелките си и забърза навън.

Розамунд се обърна към Джоан, но тя моментално сведе поглед към чинията си. Очевидно я мъчеха угризения на съвестта, но не искаше да се издаде. По гърба на Розамунд пролазиха студени тръпки. Какво ли знаеха за нея? Нямаха други улики, освен отсъствието й от спалнята в деня, когато би трябвало да лежи болна. Никой не би могъл да каже със сигурност колко време е отсъствала. Въпреки това я мъчеше неясна тревога.

Летисия се върна едва когато другите дами вече бяха заели обичайните си места в салона. Лейди Шрузбъри все още не се явяваше. Летисия хвърли триумфален поглед към Розамунд, повика с пръст Франсис Дарси и още няколко дами и започна да им разказва нещо шепнешком. Джоан беше изключена от кръга на заговорничките и седеше наведена над гергефа си. Цялото й същество излъчваше болка и страх и ако не беше толкова заета със собствените си проблеми, Розамунд щеше да я съжали.

Най-сетне в салона влезе лейди Шрузбъри. Разкошните дипли на роклята от наситено синьо копринено кадифе, грижливо подредени върху широкия испански кринолин, се поклащаха величествено при всяка енергична крачка. Лицето й, обрамчено от висока дантелена яка, изразяваше студен гняв.

— Мистрес Уолсингъм, последвайте ме.

Розамунд изпита облекчение. Най-сетне съдбата й щеше да се реши. Тя остави перото, стана и без да каже дума, тръгна след графинята. Минаха през парадното преддверие и влязоха в кралската приемна. Елизабет не седеше на трона си и Розамунд въздъхна тихичко. Ала се оказа, че се е зарадвала твърде рано.

— Съветвам ви да отговаряте честно — започна без увъртания графинята. — Уверявам ви, че ще разбера дали ме лъжете, затова не си измисляйте и не се опитвайте да шикалкавите. Къде бяхте в деня, когато дворът беше в Гринич?

— Тук бях, лейди Шрузбъри. — Розамунд стоеше с изправен гръб и притискаше ръце към роклята си. Погледът на възрастната дама я опари и тя едва удържа на нуждата да отмести очи. — Имах нужда от чист въздух, затова не останах през цялото време в спалнята. Горе е много горещо.

— Не ви вярвам. Щом не искате да признаете истината пред мен, ще я кажете на онези, които знаят как да я изтръгнат от устата ви — заяви ледено графинята.

Розамунд усети гадене. Заплахата звучеше недвусмислено. Тя беше наясно, че графинята носи отговорност за поведението на придворните дами и всяка неморална проява се записва в нейната сметка. Това обясняваше гнева й, но не улесняваше собственото й положение.

Ако продължи да настоява, че само е излизала на чист въздух, няма как да докажат вината й. Никой не я видя да излиза и да влиза — тя беше абсолютно сигурна в това. Дамите я мразеха, защото кралицата й възлагаше специални задачи, и говореха зад гърба й.

— Не разбирам в какво ме обвиняват, мадам — заяви тя с твърд, тих глас. — Не мога да се защитя и да реагирам на обвиненията, ако не знам за какво става дума.

— Отричате ли, че сте напускали спалнята през онзи ден?

— Не отричам. Излизах навън следобед.

— И какво правихте?

— Бях в градината. Имах нужда от чист въздух.

— И кога се върнахте? Помислете добре какво ще отговорите. Имаме показанията на слугинята, на която бях поръчала да ви наглежда. Тя твърди, че влизала три пъти в спалнята, а вас ви е нямало през цялото време. Три пъти за няколко часа.

Внимавай, заповяда си Розамунд.

— Не си спомням точно колко пъти съм ставала от леглото, мадам. Бях неспокойна, тресеше ме. Не съм поглеждала часовника.

Графинята стисна устни.

— Виждали са ви да разговаряте интимно с мъже. Виждали са ви да се разхождате с тези мъже при обстоятелства, които ни позволяват да заключим, че сте се държали неприлично. Ще отречете ли?

— Ще отрека, че съм се държала неприлично, лейди Шрузбъри. Не мога да отрека, че съм се разхождала с различни джентълмени и съм разговаряла с тях. Не съм правила опити да се прикривам. Вършила съм всичко това пред очите на целия двор.

— Ще обясните поведението си пред Нейно величество. Чакайте тук.

Графинята се запъти към вратата, през която се влизаше в спалнята на кралицата. Розамунд стоеше като вкаменена. Всичко пропадна, повтаряше си сломено тя и се проклинаше за глупостта си. Как можа да повярва, че в този двор, изпълнен с клюки и злоба, би могла да запази любовта си в тайна! Лейди Уолсингъм я предупреждаваше да се пази, но тя пренебрегна добрите й съвети.

Вратата се отвори и графинята я повика с остър глас:

— Елате, мистрес Уолсингъм!

Розамунд сякаш вървя цяла вечност по блестящия паркет, покрит с персийски килими. Влезе в спалнята на кралицата след лейди Шрузбъри, падна на колене и сведе глава.

Остана в тази поза няколко минути, преди да чуе строгия глас на Елизабет:

— Станете, момиче.

Младата жена се изправи, но не посмя да вдигне глава. Нямаше друг изход освен пълно покорство.

— Значи отричате обвиненията?

— Не мога да отрека нищо, в което ме обвиняват, мадам. Да, разхождала съм се с джентълмени от двора и съм разговаряла с тях, но всичко се вършеше пред очите на лейди Шрузбъри. Не съм извършила нищо, от което да се срамувам, и нямам какво да крия — отговори Розамунд с тих, но ясен и твърд глас.

— Погледнете ме.

Розамунд стисна зъби и вдигна поглед. Кралицата седеше до празната камина и барабанеше с пръсти по дървените облегалки на креслото. Тази сутрин беше буквално обсипана с бисери. Тежка огърлица на шията, дебели гривни на китките. Подплатата на ръкавите беше избродирана с перли, високата яка — със сапфири, коланът на талията също беше целият в скъпоценни камъни. Гледката заслепяваше и Розамунд примигна. Едва тогава забеляза, че лейди Пембрук също е в стаята и стои зад креслото на кралицата.

— Излизали сте от спалнята без обяснение и без разрешение. Виждали са ви да разговаряте интимно с моите придворни. Отричате ли това?

— Не съм разговаряла така с никого, мадам. Само на игра.

— На игра? — повтори Елизабет. — Недокосната ли сте?

Въпросът дойде така внезапно и неочаквано, че Розамунд спря да диша.

— Е, момиче? Недокосната ли сте? — повтори нетърпеливо кралицата и започна да си играе с пръстените си.

— Разбира се, мадам.

Розамунд затвори очи и изрече пламенна молитва.

След дълго мълчание кралицата заговори отново:

— Не знам дали казвате истината. Има само един начин да разберем. Това ще реши въпроса. Лейди Шрузбъри, изпратете за акушерките.

Розамунд разбра, че е паднала в капана. В гърлото й се надигна гадене.

— Не! — изплака тя. — Умолявам ви, мадам, недейте!

Никой не чу молбите й. Лейди Шрузбъри хвана едната й ръка, лейди Пембрук другата и двете възрастни дами я извлякоха от стаята. Затвориха я в малко помещение, мебелирано единствено с дълга пейка покрай стената и осветено от дебела свещ в железен свещник високо на стената.

Розамунд трепереше с цялото си тяло и едва удържаше сълзите си. Отначало мислеше само за Томас. Нейният позор ще се лепне и върху него и той никога няма да й прости. А братовчед им… за него не смееше да помисли. Всичко, което бе направил за нея, макар да действаше на първо място в своя изгода… а тя ето как му се отблагодари. Ами Урсула… Тя я прие в дома си, даде й всичко необходимо, отрупваше я с умни съвети. Сигурно никога няма да й проговори. Сълзите й потекоха неудържимо. Много скоро обаче стисна зъби и си заповяда да спре да плаче. Длъжна е да запази гордостта си. Няма да допусне да я намерят тук хлипаща като виновна хлапачка.

Тя закрачи напред-назад из малката стая, опитвайки се да намери изход. Сълзите й изсъхнаха. Кой знае какво щяха да й сторят. Можеха да я хвърлят в Тауър или да я предоставят на кралския палач мастър Топклиф. Не, глупости, тя не е извършила държавна измяна. Просто бе изгубила девствеността си преди сватбената нощ. Но тя не беше от кралска кръв и това нямаше особено значение. Не заслужаваше да я подложат на мъчения.

Трябваше да намери начин да не забърква и Уил в тази каша. Защо и двамата да паднат в немилост? Но дали е възможно да премълчи името му? Ще устои ли на натиска, който ще й окажат?

Като чу отключването на вратата, сърцето й заби лудо. Страхът и ужасът я паникьосаха. Лейди Пембрук и лейди Шрузбъри влязоха, придружени от три възрастни жени в черни дрехи с бели бонета. Приличаха на монахини, но, естествено, не бяха. Монахините нямаха място в протестантския кралски двор.

Розамунд опря гръб в стената и вдигна ръце да се защити.

— Не ставайте глупава, Розамунд — предупреди я лейди Шрузбъри. Гласът й бе загубил малко от строгостта си. — Акушерките ще ви прегледат. Ако се отбранявате, ще ви заболи много.

— Но аз… аз имам месечните си оплаквания.

— Имате късмет — обади се една от акушерките. — Това прави прегледа по-лесен.

Лесен, но двойно по-унизителен. Розамунд не можеше да повярва, че това се случва, но не можеше да направи нищо.

По-добре да признае.

— Не е нужно да ме преглеждате — заяви с треперещ глас тя, когато акушерките хванаха ръцете й. — Ще призная. Вече не съм девствена.

Двете жени я пуснаха моментално и се обърнаха към лейди Шрузбъри, която не отрони нито дума.

— Кой ви обезчести? — попита тихо лейди Пембрук.

— Не мога да кажа, мадам.

— Ще кажете — намеси се с леден глас лейди Шрузбъри. Очевидно бе напълно уверена, че ще изтръгне името. Обърна се и махна на акушерките да излязат.

Когато трите жени излязоха, първите дами на кралицата се обърнаха към пленницата си с решителни лица.

— Вие сте една малка глупачка — заговори презрително лейди Шрузбъри. — Захвърлихте единствения истински шанс в живота си. Имате ли изобщо представа колко семейства молят кралицата да вземе дъщерите им в двора си? А вие се самоунищожихте. Опозорихте семейството си. За какво?

Розамунд не отговори. Ситуацията беше абсурдна. За пръв път си пожела страстното преживяване с Уил в плевнята да е било само сън. Въпреки това няма да го повлече със себе си в пропастта. Затова остана мълчалива, очаквайки какво ще стане.

— Чакайте тук.

Двете дами излязоха от стаичката и отново я заключиха. Розамунд остана сама в затвора си. Седна на пейката, облегна глава на стената и затвори очи.

Часовете минаваха. Свещта догоря. Тишината в горещата, задушна стаичка се понасяше най-трудно. Дотолкова беше свикнала с постоянното оживление и глъчката в двора, че сега се чувстваше дълбоко погребана в подземие. Светът й се срути из основи. До вчера вярваше, че сама управлява живота си, че никой друг не определя пътя й. Днес вече знаеше, че се е лъгала, и това я изпълваше с безутешност. Бе повярвала на Агата, на измамните й съвети за дискретност и как да манипулира дворцовия церемониал в своя изгода, за да се забавлява. А Дьо Вожиро й показа колко е лесно да превърне изкушаващите съвети на Агата в действителност. И тя, наивната, прие, че може да прави същото като двамата рафинирани, опитни придворни.

Когато ключът най-сетне се превъртя в ключалката, шумът отекна зловещо в тишината. Розамунд скочи. Каквото и да я очаква, ще го посрещне с достойнство.

На прага застана лейди Шрузбъри.

— Следвайте ме.

Розамунд излезе от стаичката и примигна срещу ярката слънчева светлина на късния следобед. Беше ужасно жадна, езикът бе залепнал за небцето й, гърлото й беше пресъхнало и не й се вярваше, че е в състояние да произнесе дори една дума. Графинята отвори вратата към оскъдно мебелирана стая с дървена ламперия и й направи знак да влезе.

Там я чакаха сър Франсис Уолсингъм и Томас. Двамата стояха един до друг пред високия прозорец, разкриващ чудна гледка към реката. Розамунд направи реверанс. Лейди Шрузбъри не влезе в стаята. Вратата се затвори шумно.

— Кой е мъжът? — попита с треперещ от гняв глас Томас. Лицето му пламтеше, очите святкаха яростно. — Ти, неблагодарна уличнице! Ти опозори семейството ни. Вече не си ми сестра. Искам само да ми кажеш кой е мъжът!

Розамунд преглътна мъчително.

— Моля да ми дадете нещо за пиене. Гърлото ми е пресъхнало…

Дори да я бе чул, Томас пренебрегна молбата й.

— Отговори ми — заповяда сърдито той.

Розамунд безпомощно поклати глава. Брат й направи крачка към нея и замахна. Тя се отдръпна уплашено.

— Чакайте, Томас. — Студената заповед оказа своето въздействие. Брат й моментално отстъпи назад. — По-късно ще имате време да излеете гнева си. — Сър Франсис отиде до малката маса в ъгъла и наля пълна чаша с вино от гарафата, поставена върху сребърна табла. Подаде я на Розамунд и заповяда със същия тон: — Изпийте това, за да можете да говорите.

Той очевидно е сигурен, че ще му кажа всичко каквото поиска, разбра Розамунд и се разтрепери от ужас. Не се страхуваше от Томас. Брат й лесно избухваше, гневът му беше страшен, реакциите му бяха примитивни и груби, но пристъпите обикновено не траеха дълго. Сър Франсис беше напълно различен от Томас. Тя нямаше представа какво ще й причини, ако откаже да му сътрудничи, но беше сигурна, че е способен на всичко.

Розамунд изпи виното на един дъх и кимна благодарно.

— А сега дайте отговор, Розамунд — рече сър Франсис. — Кой беше мъжът?

— Не мога да кажа.

Лицето му остана безизразно.

— Не ставайте глупачка. Сигурно разбирате, че сте опозорена. Кралицата настоява да научи кой е мъжът, с когото сте се забавлявали. А щом тя иска да научи името му, вие сте длъжна да кажете. Нейно величество разполага с всички възможности да ви принуди.

— Защо, за бога? — избухна Томас. — Не мога да разбера защо си извършила тази глупост! Нима не разбираш, че пропиля шанса на живота си? Отговори ми защо?

Розамунд поклати глава. Не беше способна да опише нощта с Уил в плевнята. Нямаше как да обясни неудържимото желание, вълните на насладата, които я повлякоха в пропастта. Преживяното беше прекрасно и със сигурност не беше грях.

— Оставете ни сами, Томас — рече спокойно сър Франсис.

Този път брат й се поколеба. Стоеше и гледаше сестра си с едва удържан гняв, ръцете му бяха стиснати в юмруци. След малко разтърси глава, за да се овладее.

— Дявол да го вземе! Само да ми падне в ръчичките…

— Излезте, Томас. Веднага.

Брат й изскочи навън и затръшна вратата зад себе си. Сър Франсис измери Розамунд с мрачен поглед. По лицето му се четеше нещо като отвращение. После отиде до прозореца и се загледа навън. Очевидно го занимаваха някакви важни мисли. Няколко пъти удари с юмрук по дланта на другата ръка.

Розамунд стоеше и чакаше. Когато държавният секретар най-сетне заговори, гласът му прозвуча студено и делово:

— Или жена ми е пропуснала да ви осведоми в подробности за най-важните правила в двора, което е непростимо, или вие сте по-глупава, отколкото си мислех. Нима не ви беше обяснено, че кралицата ревнува фаворитките на всички придворни от мъжки пол? Тя се вбесява, когато разбере, че дамите и господата от свитата й завързват тайни връзки. Иска всичко да става с нейно съгласие. Не признава браковете, които не е одобрила лично. Често се налага да я убеждаваме, че тази или онази брачна връзка е изгодна за короната. — Последното изречение я убеди окончателно, че наистина се е държала като последна глупачка. — Кажете ми, Розамунд, нима не знаехте всичко това? — Сър Франсис се завъртя рязко и впи поглед в очите й.

Розамунд преглътна мъчително.

— Да, сър Франсис, това ми бе казано пределно ясно.

— И вие въпреки това решихте да пренебрегнете правилата? — Държавният секретар неодобрително поклати глава. — Не знам защо положих толкова усилия за вас. Кралицата пожела да ми покаже благосклонността си, като ви прие на служба. Доколкото знам, даже ви е оказала особено благоволение.

— Тъкмо там е коренът на злото! — извика отчаяно Розамунд, неспособна да се удържи. Разкаяното мълчание беше безкрайно унизително. — Ако кралицата не ми оказваше специални предпочитания, другите жени нямаше да ми завидят и да пожелаят да ми навредят.

— Това не е извинение. Вие им дадохте в ръцете оръжие и сега ще платите сметката.

Сър Франсис й обърна гръб, сякаш не понасяше повече да я гледа.

Розамунд сведе глава. Нямаше какво да си кажат. Сър Франсис бе изтъкнал пред кралицата, че тя умее да рисува, защото искаше да се възползва от уменията й за своите собствени цели. Ако не беше това, никой нямаше да обръща внимание на най-новата и най-ниска по ранг почетна дама. Щяха да я оставят на мира и тя можеше да живее спокойно в двора. Но не й достигна смелост да му изкрещи всичко това в очите.

След известно време сър Франсис заговори отново, макар и с гръб към нея, и гласът му беше безизразен както винаги. Очевидно гневът му беше отшумял.

— Както вече казах, кралицата не търпи любовни връзки между господата и дамите от двора. Затова ще ви попитам още веднъж и настоявам да размислите, преди да отговорите. Кой е мъжът?

Розамунд погледна в скования му гръб и изведнъж разбра.

— Случи се още в Скедбъри — обясни едва чуто тя. — Миналото лято. В селото пристигна трупа пътуващи актьори и въжеиграчи… Един от тях… видя ми се много особен… аз… случи се само веднъж… — Гласът й пресекна.

Сър Франсис се обърна и отново я прониза с поглед.

— Виждам, че не сте загубили изцяло ума си. За ваше щастие знам как да го използвам. Останете тук. Аз ще отида при кралицата и ще видя дали мога да извадя няколко горещи кестена от огъня вместо вас.

Той излезе с тежки стъпки и я остави сама с мислите й.